Постинг
24.04.2013 14:01 -
Илия Трахаранов - издадена смъртна присъда само за това,че е казвал,че е българин
Автор: allvin
Категория: История
Прочетен: 5369 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 24.04.2013 14:11
Прочетен: 5369 Коментари: 1 Гласове:
11
Последна промяна: 24.04.2013 14:11
Илия Траханаров: Осъдиха ме на смърт, защото исках да съм българин по паспорт
Дата: 18.04.2013; рубрика: Нрави и традиция; автор: Иван Бутовски - в-к ,,168 часа"
Сподели: Svejo Twitter Публикувай Бъди с нас
В днешно време, ако се пишеш българин, рискуваш най-много да те екстрадират от някоя богата страна. А само преди 50 години за такава прищявка, и то в родната България, те осъждат на смърт.
Доказва го биографията на Илия Траханаров, обикновен българин от Неврокоп, днешния Гоце Делчев. Той е осъден на смърт, но отървава кожата и прекарва общо 13 години по лагери и затвори, упорствайки, че е българин.
"Роден съм през 1926 г. и съм човек "с тъмно минало", както казваха при онзи режим.
Трагедията на нашата фамилия започва още от Балканската война през 1912 г. Майка ми и баща ми са
бежанци от Егейска Македония,
българи от Македония", разказва Траханаров.
"Баща ми, като българин, е бил въдворен от гръцките власти на остров Крит. Успява да избяга с параход. Връща се в селото, в което е живял, взел жена си и детето си - брат ми, който е бил само на няколко месеца, и минава границата, за да дойде в България."
"След Втората световна война за Пиринския край имаше спогодба между Георги Димитров и Тито, с която се предвиждаше уреждане на македонския въпрос.
Илия Траханаров
Разбира се, това е тайно споразумение, но се изпълняваше от двете правителства. Пиринският край да отиде към Вардарска Македония, а Западните покрайнини, които
също са чисто български,
като компенсация да минат към България. Вече имаше Македонска република в рамките на федерацията Югославия. Веднага след тази договореност се изпратиха учители, които да ни преподават "македонски" език. Започна и натиск да се запишеш македонец", обяснява Траханаров.
"През 1946 г. учех в гимназията и още не се бях дипломирал, когато ме изпратиха в първия концлагер - "Росица" в Севлиевско. Строеше се каналът на язовира. Бяхме изпратени четирима души абитуриенти.
Формалният повод беше, че ние казвахме, че сме българи от Македония, а не македонци от Македония, защото такъв народ не съществува. Такъв език също няма, но Коминтернът беше взел решение, че има", усмихва се старият лагерник.
"Трудно е днес да кажеш какви са били мотивите ни, получи се някак от само себе си. Бяхме четирима души, по-будни, и попаднахме във водовъртежа на национализма. Издавахме така наречения стенвестник, в който казвахме, че сме българи, а не македонци. Той беше с едно мото: "Не искаме миналото, презираме настоящето, борим се за бъдещето." Лозунг незаменим! Това е девизът на анархокомунистите, който е валиден за всички режими. Една вечер ни разкриха. Предал ни комшия", продължава разказа си Траханаров.
"Няма съд, няма присъда. Сега е обяснено, в досието си чета, че като хулиган съм изпратен в ТВО. Не могат да пишат, че сме борци и радетели за българщината, и затова - хулигани", казва той относно причините да бъде изпратен в лагера.
"Условията бяха тежки.
Строг режим.
Къртене на камъни
и чукане на чакъл.
Ако не изкараш нормата, те държат на слънце с един камък на рамо. Прийомите бяха такива, че да те накарат да се пречупиш. Имаше и убити, и побоища, а храната беше като за затворници. Единственото предимство за нас беше, че по това време бяха въдворени много млади офицери, току-що върнали се от фронта. Те ни помагаха да си изкараме нормата", спомня си Траханаров.
След 5 месеца престой и 4-мата гимназисти излизат от лагера. Но явно "непоправили се", продължават да се опълчват на т. нар. политика на БКП по македонския въпрос.
"Македонският въпрос все още не е решен за България. Въз основа на това се създаде и нашата организация за борба против решението на БКП и за спасяване на българския елемент. В интерес на истината проблеми с властта сме имали и преди 9 септември 1944 г., след като ВМРО беше поставена извън закона през 1934 г. от Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Така че нелегална организация имаше, тоест нарушавахме лошите закони, но без амбиция да убиваме или да крадем, а заради убежденията ни, които в свободните страни са разрешени. Затова въпреки репресиите за нас беше съвсем естествено да продължим да си отстояваме правото, че сме българи, а не македонци", обяснява бившият лагерист.
По онова време всички онези в Пиринския край, които не са се писали като македонци, са подложени на тормоз от властта.
"След като излязох, заради споразумението нашият край да мине към Югославия
изпращаха и учители
по "македонски" език
Ние се свързахме с тези учители, станахме близки с тях и сме си говорили. Помня, че дори те казваха: "Братко, това е политика, може би имате право." Изкуствен е македонският език - нищо друго освен сърбизирана версия на българския", смята Траханаров.
"Само заради това, че съм българин, а не македонец, не ме пускаха да излизам изобщо извън града. Бяха сложили бариери - ако не ти е сменен паспортът и не си писал в него, че си македонец, не можеш да излезеш - връщат те. Оттам тръгна войната в нашия край, защото не ти дават документи да излезеш и да работиш. Бил съм предавал на американците сведения - какви сведения може да предадеш в такава ситуация?!", недоумява Траханаров.
Скалъпен му е процес за шпионаж в полза на САЩ и малко след това 22-годишният младеж е осъден на смърт.
"Ето смъртната ми присъда - показва той. - В продължение на една година бях смъртен в Сливенския затвор - 9-о отделение. То беше наказателно и ни държаха в специални килии, най-малко с още един човек - сам не може, и под наблюдение от шпионката от специални надзиратели да не би нещо да се случи."
Все пак в резултат на случайни обстоятелства най-тежкото наказание е отменено.
"Въпросът с отмяната на смъртната присъда е много сложен. Основната причина беше в един от другите осъдени по моето дело, което беше за шпионаж. Той беше на 40 години, а аз на 22. Притиснаха съпругата му и тя стана сътрудник на ДС. Това се оказа и един от мотивите - не можеше да отменят на него присъдата, а на мен не, защото са свързани. И от Върховния съд я промениха на "до живот без право на обжалване". След това, като се измени законът, я направиха на 20 години.
Правилото два работни дни да се броят за три излежани съществуваше, но първоначално затворниците с по-тежки политически присъди
изобщо нямаха възможност да работят
След това излезе вътрешна разпоредба на затворите - всички политически трябва да бъдат изкарвани на работа навън, а който откаже, остава на хляб и вода. Единственият в България, който каза: "Ще умра, но няма да работя", беше Илия Минев. В Сливен съм бил с него в една килия. А през 1999 г. пак аз го изнесох от смъртното легло, на което беше изоставен в къщата му, и го закарах в болница", разкрива Траханаров.
На репресии е подложено и семейството му. През 1949 г. цялата фамилия е изселена в Рибарица. Заминават три жени - майка му, сестра му, още ученичка, и снаха му с две малки деца.
Брат му Асен още през 1946 г. влиза за 1 г. в лагера "Куциян", а след това е в "Ножарево". Като по чудо успява да избяга оттам, а после и от България, минавайки гръцката граница.
"Като лагеристи са строяли къща на някакъв болшевишки велможа. Веднъж заедно с друг затворник носили тухли "на самар" на майсторите да зидат. В един миг изсипват тухлите, неутрализират охраната и успяват да избягат. Минават през цяла България. Навсякъде се движат пеша. Някъде в Пловдив се разделят с другия човек, който е бил турчин, разказва Траханаров. - На брат ми кой да му подаде ръка - естествено, най-близките - брат му, баща му. Ще предадеш ли брат си?! Никога!
Рискувам живота си,
но никога няма
да го предам!
Важно е да се каже, че тогава имаше жестокост и насилие много, но нямаше този контрол на границите като в годините след това. Един месец се кри в землянки в гората и ние го хранихме. През това време се свърза и с други, които също се готвят за бягство, и успя да избяга през границата", спомня си Траханаров.
"Но с това премеждията му не свършват. Много е било трудно да докаже, че не е бил изпратен от нашето разузнаване. Най-накрая го приемат като емигрант. Дори като по-буден го вземат в ръководството на организацията, която се занимава с изпращане на емигранти в Драма. По-късно се прехвърля в Германия за няколко години и оттам заминава за САЩ. Първоначално живее в Ню Йорк, а накрая се установява в Калифорния", разказва лагерникът за брат си.
"Общо 13 години без един ден бях по лагери и затвори. В смъртната присъда се казваше, че ми се отнема и цялото имущество и съм осъден да платя 1 милион лева глоба. Когато излязох от затвора, първите два-три месеца ме спряха заради глобата, която имам. За нея пишеше, че може да се замени с една година излежаване в затвора и затова направих веднага молба да ме върнат обратно, защото цял живот не мога да платя такава сума. За моя радост премахнаха глобите с указ", не скрива задоволството си репресираният.
"И досега не ни връщат имота от близо 6 декара, защото според мотивите на скорошно съдебно решение, въпреки че имаме нотариален акт от 1937 г., не сме доказали, че сме собственици. Другото основание е истинско свръхнахалство - не сме доказали, че сме наследници на майка ми. На всичкото отгоре в акта някой от 5688 кв. м е поправил площта на 5687 и заради този квадратен метър върнаха всичко отначало", оплаква се той.
Особено ярки в паметта му са спомените от затвора в Белене, където прекарва цели четири години.
"Гогов, Газдов, Йонков и всички, които по-късно отидоха в Ловеч, действаха в Белене. По мое време гърбавият Гогов и старшината Йонко Йонков бяха палачите. През зимата на 1954-1955 г. е един от най-трагичните моменти, които съм прекарал в затвора в Белене. Тогава се получи ледоходът - разказва Траханаров. - Скъсването на румънската дига спаси политическите затворници, иначе
всички щяхме
да се издавим
и Дунавът щеше да се осее с трупове. Гледаш как приижда водата и залива първите етажи на така наречените сгради, които бяха направени от летви, покрити със слама. Когато водата се покачи, всички от администрацията и от вишките изчезнаха. А ние, над 2000 души, се бяхме скупчили в най-високата част на острова.
Спомням си и подвига на двама души, политически затворници, които избягаха с греда, докарана от течението на ледохода. Те са герои - единият беше българин, а другият турчин. През нощта тези двамата вземат голяма дъска. Излизат от България и бягат към Турция. Предадоха ги техни близки. Единствените хора, които не ги съдиха и не им дадоха вътрешни присъди. Условията бяха ужасни и през лятото - само дървеници и комари", продължава Траханаров.
Безпогрешно си припомня и хората, с които е бил в затвора на острова:
"В Белене беше един от най-добрите хирурзи в България - д-р Грозев, един от прочутите водачи на легионерите. Спаси стотици затворници, тъй като
с обикновено ножче правеше операции
от апендицит. Той и д-р Дертлиев бяха затворници-леккари."
Старият лагерник казва, че не се отказал да се бори.
"Ако ме питате: как издържахте толкова години? Отговорът е еднозначен: Воля и характер, а характерът се гради на навика. На мен не ми трябва власт, нужна ми е демокрация, общество, в което да има човешки ценности. Не да има врагове, а да има опоненти, които да се стремят да се убеждават в правотата на каузите си. На този принцип съм, а не по пътя на омразата.
Много е важно сега да се говори и за историята ни, да знаят младите, защото млад човек, който не познава близкото минало, няма нито бъдеще, нито настояще", съветва Илия Траханаров.
Дата: 18.04.2013; рубрика: Нрави и традиция; автор: Иван Бутовски - в-к ,,168 часа"
Сподели: Svejo Twitter Публикувай Бъди с нас
В днешно време, ако се пишеш българин, рискуваш най-много да те екстрадират от някоя богата страна. А само преди 50 години за такава прищявка, и то в родната България, те осъждат на смърт.
Доказва го биографията на Илия Траханаров, обикновен българин от Неврокоп, днешния Гоце Делчев. Той е осъден на смърт, но отървава кожата и прекарва общо 13 години по лагери и затвори, упорствайки, че е българин.
"Роден съм през 1926 г. и съм човек "с тъмно минало", както казваха при онзи режим.
Трагедията на нашата фамилия започва още от Балканската война през 1912 г. Майка ми и баща ми са
бежанци от Егейска Македония,
българи от Македония", разказва Траханаров.
"Баща ми, като българин, е бил въдворен от гръцките власти на остров Крит. Успява да избяга с параход. Връща се в селото, в което е живял, взел жена си и детето си - брат ми, който е бил само на няколко месеца, и минава границата, за да дойде в България."
"След Втората световна война за Пиринския край имаше спогодба между Георги Димитров и Тито, с която се предвиждаше уреждане на македонския въпрос.
Илия Траханаров
Разбира се, това е тайно споразумение, но се изпълняваше от двете правителства. Пиринският край да отиде към Вардарска Македония, а Западните покрайнини, които
също са чисто български,
като компенсация да минат към България. Вече имаше Македонска република в рамките на федерацията Югославия. Веднага след тази договореност се изпратиха учители, които да ни преподават "македонски" език. Започна и натиск да се запишеш македонец", обяснява Траханаров.
"През 1946 г. учех в гимназията и още не се бях дипломирал, когато ме изпратиха в първия концлагер - "Росица" в Севлиевско. Строеше се каналът на язовира. Бяхме изпратени четирима души абитуриенти.
Формалният повод беше, че ние казвахме, че сме българи от Македония, а не македонци от Македония, защото такъв народ не съществува. Такъв език също няма, но Коминтернът беше взел решение, че има", усмихва се старият лагерник.
"Трудно е днес да кажеш какви са били мотивите ни, получи се някак от само себе си. Бяхме четирима души, по-будни, и попаднахме във водовъртежа на национализма. Издавахме така наречения стенвестник, в който казвахме, че сме българи, а не македонци. Той беше с едно мото: "Не искаме миналото, презираме настоящето, борим се за бъдещето." Лозунг незаменим! Това е девизът на анархокомунистите, който е валиден за всички режими. Една вечер ни разкриха. Предал ни комшия", продължава разказа си Траханаров.
"Няма съд, няма присъда. Сега е обяснено, в досието си чета, че като хулиган съм изпратен в ТВО. Не могат да пишат, че сме борци и радетели за българщината, и затова - хулигани", казва той относно причините да бъде изпратен в лагера.
"Условията бяха тежки.
Строг режим.
Къртене на камъни
и чукане на чакъл.
Ако не изкараш нормата, те държат на слънце с един камък на рамо. Прийомите бяха такива, че да те накарат да се пречупиш. Имаше и убити, и побоища, а храната беше като за затворници. Единственото предимство за нас беше, че по това време бяха въдворени много млади офицери, току-що върнали се от фронта. Те ни помагаха да си изкараме нормата", спомня си Траханаров.
След 5 месеца престой и 4-мата гимназисти излизат от лагера. Но явно "непоправили се", продължават да се опълчват на т. нар. политика на БКП по македонския въпрос.
"Македонският въпрос все още не е решен за България. Въз основа на това се създаде и нашата организация за борба против решението на БКП и за спасяване на българския елемент. В интерес на истината проблеми с властта сме имали и преди 9 септември 1944 г., след като ВМРО беше поставена извън закона през 1934 г. от Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Така че нелегална организация имаше, тоест нарушавахме лошите закони, но без амбиция да убиваме или да крадем, а заради убежденията ни, които в свободните страни са разрешени. Затова въпреки репресиите за нас беше съвсем естествено да продължим да си отстояваме правото, че сме българи, а не македонци", обяснява бившият лагерист.
По онова време всички онези в Пиринския край, които не са се писали като македонци, са подложени на тормоз от властта.
"След като излязох, заради споразумението нашият край да мине към Югославия
изпращаха и учители
по "македонски" език
Ние се свързахме с тези учители, станахме близки с тях и сме си говорили. Помня, че дори те казваха: "Братко, това е политика, може би имате право." Изкуствен е македонският език - нищо друго освен сърбизирана версия на българския", смята Траханаров.
"Само заради това, че съм българин, а не македонец, не ме пускаха да излизам изобщо извън града. Бяха сложили бариери - ако не ти е сменен паспортът и не си писал в него, че си македонец, не можеш да излезеш - връщат те. Оттам тръгна войната в нашия край, защото не ти дават документи да излезеш и да работиш. Бил съм предавал на американците сведения - какви сведения може да предадеш в такава ситуация?!", недоумява Траханаров.
Скалъпен му е процес за шпионаж в полза на САЩ и малко след това 22-годишният младеж е осъден на смърт.
"Ето смъртната ми присъда - показва той. - В продължение на една година бях смъртен в Сливенския затвор - 9-о отделение. То беше наказателно и ни държаха в специални килии, най-малко с още един човек - сам не може, и под наблюдение от шпионката от специални надзиратели да не би нещо да се случи."
Все пак в резултат на случайни обстоятелства най-тежкото наказание е отменено.
"Въпросът с отмяната на смъртната присъда е много сложен. Основната причина беше в един от другите осъдени по моето дело, което беше за шпионаж. Той беше на 40 години, а аз на 22. Притиснаха съпругата му и тя стана сътрудник на ДС. Това се оказа и един от мотивите - не можеше да отменят на него присъдата, а на мен не, защото са свързани. И от Върховния съд я промениха на "до живот без право на обжалване". След това, като се измени законът, я направиха на 20 години.
Правилото два работни дни да се броят за три излежани съществуваше, но първоначално затворниците с по-тежки политически присъди
изобщо нямаха възможност да работят
След това излезе вътрешна разпоредба на затворите - всички политически трябва да бъдат изкарвани на работа навън, а който откаже, остава на хляб и вода. Единственият в България, който каза: "Ще умра, но няма да работя", беше Илия Минев. В Сливен съм бил с него в една килия. А през 1999 г. пак аз го изнесох от смъртното легло, на което беше изоставен в къщата му, и го закарах в болница", разкрива Траханаров.
На репресии е подложено и семейството му. През 1949 г. цялата фамилия е изселена в Рибарица. Заминават три жени - майка му, сестра му, още ученичка, и снаха му с две малки деца.
Брат му Асен още през 1946 г. влиза за 1 г. в лагера "Куциян", а след това е в "Ножарево". Като по чудо успява да избяга оттам, а после и от България, минавайки гръцката граница.
"Като лагеристи са строяли къща на някакъв болшевишки велможа. Веднъж заедно с друг затворник носили тухли "на самар" на майсторите да зидат. В един миг изсипват тухлите, неутрализират охраната и успяват да избягат. Минават през цяла България. Навсякъде се движат пеша. Някъде в Пловдив се разделят с другия човек, който е бил турчин, разказва Траханаров. - На брат ми кой да му подаде ръка - естествено, най-близките - брат му, баща му. Ще предадеш ли брат си?! Никога!
Рискувам живота си,
но никога няма
да го предам!
Важно е да се каже, че тогава имаше жестокост и насилие много, но нямаше този контрол на границите като в годините след това. Един месец се кри в землянки в гората и ние го хранихме. През това време се свърза и с други, които също се готвят за бягство, и успя да избяга през границата", спомня си Траханаров.
"Но с това премеждията му не свършват. Много е било трудно да докаже, че не е бил изпратен от нашето разузнаване. Най-накрая го приемат като емигрант. Дори като по-буден го вземат в ръководството на организацията, която се занимава с изпращане на емигранти в Драма. По-късно се прехвърля в Германия за няколко години и оттам заминава за САЩ. Първоначално живее в Ню Йорк, а накрая се установява в Калифорния", разказва лагерникът за брат си.
"Общо 13 години без един ден бях по лагери и затвори. В смъртната присъда се казваше, че ми се отнема и цялото имущество и съм осъден да платя 1 милион лева глоба. Когато излязох от затвора, първите два-три месеца ме спряха заради глобата, която имам. За нея пишеше, че може да се замени с една година излежаване в затвора и затова направих веднага молба да ме върнат обратно, защото цял живот не мога да платя такава сума. За моя радост премахнаха глобите с указ", не скрива задоволството си репресираният.
"И досега не ни връщат имота от близо 6 декара, защото според мотивите на скорошно съдебно решение, въпреки че имаме нотариален акт от 1937 г., не сме доказали, че сме собственици. Другото основание е истинско свръхнахалство - не сме доказали, че сме наследници на майка ми. На всичкото отгоре в акта някой от 5688 кв. м е поправил площта на 5687 и заради този квадратен метър върнаха всичко отначало", оплаква се той.
Особено ярки в паметта му са спомените от затвора в Белене, където прекарва цели четири години.
"Гогов, Газдов, Йонков и всички, които по-късно отидоха в Ловеч, действаха в Белене. По мое време гърбавият Гогов и старшината Йонко Йонков бяха палачите. През зимата на 1954-1955 г. е един от най-трагичните моменти, които съм прекарал в затвора в Белене. Тогава се получи ледоходът - разказва Траханаров. - Скъсването на румънската дига спаси политическите затворници, иначе
всички щяхме
да се издавим
и Дунавът щеше да се осее с трупове. Гледаш как приижда водата и залива първите етажи на така наречените сгради, които бяха направени от летви, покрити със слама. Когато водата се покачи, всички от администрацията и от вишките изчезнаха. А ние, над 2000 души, се бяхме скупчили в най-високата част на острова.
Спомням си и подвига на двама души, политически затворници, които избягаха с греда, докарана от течението на ледохода. Те са герои - единият беше българин, а другият турчин. През нощта тези двамата вземат голяма дъска. Излизат от България и бягат към Турция. Предадоха ги техни близки. Единствените хора, които не ги съдиха и не им дадоха вътрешни присъди. Условията бяха ужасни и през лятото - само дървеници и комари", продължава Траханаров.
Безпогрешно си припомня и хората, с които е бил в затвора на острова:
"В Белене беше един от най-добрите хирурзи в България - д-р Грозев, един от прочутите водачи на легионерите. Спаси стотици затворници, тъй като
с обикновено ножче правеше операции
от апендицит. Той и д-р Дертлиев бяха затворници-леккари."
Старият лагерник казва, че не се отказал да се бори.
"Ако ме питате: как издържахте толкова години? Отговорът е еднозначен: Воля и характер, а характерът се гради на навика. На мен не ми трябва власт, нужна ми е демокрация, общество, в което да има човешки ценности. Не да има врагове, а да има опоненти, които да се стремят да се убеждават в правотата на каузите си. На този принцип съм, а не по пътя на омразата.
Много е важно сега да се говори и за историята ни, да знаят младите, защото млад човек, който не познава близкото минало, няма нито бъдеще, нито настояще", съветва Илия Траханаров.
Ленин очистил Россию от богатых (Руснаци...
Защо Аспарух създаде България тук, а не ...
Истината за Парк " Юнак" излез...
Защо Аспарух създаде България тук, а не ...
Истината за Парк " Юнак" излез...
Това е част от истинската ни история .Тя трябва да се знае и помни за да не се повтаря никога а и да не се пренаписва с лъжи за миналото и премълчаване на физическите и политическите мъчители на народа.Те и днес са на власт и дори техните потомци се оказоха не по-малко продажни и жестоки към народа си.Днешкото ни окаяно положение е в резултат на техния грабеж на държавата и на тоталния крах на ценностите и на новите които ни натрапват.Вярвам ,че ние българите имаме бъдеще но само ако предадем на потомците си вярата и борбеноста на дедите.
цитирайТърсене