Постинг
20.01.2012 01:40 -
1912 - 2012 - сто години от началото на балканските войни
Автор: allvin
Категория: История
Прочетен: 6992 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 28.11.2012 16:35
Прочетен: 6992 Коментари: 1 Гласове:
5
Последна промяна: 28.11.2012 16:35
Напред, на нож!
Пелин Пелинов
Романът „Напред, на нож!" е втората книга от епичната четирилогия на Пелин Пелинов „Възход и падение". В него е представена цялостна документално-художествена картина на Балканската война (1912-1913)— от нейния замисъл до победния й край. Изключително достоверно са пресъздадени бойните действия на българската армия и дипломатическите ходове на правителството и монарха. Победите при Ереклер, Ески Полос, Гечкенли, на линията Люлебургаз-Бунархисар, на Галиполския полуостров и особено атаката и превземането на Одрин на 13 март 1913 г. са най-високите върхове, до които се издига българското военно изкуство. Балканската война е първата модерна война в Европа — в нея се използват по невиждан дотогава начин артилерията, картечниците и дори самолетите. По характер тя е завоевателна, но по същността си е народна, защото се води в името на националния идеал — освобождаването на братята българи от Македония и Одринска Тракия и обединяването на българското племе. В епичната историческа канава драматично се вплитат съдбите на героите от предходната книга — „Независима България", както и на много нови исторически личности — генерали, политици, дипломати, офицери и обикновени войници. На фона на кървави битки, дворцови интриги, дипломатически капани, остро съперничество сред генералитета пламва една нова голяма любов между главния герой на четирилогията и омъжена жена. И в този роман „светата троица" — власт, пари и секс, е в основата на мислите и постъпките на персонажите. Въпреки обема си „Напред, на нож!" се чете с лекота и увлечение.
От блог:
В една селска къща в с. Струпец, след дълги перипетии, успях да намеря литография, която прилагам. Собственикът, внук на подофицер, който е взел участие и е раняван в БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913 г., каза, че това е "Атака" от Вешин. — в Bulgaria ---
“Двадесет и шести януари бе денят на надеждите на турците и те срещнаха с победно тържество зората му, без да подозират, че със залязване на слънцето под труповете на 6000 свои войници ще видят погребани надеждите си.”
Край бреговете на Бяло и Мраморно море „чедата на Анадола” щяха да срещнат „синовете на Рила”.
Гъстата мъгла помага на противника да се приближи на около стотина крачки от българската позиция, а в окопите се разнася вик „поганците са тук!”.
Завързва се ожесточен бой около ключовата позиция - чифлика Доган Аслан.
За да повдигне духа на своите войници командирът на 7-а рота от 2 дружина решава да се впусне в контраатака на чифлика без оглед на опасноста. Изправя се пред ротата с думите: “Войници, в днешния ден погледите на цяла България и на нашите братя при Одрин и Чаталджа са обърнати към нас. Който от вас обича България, да ме последва”!
Никой не остава в окопите и рилци стремително се спускат към чифлика, пробивайки гъстата мъгла под град от куршуми. Те всички знаеха, че „ако тук се пречупят, утре всички българи ще плащат за това!”.
Към 12,30 ч. при позицията на 2-а дружина пристига в подкрепа 4-а дружина от 49-и полк. Войниците от 2-а дружина ги посрещат с възторжено “Ура”. Дадена е заповед за контраатака по цялата бойна линия и офицерите командват „БИЙТЕ БРАТЯ БЪЛГАРИ!!! СЛЕД МЕН!!!”.
Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а Доган арслан отново е в български ръце.
Ето какво пише кореспондентът на руския вестник ”Известия” за боя при Булаир:
”Контраударът на Българската армия е светкавичен и безмилостен”.
13-и полк атакува "На нож! В един трепет, който обхващаше българския войник. Не това не беше страх, той беше влизал и друг път на нож, това беше еуфория, мощна, могъща, жар изпълнила вените му, огън горящ в очите му и лъва стоеше страшен на челото му, всеки момент, всеки момент щяха да полетят срещу омразния враг, всеки момент щяха да се врежат в кървава и бясна схватка с настъпващите турци!", а това е ужасът за турските войници. „Поредната дива схватка, поредната кървава лудост обзе Разрязаната Могила при Булаир. Жестока, безмилостна, кървава, героична битка! Не битка а същинско безумие! Българите се биеха като последните дяволи!”
Рилци бяха победители и от войниците на 22-и Тракийски и 13-и Рилски полк – „Мощен тътен отекна над полето БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИЯ на фона на бягащите турски части!”
В боевете на 26 януари 1913 г. елитните турски дивизии губят повече от половината личен състав в сраженията край Булаир, чифлика Доган Араслан и Разрязаната могила. Опитът на турското военно командване да обръне хода на войната е ликвидиран, от тук нататък оставаше да падне само Одрин.
„Кървава зора вестява
страшни боеве за мъст.
Рилците са веч готови
смело в бой да полетят.
Пред стените булаирски,
никой не е идвал там,
само ние славно бихме
анадолска страшна сган.
Босненци гърмят и тряскат,
рилците без страх вървят,
тях гранатите не стряскат,
безжалостно враг требят.”
----------------------------------------------------------------------------------
100 години от Балканските войни: Политическата обстановка на Балканите и в Европа преди конфликта
Автор: Венета Павлова
© Снимка: архив
Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).
През тази година се навършва един век от началото на Балканската война от 1912-13 година. 100-годишнината е повод да ви разкажем за нейната подготовка, за развитието на бойните действия, за най-мащабните сражения, за героизма и жертвите. И още: за талантливите български командири, но и за доброволците, за онзи подем, който кара британския журналист Джеймс Баучър да напише: „Българите отиват сякаш на сватба, не на война”. Защо тази война привлича много чужди наблюдатели и кореспонденти? Как тя е отразена в българското изкуство? За всичко това ще ви осведомяваме в поредицата „100 години от Балканската война”.
Армиите на Балканския съюз
През 1912 г. срещу Османската империя се изправят четири държави: България, Сърбия, Гърция и Черна гора, обединени в Балкански съюз. Целта е да бъдат освободени земи в европейската част на империята, населени предимно с християни, да се даде възможност на хората там да се развиват свободно в обществено и икономическо отношение. Народът ни се включва във войната 34 години след Освобождението от османска власт, следвайки мечтата си за национално обединение с българите в Македония и Одринска Тракия, останали в рамките на империята. Както посочва акад. Георги Марков, директор на Института за исторически изследвания на БАН, има няколко несполучливи опита за създаване на Балкански съюз. Причина за неуспеха им са противоречия между страните, възнамеряващи да се включат в него. Основна цел на българската външна политика е постигане на автономия за Македония и Одринска Тракия, докато Сърбия и Гърция настояват за разделяне на Македония. Повод за преговорите за съюз срещу вековната империя дава едно събитие, случило се извън Европа. На 16 септември 1911 година Италия обявява война на Турция. В този ден италианският флот прави десант в земите на днешна Либия в борба за колонии в Северна Африка.
Иван Евстратиев Гешов
Тогава българското правителство на Иван Евстратиев Гешов решава, че след като една Велика сила вече е във война с Османската империя, другите Велики сили от „Европейския концерт” няма да могат да възпрат балканските съюзници също да посегнат на османското наследство и да постигнат свое решение на т.нар. Източен въпрос – отбелязва Георги Марков. – Затова още от втората половина на септември 1911 г. започват преговори за съюз първо със Сърбия. От българска страна те се водят от Димитър Ризов, пълномощен министър в Рим по онова време. Той преговаря от името на цар Фердинанд и на правителството за споразумение и евентуален съюз срещу Османската империя. Преговорите продължават няколко месеца, тъй като първоначално сръбското правителство настоява за три зони в Македония: една безспорна сръбска зона в Северозападна Македония, една спорна зона към река Вардар и една безспорна българска зона на изток от река Струма. Това не се приема от българското правителство. Налага се намесата на руската дипломация, а по това време Русия силно желае да образува съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с оглед предстоящата голяма война срещу Австро-Унгария и Германия. Така че тези преговори са водени под покровителството на Русия и когато в края на януари 1912 г. стигат до задънена улица, руският император поема височайшия арбитраж. В резултат се оформя една спорна зона в Северозападна Македония – Скопският санджак, а цялата останала част от Македония се нарича безспорна българска зона и това заляга в основата на договора за съюз между България и Сърбия. Той се подписва на 29 февруари 1912-та, преди сто години, годината тогава също е била високосна.
Доколко в Европа е бил осъзнат проблемът с човешките права в териториите на Османската империя, населени с християни? Имало ли е други възможности, освен война, за постигане на автономия и спазване на правата им? Според акад. Марков тогава под „Европа” са разбирали шестте Велики сили, разделени в две враждебни коалиции: Тройният съюз на Германия, Австро-Унгария и Италия срещу Тройното съглашение на Великобритания, Франция и Русия. А балканските държави са имали своите покровители сред тях. Обикновено всяка балканска страна, която е с нерешен национален въпрос, се обръщала за покровителство към една от Великите сили.
За България първоначално това е Русия, след това е Австро-Унгария, после отново Русия – отбелязва историкът. – А българските правителства са държали да се въведе автономия на Македония и Одринска Тракия, в които живеят милион и половина българи. Те, разбира се, имат училища, имат черкви, признати са като народност. Но стремежът на българското правителство е да създаде автономна област. И точно това не се е харесвало на Османската империя, както и на другите съседи на Царство България. Защото те не са искали да има акт, подобен на Съединението на Северна и Южна България от 1885 година, и по този начин страната ни да стане първостепенен фактор на Балканите.
© Снимка: www.lostbulgaria.com
Жени и деца от Беломорска Тракия
Национално-освободителното движение на българите в земите под османска власт е било организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация и от Върховния македоно-одрински комитет – продължава Георги Марков. – Върхът на това движение е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Но и след него се вижда, че Високата порта не желае нито да въведе автономия, нито да разшири правата на българите и на другите християни да участват в местното самоуправление. И през 1908 година, след срещата между английския крал Едуард Осми и руския император Николай Втори, се решава да се даде автономия на Македония, да се проведе радикална реформа.
През същата година обаче избухва младотурската революция. Новата власт възстановява конституцията и обещава равноправие на всички народности и вероизповедания в османските земи. Но по-късно започва заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства чрез административен и икономически натиск. Съпротивата срещу мерките за „отоманизация” се разрастват. А реформата в Османската империя е прекратена. Тогава вече се решава, че трябва да се пристъпи към силата на оръжието. Малка България обаче не може да воюва сама с огромната империя, разположена на Балканите, в Близкия изток и в Северна Африка. По онова време населението на Царство България е 4 милиона и половина души, а в Османската империя има 26 милиона поданици на султана. Освен това, другите съседи на България са предупредили, че искат да участват в подялбата на отоманското наследство. Така започват преговори първо със Сърбия, след това с Гърция, после с Черна гора, за да се създаде Балкански съюз за война срещу империята. Войната започва на 5 октомври 1912 г. и завършва с подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г.
Генерал Владимир Вазов - Битката край Дойран.
В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи. Резерви няма. Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено се боят от окупация на страната от войски на съседите - Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.
От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.
Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).
При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.
Къде са англичаните и гърците?
Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.
Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож".
"В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", - пише в английската военна история. Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия - също.
Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.
На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун.Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
През 1935 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високиото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва: "Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!"
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.
Д-р Божидар ДИМИТРОВ
============================================
============================================
Ген. Христо Луков
източник:
logr.org/lukov/
коментар от http://templar.blog.bg за ген. Христо Луков:
Представете си как се е чувствал този човек! Целият му свят е рухнал пред очите му. Идеалите, в които е възпитаван и на които е служил са претърпели пълен крах.
Армията е обърната в бягство.
Пагонът е опозорен от масово дезертьорство и бунт.
Държавата е загубила войната.
Из нея вече маршируват и плячкосват румънци от север и сенегалски негри от юг.
Правителството се е оляло в корупция и безсилие и е изгубило всякакъв авторитет.
Чиновниците мародерстват имотите на вдовиците.
Започнала е гражданска война.
Мизерията е чудовищна.
Не се знае дали все още има България и изглежда сигурно, че утре няма да има.
Собствените му войници са го изоставили и са тръгнали да плячкосват своята столица.
Командир, изоставен от войниците си… дори не са го убили, а просто са го зарязали – има ли по-тежък удар за една чест?
Той е съвсем сам. Представете си един човек, стоящ самотен на върха на гол хълм. Вятъра свири в треволяка. Пред него - море от врагове. Зад него – море от предатели и Отечество, за което изглежда не си струва да воюваш, защото е разбито, смазано и опозорено – от чуждите и от своите.
Няма кой да ти каже какво да правиш.
Няма кой да ти даде заповед.
Няма нещо, което можеш да спасиш.
Нама кой да те види ако побегнеш.
Няма кой да те съди ако оцелееш.
Няма нищо и никой.
Само вятър в тревите, четири оръдия,
знаме, захвърлено от знаменосеца си
и една клетва, произнесена преди 11 години …
Клетва
за Отечество, което вече го няма…
Време за решение …
Почивай в мир, генерале!
Ген. Христо Луков – живот и гибел Източник: http://logr.org/lukov/?page_id=7
===========================================================================================
Великият подвиг на полковник Константин Каварналиев, паметникът му и други мисли… Статията е написана във връзка с новините от 3 юни тази година, касаещи паметника на полк. Константин Каварналиев, който днес се намира на територията на Р. Македония. Паметника на полк. Каварналиев по време на войните
За втори път реших да пиша за българските военни паметници на територията на Р. Македония, които са в окаяно положение благодарение на управляващите в западната ни съседка и някои други индивиди вътре в нашата собствена Родина, които бездействат. Съдейки по развитието на нещата, които следя още от завръзката преди две години, полк. Каварналиев ще си остане без паметник, и тъй като явно не мога да направя нищо конкретно по въпроса, реших просто да се запитам “защо”? Та защо полк. Каварналиев няма да получи своя заслужен паметник в Македония, на мястото където е бил погребан заедно с бойните си другари още през 1913г.? Полковникът няма да получи своя паметник, защото той е ОПАСЕН. Той все още всява страх в сърцата на македонистите и вдъхва сили в духовете на българите. Той е въплъщение на величествения български морал и лоялност към Родината от началото на века, един от най-ярките примери и доказателства за него. Той е безстрашен рицар на българската кауза, борил се за свободата на македонските българи и спасил от сигурна смърт хиляди невинни от Куманово и близките села и градове. Той е опасен, защото тези невинни българи са били избити от настъпващите гръцки и сръбски войски. Защото тези българи днес са представени като македонци, избити от “българските окупатори”, които (“Църни бугарски кучета!”) са нападнали “мирносъжителсващия със сърбите македонски народ”. Защото ако полковник Каварналиев получи своя паметник, одобрен от македонските власти, значи те са признали истината. Ако той получи паметника си, значи онези местни българи, които всяка Архангелова задушница му носят цветя и палет свещи, ще знаят, те ще са наясно - България още съществува и не ги е забравила. Докато паметникът го няма и България за тях я няма, те не усещат присъствието и. А това е само един паметник от всички, които трябва да бъдат построени отново.
Великият подвиг на полковник Константин Каварналиев представен в “Памет българска” по Канал 1: http://www.youtube.com/watch?v=3hHLcQUlZy0&eurl Полк. Константин Каварналиев има сходна съдба е един друг велик българин, който загива само няколко години по-късно. Става дума за генерал Иван Колев - бащата на българската конница, който прекарва месеци наред върху седлото на коня си, изминавайки хиляди километри при освобождаването на Добруджа, този български генерал заболява и умира точно заради безспирните си походи през студените зимни месеци. Фелдмаршал Аугуст фон Макензен, главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт сравнява ген. Иван Колев с Фридрих Велики (също известен като конник). За награда, за дето е воювал срещу руски част в името на Родината си, след 9 септември 1944 името на ген. Колев е премахнато от всички учебници по история, а проектът по построяване на паметник спира. Днес този български герой също няма паметник, защото той също е бил опасен за властта и след смъртта си. Неслучайно при завладяването на България турците са унищожавали системно всички места свързани с българщината и култа към Родината, защото тези места поддържат духа на народа. Така правят всички, които се опитват да изтрият общата народна памет - основна част от националното самосъзнание. Нацията като общност се крепи на общото минало, когато го няма, една колона е срутена. Паметникът на полк. Каварналиев би укрепило тази колона, а Скопие не иска това да става! Ей, затова полк. Каварналиев няма да получи заслужения си паметник в Македония, за която е загинал. А нашите съседи няма и да разберат, че Каварналиев се е борил не за българските от България, нито пък за българите, които населяват днешна Р. Македония, а се е бил и умрял за българите изобщо, защото както тогава, така и сега България продължава да граничи със себе си във вскчки посоки, но това няма кой да го разбере. Целите на идеалът, в който се е клел полк. Каварналиев са забравени! Българинът гледа личното си благо, няма значение дали се намира в България или в Р. Македония, той си е един и същ и е обладан от треска за злато и стремеж към скъп и лесен, но само личен, егоистичен живот. Но народ без идеал и цел няма бъдеще. Полк. Каварналиев е смазал егоизма, в неговата личност такъв не съществува, той се е жертвал за своята Родина и народ, за хилядите невинни, които са се надявали на неговите действия и за ония, които са искали да видят България отново цяла. Той е всичко онова, което днешният българин не е! Точно по тази причина на официалната ни власт, вътре в България, не и пука особено дали полк. Каварналиев и останалите български офицери и войници, загинали на територията на Р. Македония ще си получат заслужените военни паметници. Защото туко-виж някой съвременен българин станал като тях! По същата причина няма да видим и улица кръстена на българина проф. Богдан Филов - още един човек готов да се бори за Родината с всички средства!
И накрая ви напомням за едно действие на вътрешната ни власт, което доказва нехайството и:
мин. Михаил михов: Подкрепяме Македония по пътя й към ЕС и НАТО
А тяхната власт не подкрепя паметниците ни!!! www.bg.altermedia.info
==============================================================================
Генерал Гудериан (главнокомандващ танковите войски на Вермахта през WW - 2):
,,Учил съм се на танкова война от действията на генерал Колев с конницата му в Добруджа."
==============================================================================
Още материали за бойните действия на българските войски можете да видите на:
bkks.org/forum/index.php
Пелин Пелинов
От блог:
В една селска къща в с. Струпец, след дълги перипетии, успях да намеря литография, която прилагам. Собственикът, внук на подофицер, който е взел участие и е раняван в БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913 г., каза, че това е "Атака" от Вешин. — в Bulgaria ---
“Двадесет и шести януари бе денят на надеждите на турците и те срещнаха с победно тържество зората му, без да подозират, че със залязване на слънцето под труповете на 6000 свои войници ще видят погребани надеждите си.”
Край бреговете на Бяло и Мраморно море „чедата на Анадола” щяха да срещнат „синовете на Рила”.
Гъстата мъгла помага на противника да се приближи на около стотина крачки от българската позиция, а в окопите се разнася вик „поганците са тук!”.
Завързва се ожесточен бой около ключовата позиция - чифлика Доган Аслан.
За да повдигне духа на своите войници командирът на 7-а рота от 2 дружина решава да се впусне в контраатака на чифлика без оглед на опасноста. Изправя се пред ротата с думите: “Войници, в днешния ден погледите на цяла България и на нашите братя при Одрин и Чаталджа са обърнати към нас. Който от вас обича България, да ме последва”!
Никой не остава в окопите и рилци стремително се спускат към чифлика, пробивайки гъстата мъгла под град от куршуми. Те всички знаеха, че „ако тук се пречупят, утре всички българи ще плащат за това!”.
Към 12,30 ч. при позицията на 2-а дружина пристига в подкрепа 4-а дружина от 49-и полк. Войниците от 2-а дружина ги посрещат с възторжено “Ура”. Дадена е заповед за контраатака по цялата бойна линия и офицерите командват „БИЙТЕ БРАТЯ БЪЛГАРИ!!! СЛЕД МЕН!!!”.
Към 17 часа турската дивизия е буквално изтребена, а Доган арслан отново е в български ръце.
Ето какво пише кореспондентът на руския вестник ”Известия” за боя при Булаир:
”Контраударът на Българската армия е светкавичен и безмилостен”.
13-и полк атакува "На нож! В един трепет, който обхващаше българския войник. Не това не беше страх, той беше влизал и друг път на нож, това беше еуфория, мощна, могъща, жар изпълнила вените му, огън горящ в очите му и лъва стоеше страшен на челото му, всеки момент, всеки момент щяха да полетят срещу омразния враг, всеки момент щяха да се врежат в кървава и бясна схватка с настъпващите турци!", а това е ужасът за турските войници. „Поредната дива схватка, поредната кървава лудост обзе Разрязаната Могила при Булаир. Жестока, безмилостна, кървава, героична битка! Не битка а същинско безумие! Българите се биеха като последните дяволи!”
Рилци бяха победители и от войниците на 22-и Тракийски и 13-и Рилски полк – „Мощен тътен отекна над полето БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИЯ на фона на бягащите турски части!”
В боевете на 26 януари 1913 г. елитните турски дивизии губят повече от половината личен състав в сраженията край Булаир, чифлика Доган Араслан и Разрязаната могила. Опитът на турското военно командване да обръне хода на войната е ликвидиран, от тук нататък оставаше да падне само Одрин.
„Кървава зора вестява
страшни боеве за мъст.
Рилците са веч готови
смело в бой да полетят.
Пред стените булаирски,
никой не е идвал там,
само ние славно бихме
анадолска страшна сган.
Босненци гърмят и тряскат,
рилците без страх вървят,
тях гранатите не стряскат,
безжалостно враг требят.”
----------------------------------------------------------------------------------
100 години от Балканските войни: Политическата обстановка на Балканите и в Европа преди конфликта
Автор: Венета Павлова
© Снимка: архивВладетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).
През тази година се навършва един век от началото на Балканската война от 1912-13 година. 100-годишнината е повод да ви разкажем за нейната подготовка, за развитието на бойните действия, за най-мащабните сражения, за героизма и жертвите. И още: за талантливите български командири, но и за доброволците, за онзи подем, който кара британския журналист Джеймс Баучър да напише: „Българите отиват сякаш на сватба, не на война”. Защо тази война привлича много чужди наблюдатели и кореспонденти? Как тя е отразена в българското изкуство? За всичко това ще ви осведомяваме в поредицата „100 години от Балканската война”.
Армиите на Балканския съюзПрез 1912 г. срещу Османската империя се изправят четири държави: България, Сърбия, Гърция и Черна гора, обединени в Балкански съюз. Целта е да бъдат освободени земи в европейската част на империята, населени предимно с християни, да се даде възможност на хората там да се развиват свободно в обществено и икономическо отношение. Народът ни се включва във войната 34 години след Освобождението от османска власт, следвайки мечтата си за национално обединение с българите в Македония и Одринска Тракия, останали в рамките на империята. Както посочва акад. Георги Марков, директор на Института за исторически изследвания на БАН, има няколко несполучливи опита за създаване на Балкански съюз. Причина за неуспеха им са противоречия между страните, възнамеряващи да се включат в него. Основна цел на българската външна политика е постигане на автономия за Македония и Одринска Тракия, докато Сърбия и Гърция настояват за разделяне на Македония. Повод за преговорите за съюз срещу вековната империя дава едно събитие, случило се извън Европа. На 16 септември 1911 година Италия обявява война на Турция. В този ден италианският флот прави десант в земите на днешна Либия в борба за колонии в Северна Африка.
Иван Евстратиев ГешовТогава българското правителство на Иван Евстратиев Гешов решава, че след като една Велика сила вече е във война с Османската империя, другите Велики сили от „Европейския концерт” няма да могат да възпрат балканските съюзници също да посегнат на османското наследство и да постигнат свое решение на т.нар. Източен въпрос – отбелязва Георги Марков. – Затова още от втората половина на септември 1911 г. започват преговори за съюз първо със Сърбия. От българска страна те се водят от Димитър Ризов, пълномощен министър в Рим по онова време. Той преговаря от името на цар Фердинанд и на правителството за споразумение и евентуален съюз срещу Османската империя. Преговорите продължават няколко месеца, тъй като първоначално сръбското правителство настоява за три зони в Македония: една безспорна сръбска зона в Северозападна Македония, една спорна зона към река Вардар и една безспорна българска зона на изток от река Струма. Това не се приема от българското правителство. Налага се намесата на руската дипломация, а по това време Русия силно желае да образува съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с оглед предстоящата голяма война срещу Австро-Унгария и Германия. Така че тези преговори са водени под покровителството на Русия и когато в края на януари 1912 г. стигат до задънена улица, руският император поема височайшия арбитраж. В резултат се оформя една спорна зона в Северозападна Македония – Скопският санджак, а цялата останала част от Македония се нарича безспорна българска зона и това заляга в основата на договора за съюз между България и Сърбия. Той се подписва на 29 февруари 1912-та, преди сто години, годината тогава също е била високосна.
Доколко в Европа е бил осъзнат проблемът с човешките права в териториите на Османската империя, населени с християни? Имало ли е други възможности, освен война, за постигане на автономия и спазване на правата им? Според акад. Марков тогава под „Европа” са разбирали шестте Велики сили, разделени в две враждебни коалиции: Тройният съюз на Германия, Австро-Унгария и Италия срещу Тройното съглашение на Великобритания, Франция и Русия. А балканските държави са имали своите покровители сред тях. Обикновено всяка балканска страна, която е с нерешен национален въпрос, се обръщала за покровителство към една от Великите сили.
За България първоначално това е Русия, след това е Австро-Унгария, после отново Русия – отбелязва историкът. – А българските правителства са държали да се въведе автономия на Македония и Одринска Тракия, в които живеят милион и половина българи. Те, разбира се, имат училища, имат черкви, признати са като народност. Но стремежът на българското правителство е да създаде автономна област. И точно това не се е харесвало на Османската империя, както и на другите съседи на Царство България. Защото те не са искали да има акт, подобен на Съединението на Северна и Южна България от 1885 година, и по този начин страната ни да стане първостепенен фактор на Балканите.
© Снимка: www.lostbulgaria.com
Жени и деца от Беломорска Тракия
Национално-освободителното движение на българите в земите под османска власт е било организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация и от Върховния македоно-одрински комитет – продължава Георги Марков. – Върхът на това движение е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Но и след него се вижда, че Високата порта не желае нито да въведе автономия, нито да разшири правата на българите и на другите християни да участват в местното самоуправление. И през 1908 година, след срещата между английския крал Едуард Осми и руския император Николай Втори, се решава да се даде автономия на Македония, да се проведе радикална реформа.
През същата година обаче избухва младотурската революция. Новата власт възстановява конституцията и обещава равноправие на всички народности и вероизповедания в османските земи. Но по-късно започва заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства чрез административен и икономически натиск. Съпротивата срещу мерките за „отоманизация” се разрастват. А реформата в Османската империя е прекратена. Тогава вече се решава, че трябва да се пристъпи към силата на оръжието. Малка България обаче не може да воюва сама с огромната империя, разположена на Балканите, в Близкия изток и в Северна Африка. По онова време населението на Царство България е 4 милиона и половина души, а в Османската империя има 26 милиона поданици на султана. Освен това, другите съседи на България са предупредили, че искат да участват в подялбата на отоманското наследство. Така започват преговори първо със Сърбия, след това с Гърция, после с Черна гора, за да се създаде Балкански съюз за война срещу империята. Войната започва на 5 октомври 1912 г. и завършва с подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г.
|
Войните на България за национално обединение
ISBN: 9549165272
Автор: Божидар Димитров
Издател: Фондация "КОМ"
Издадена: 2006
Размери: 21.50x30.00
Брой страници: 240
Корица: Мекa
Език: Български
|
 Изчерпана |
Генерал Владимир Вазов - Битката край Дойран.
В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи. Резерви няма. Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено се боят от окупация на страната от войски на съседите - Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.
От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.
Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).
При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.
Къде са англичаните и гърците?
Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.
Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож".
"В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", - пише в английската военна история. Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия - също.
Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.
На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун.Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
През 1935 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високиото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва: "Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!"
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.
Д-р Божидар ДИМИТРОВ
============================================
============================================
Ген. Христо Луков
източник:
logr.org/lukov/
коментар от http://templar.blog.bg за ген. Христо Луков:
Представете си как се е чувствал този човек! Целият му свят е рухнал пред очите му. Идеалите, в които е възпитаван и на които е служил са претърпели пълен крах.
Армията е обърната в бягство.
Пагонът е опозорен от масово дезертьорство и бунт.
Държавата е загубила войната.
Из нея вече маршируват и плячкосват румънци от север и сенегалски негри от юг.
Правителството се е оляло в корупция и безсилие и е изгубило всякакъв авторитет.
Чиновниците мародерстват имотите на вдовиците.
Започнала е гражданска война.
Мизерията е чудовищна.
Не се знае дали все още има България и изглежда сигурно, че утре няма да има.
Собствените му войници са го изоставили и са тръгнали да плячкосват своята столица.
Командир, изоставен от войниците си… дори не са го убили, а просто са го зарязали – има ли по-тежък удар за една чест?
Той е съвсем сам. Представете си един човек, стоящ самотен на върха на гол хълм. Вятъра свири в треволяка. Пред него - море от врагове. Зад него – море от предатели и Отечество, за което изглежда не си струва да воюваш, защото е разбито, смазано и опозорено – от чуждите и от своите.
Няма кой да ти каже какво да правиш.
Няма кой да ти даде заповед.
Няма нещо, което можеш да спасиш.
Нама кой да те види ако побегнеш.
Няма кой да те съди ако оцелееш.
Няма нищо и никой.
Само вятър в тревите, четири оръдия,
знаме, захвърлено от знаменосеца си
и една клетва, произнесена преди 11 години …
Клетва
за Отечество, което вече го няма…
Време за решение …
Почивай в мир, генерале!
Ген. Христо Луков – живот и гибел Източник: http://logr.org/lukov/?page_id=7
===========================================================================================
Великият подвиг на полковник Константин Каварналиев, паметникът му и други мисли… Статията е написана във връзка с новините от 3 юни тази година, касаещи паметника на полк. Константин Каварналиев, който днес се намира на територията на Р. Македония. Паметника на полк. Каварналиев по време на войнитеЗа втори път реших да пиша за българските военни паметници на територията на Р. Македония, които са в окаяно положение благодарение на управляващите в западната ни съседка и някои други индивиди вътре в нашата собствена Родина, които бездействат. Съдейки по развитието на нещата, които следя още от завръзката преди две години, полк. Каварналиев ще си остане без паметник, и тъй като явно не мога да направя нищо конкретно по въпроса, реших просто да се запитам “защо”? Та защо полк. Каварналиев няма да получи своя заслужен паметник в Македония, на мястото където е бил погребан заедно с бойните си другари още през 1913г.? Полковникът няма да получи своя паметник, защото той е ОПАСЕН. Той все още всява страх в сърцата на македонистите и вдъхва сили в духовете на българите. Той е въплъщение на величествения български морал и лоялност към Родината от началото на века, един от най-ярките примери и доказателства за него. Той е безстрашен рицар на българската кауза, борил се за свободата на македонските българи и спасил от сигурна смърт хиляди невинни от Куманово и близките села и градове. Той е опасен, защото тези невинни българи са били избити от настъпващите гръцки и сръбски войски. Защото тези българи днес са представени като македонци, избити от “българските окупатори”, които (“Църни бугарски кучета!”) са нападнали “мирносъжителсващия със сърбите македонски народ”. Защото ако полковник Каварналиев получи своя паметник, одобрен от македонските власти, значи те са признали истината. Ако той получи паметника си, значи онези местни българи, които всяка Архангелова задушница му носят цветя и палет свещи, ще знаят, те ще са наясно - България още съществува и не ги е забравила. Докато паметникът го няма и България за тях я няма, те не усещат присъствието и. А това е само един паметник от всички, които трябва да бъдат построени отново.
Великият подвиг на полковник Константин Каварналиев представен в “Памет българска” по Канал 1: http://www.youtube.com/watch?v=3hHLcQUlZy0&eurl Полк. Константин Каварналиев има сходна съдба е един друг велик българин, който загива само няколко години по-късно. Става дума за генерал Иван Колев - бащата на българската конница, който прекарва месеци наред върху седлото на коня си, изминавайки хиляди километри при освобождаването на Добруджа, този български генерал заболява и умира точно заради безспирните си походи през студените зимни месеци. Фелдмаршал Аугуст фон Макензен, главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт сравнява ген. Иван Колев с Фридрих Велики (също известен като конник). За награда, за дето е воювал срещу руски част в името на Родината си, след 9 септември 1944 името на ген. Колев е премахнато от всички учебници по история, а проектът по построяване на паметник спира. Днес този български герой също няма паметник, защото той също е бил опасен за властта и след смъртта си. Неслучайно при завладяването на България турците са унищожавали системно всички места свързани с българщината и култа към Родината, защото тези места поддържат духа на народа. Така правят всички, които се опитват да изтрият общата народна памет - основна част от националното самосъзнание. Нацията като общност се крепи на общото минало, когато го няма, една колона е срутена. Паметникът на полк. Каварналиев би укрепило тази колона, а Скопие не иска това да става! Ей, затова полк. Каварналиев няма да получи заслужения си паметник в Македония, за която е загинал. А нашите съседи няма и да разберат, че Каварналиев се е борил не за българските от България, нито пък за българите, които населяват днешна Р. Македония, а се е бил и умрял за българите изобщо, защото както тогава, така и сега България продължава да граничи със себе си във вскчки посоки, но това няма кой да го разбере. Целите на идеалът, в който се е клел полк. Каварналиев са забравени! Българинът гледа личното си благо, няма значение дали се намира в България или в Р. Македония, той си е един и същ и е обладан от треска за злато и стремеж към скъп и лесен, но само личен, егоистичен живот. Но народ без идеал и цел няма бъдеще. Полк. Каварналиев е смазал егоизма, в неговата личност такъв не съществува, той се е жертвал за своята Родина и народ, за хилядите невинни, които са се надявали на неговите действия и за ония, които са искали да видят България отново цяла. Той е всичко онова, което днешният българин не е! Точно по тази причина на официалната ни власт, вътре в България, не и пука особено дали полк. Каварналиев и останалите български офицери и войници, загинали на територията на Р. Македония ще си получат заслужените военни паметници. Защото туко-виж някой съвременен българин станал като тях! По същата причина няма да видим и улица кръстена на българина проф. Богдан Филов - още един човек готов да се бори за Родината с всички средства!
И накрая ви напомням за едно действие на вътрешната ни власт, което доказва нехайството и:
мин. Михаил михов: Подкрепяме Македония по пътя й към ЕС и НАТО
А тяхната власт не подкрепя паметниците ни!!! www.bg.altermedia.info
==============================================================================
Генерал Гудериан (главнокомандващ танковите войски на Вермахта през WW - 2):
,,Учил съм се на танкова война от действията на генерал Колев с конницата му в Добруджа."
==============================================================================
Още материали за бойните действия на българските войски можете да видите на:
bkks.org/forum/index.php
Следващ постинг
Предишен постинг
