Постинг
06.05.2012 01:00 -
,,Via triumphalis" - 2 - цената на една мечта
Автор: allvin
Категория: История
Прочетен: 4596 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 20.08.2014 13:07
Прочетен: 4596 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 20.08.2014 13:07
Посвещава се на празника на българската армия - 6 май - Гергьовден
1. Битката при Булгарофигон - раждането на Българската Империя.
... Някое време Булгарофигон святкаше откъм дясното им рамо,а сетне остана зад гърба им. Когато изостана доста зад гърба им,водачът им - конникът,който водеше конницата,пак промени посоката,този път надясно,така че Булгарофигон отново светна пред очите им,но сега вече малко по-надалеч.Богислав даде команда и всички започнаха да се изкачват по някакъв склон,а когато излязоха на билото,те видяха такава удивителна картина,каквато не можеха да си представят и най-големите веселяци сред тях. Те видяха един гигантски чатал,начертан от чести огньове - в устата му святкаше Булгарофигон,а раменете му се затваряха на около хиляда и петстотин стъпки зад него. Тези рамене представляваха двете ромейски крила. Сега и най-лишените от въображение се досетиха за ромейската игра: ще тръгнат българите за Булгарофигон и ще се напъхат в чувала.
Откъм лявата страна на фронта изсвири рог. Редиците се понесоха,отначало в умерен тръс,после се засилиха,а когато се зачуха изплашените викове на предните византийски постове и към небето литнаха снопове запалени стрели,за да предупредят втория ешелон на византийската армия,те преминаха в бесен галоп.
...........................................................................................
На Лъв Катаколон-началника на византийската армия, и през ум не му минаваше,че българите могат да нападнат през нощта. ,,Варвари" - мислеше си презрително той и затова не даде заповед да се угасят светлините на Булгарофигон; нещо повече - заповяда в голямата градска зала да има пиршество за неговите офицери и градските първенци,уверен в утрешната си победа. И всичко вървеше добре,когато по някое време вратата на залата се отвори с гръм и трясък и на прага се появи Василий Никодимос - началника на императорското военно училище и командващ дясното крило на византийската армия - кървав,раздърпан,сякаш току-що се беше бил с глутница диви зверове. Той застана пред Лъв Катаколон и някакси присмехулно изрева:
- ,,Ave,Caesar,morituri te salutant!"
Залата онемя. Повечето от присъстващите офицери ходеха често на игрите на хиподрома и знаеха значението на тези думи и сега,след като видяха в какъв вид се появи пред тях Василий Никодимос и чуха от устата му тези думи начаса пребледняха,защото разбраха,че нещо страшно се е случило с дясното крило на армията им.
- Какво става?-попита нетърпеливо Лъв Катаколон, - ще ни обясниш ли с няколко думи какво се е случило с дясното ни крило?
- Имаше дясно крило,а сега вече го няма - изкриви окървавените си устни Василий Никодимос. - Защото ТЕ дойдоха,нападнаха ни и ни свършиха. - Той очевидно имитираше Цезаровото ,,veni,vidi,vici".
Офицерите прехапаха устни,а Лъв Катаколон попита,защото не можеше да повярва на ушите си:
- Ти чуваш ли се какво приказваш?! Как така ви свършиха?
- Просто ни изтребиха! - повдигна рамене Василий Никодимос и тогава всички видяха,че освен шлемът му,и бронята на лявото му рамо също беше разсечена.
Като чу тези думи,Лъв Катоколон изтегли меча си и изрева:
- На изток! Една турма пехота да остане на укрепените позиции и да задържа българите откъм запад,а всички останали да бягат и да се спасяват към Аркадиопол! - Той потърси с очи измежду висшите си офицери кому да възложи командването на осъдената турма,но повечето от тях вече щурмуваха вратата,а други пък отваряха прозорците на залата и енергично се прехвърляха през тях. Само за няколко секунди залата опустя.
- Какви страхливци! -каза тъжно Лъв Катаколон.
- Нищо! - каза Василий Никодимос. - Те няма да стигнат далеч. А командването на последната турма ще поема аз! - Ave! - усмихна се на Катаколон. - Като дойде и твоят ред за подземното царство,не забравяй да ми донесеш два зара от слонова кост и бутилка критско вино!
Лъв Катаколон обеща и излезе на площада пред залата. Там едни части от резервите отиваха към позициите,но от самите позиции обаче отстъпваха и се беше получила някаква страшна бъркотия в тъмнината и в резултат дисциплинираната и стегната ромейска армия се беше превърнала в една обзета от страх и паника тълпа. Лъв Катаколон се метна на коня си и тъкмо се канеше да си пробие път през площада, шумотевицата изведнъж стихна,сякаш някой я беше прерязал като с нож. В настъпилата тишина заедно с плясъка на дъжда долетя едно не много далечно ,,у-ю-у-у!"- сякаш сто вълчи глутници нападаха из един път западните покрайнини на града. Това ,,у-ю-у-у" раздра тишината като Божие проклятие и нечий глас,обезумял от ужас,пронизително извика:
- Идат!
- Идат! Идат! Идат! - избухнаха десетки гласове наоколо.
- Българите идат! - обади се и адютантът на Лъв Катаколон.
Лъв Катаколон се прекръсти,извади меча си и като издъни търбуха на коня си със остриетата на сребърните си шпори,полетя стремително напред.
Адютантът скочи подире му.
Разлюляната тъмнина погълна и двамата като дълбока вода,която се скланя над удавници.
.......................................................................
Победата при Булгарофигон над една облечена в желязо и закалена в многобройни битки армия изигра огромна роля за по-нататъшните отношения между Византийската Империя и Българската Държава. Досега византийците бяха считали България за една ,,илюзорна и варварска" държава, а сега изведнъж почувстваха много близо до сърцето си меча на тази ,,илюзорна" държава. Битката при Булгарофигон изстуди за дълго време завоевателните им намерения - нещо повече - това даде достатъчно време на Симеон да изгради България като Империя.
2. ,,Златният век".
Между булгарофигонската битка и ахелойското сражение лежат около двадесет години. Този период на небивал духовен и културен разцвет повечето историци наричат ,,златният век на България". И те са прави. Осъществява се народно-етническа консолидация,започва да кълни националното самоосъзнаване. Симеон прави просвещението държавно дело,развитието на културата и изкуствата - държавна задача. България е осеяна с училища и просветата достига и до най-затънтените краища на страната,защото Симеон знае, че просветата и културата са стожерите на националното самосъзнание,защото знае,че само един народ,осъзнал себе си като нация,може да противостои на огромната и могъща Византийска Империя,която съдбата му е предопределила за съсед.
3. Ахелой - цената на една мечта.
През 915 г. той сам се титулува ,,самодържец на всички българи", а на ромеите заповяда да го наричат ,,автократор" - титла,равна на императорската византийска. Това преля чашата на византийското търпение и ромеите започнаха да се готвят усилено за една последна и окончателна разправа с ,,варварите от север". За да няма изненади и за да са съвършенно сигурни в благоприятния край на войната,те запретнаха ръкави за организирането на една многостранна коалиция срещу българската държава. Най-напред с цената на стотици товари злато те си осигуриха поддръжката на африканския халиф ал-Махди в случай ако потрябва да открие южен фронт срещу България,като дебаркира с войските си в Солун. Със сърбите беше сключен договор да нападнат откъм запад ; с унгарците да ударят през Северозападна България; а печенезите да нахлуят от североизток,след като бъдат превозени през Дунава с византийската флота.Щом настъпи лятото на 917 г., императрица Августа Зоя,Чернооката,която беше душа на коалицията и вдъхновителка на войната,възложи командването на сухопътните войски на прославилия се в много битки магистър Лъв Фока и огромната византийска армия пое на север по черноморския път към България,където започна да се съсредоточава при Анхиалското поле между градовете Анхиало и Месемврия,а на не по-малко прославения друнгарий Роман Лакапин заповяда да пренесе печенежките орди през Дунава. Предусещаше ли Симеон грозната опасност,която надвисваше над страната като черен градобитен облак?
Осведомяван редовно от задграничните си наблюдатели и от приятелски разположени към него господари,какъвто беше например захълмският княз Михаил Вишевич,Симеон узна всичко за голямата коалиция и че ще бъде нападнат от всички страни,но за голямо огорчение на Зоя Чернооката той не раздели войските си на четири и не ги изпрати на четири противоположни страни както тя беше очаквала,а ги събра всички на едно място като стоманен юмрук и ги насочи на изток към черноморския бряг и Анхиалското поле,където се съсредоточаваха нейните собствени войски. Само два отреда изпрати все пак на юг и югозапад към Солун и Драч,за да не си помисли ал-Махди, ако реши да дебаркира по тези места,че ще бъде посрещнат със хляб и сол.
Призори на 16 август българската армия изгради своя лагер по левия бряг на река Ахелой,срещу дъгата,която тук реката правеше,преди да се спусне в югоизточна посока.Тези позиции имаха формата на една силно разтеглена ,,подкова" на дължина около десет хиляди крачки. Същия ден и византийските войски се установиха на изходни позиции срещу българските,като фронтът им представляваше една права линия,изтеглена от югоизток към северозапад.
Наблизо имаше няколко хълма,обрасли с храсталаци и гора и за да се предпази от неприятни изненади,Лъв Фока изпрати един конен патрул да варди там и да го предупреди,ако българите решат на това място да направят засада. Това не остана незабелязано за разузнавателните български конни патрули и след като докладваха това на Симеон,той заповяда ромейският патрул да бъде унищожен колкото се може по-тихомълком. След като тази задача беше изпълнена успешно,без Лъв Фока да заподозре каквото и да е, Симеон вдигна конната си гвардия и още хиляда конници и зае безшумно позиции в подножието на хълмовете.
Рано сутринта на 17 август византийската армия зае бойни позиции. В подножието на онази седловина всичко беше спокойно и по нищо не личеше,че там са се притаили в засада български войски. Лъв Фока прочете молитва към византийската армия и даде сигнал за атака. По целия фронт на ромейската войска загърмяха сигнални тръби и византийската армия се понесе напред.
Българският боен ред беше изнесен на около 500-600 крачки пред ахелойската извивка на реката във формата на подкова,която тук приемаше формата на широка дъга. Лъв Фока обаче предугади тактическият замисъл на българското командване когато ромейският център навлезе в ,,подковата" българите да свият двете свои ,,крила" и да обкръжат византийската армия,затова изпрати два конни отряда да блокират българските крила,което обърка плановете на българското командване,защото по-голямата част от българската армия беше съсредоточена по ,,крилата"- те не отстъпваха,но и не можеха да се изнесат напред и да обкръжат ромейският център. А центърът на ,,подковата",която в дълбочина беше доста тънка и без резерви,след двучасова битка започна опасно да се пропуква.
Към десет часа преди обяд българският център беше пробит. За да не бъдат обходени и обкръжени,двете български крила започнаха бързо да отстъпват. Така към единадесет часа преди обяд българската армия беше отблъсната зад реката. Оттук нататък тя като че ли престана да действува като едно цяло - някъде се съпротивляваха отчаяно, другаде отстъплението преминаваше в бягство. Цвилене на коне,рев,звънтене на желязо,викове - напеченото от слънцето поле кипеше,мяташе се и святкаше,сякаш отдолу му пламтеше всичкият огън на пъклото.
До този момент Симеон спокойно наблюдаваше развоя на битката от седловината и сякаш не забелязваше трагичността на събитията,които се разиграваха пред очите му. Командирите бяха пребледнели, войниците се въртяха на седлата си и уплашено се споглеждаха едни други. А той седеше спокоен на коня си и имаше вид на човек,унесен в някакви далечни свои спомени.
Но когато битката се пренесе отвъд реката и българската армия беше разпокъсана на части,той мина пред фронта на конницата си,отстъпи три крачки и извика:
- Войници,сега само от вас зависи дали ще има България,или не! - После измъкна меча си,посочи реката и извика: - Напред!!!
Появата на тази свежа конница в тила на обезкървената и уморена византийска армия обърна нещата за един миг. От победители,които свиват смъртоносен обръч около жертвата си,сега самите византийци се почувствахи като обхванати във обръч. Хилядната им армия се втурна към морето,но морето беше далече.Сега самата византийска армия беше раздробена на части и бързо изгаряше като купчинки слама,обхванати от буен огън под бляскащите остриета на българските мечове и секири.
Битката приключи към два часът следобед. От 50 000 византийска армия до Месемврия успяха да се доберат едва около 500 човека. Другите бяха избити до крак на Анхиалското поле.
А Симеон,като се връщаше от полесражението,видя сред купищата избити войници и трупа на своя адютант. Към този човек,преди смъртта да го покоси, той изпитваше едно особено топло чувство,което извираше от душата му като чист извор - сякаш поглеждаше в себе си - взираше се в недогледани залези,вслушваше се в недоизпяти песни,пиеше от златна чаша недоизпито вино.
В разгара на боя едно късо копие,прицелено отблизо,насмалко не прободе гърдите на княза -отклони го в последния миг Севар с щита си. Отклоненото копие се заби дълбоко в запенения хълбок на княжеския кон,препускащото животно приклекна изведнъж и князът се строполи зашеметен на земята. Слепият случай даваше последна възможност на византийците - не да победят,разбира се,победата беше безнадеждно проиграна - но да излязат от поражението поне с чест.
Неколцина ромейски храбреци вдигнаха мечовете си и с рев се понесоха към мястото,където залиташе князът; и ако в това мигновение Севар и Ондуракс не бяха застанали като скали отпреде му,а Ханко не беше изскочил из прахоляка и хаоса със святкаща като мълния секира - Византийската империя нямаше да изпие през този ден горчивата чаша до дъно.
Докато Ханко сечеше и секирата му свистеше и тряскаше,а ромейските копия отскачаха със звън от щитовете на Ондуракс и Севар,русокосият адютант долетя при княза със запасния му кон,скочи на земята и сръчно му помогна да се качи на седлото. Възсядайки коня си,все още наведен над шията му, Симеон срещна очите на младежа и макар в тоя миг светът да приличаше наистина на ад,усмихнатият им поглед погали душата му като гълъбово крило.
Сега той слезе от коня си и застана до трупа на своя адютант със свито сърце. Стрела беше пробола гърлото му.Някакъв предмет блестеше сред диплите на синьото му кадифено наметало и когато Симеон се наведе,за да го разгледа по-добре,внезапна и ужасяваща догадка се изви като помитащ всичко ураган в душата му. Той позна това сребърно кръстче,защото той самият някога го бе носил на шията си,когато се разхождаше по Via triumphalis; то му напомняше за родното синьо небе всред сумрака на магнаурските зали. Споменът се мярна в далечината като една едва догоряла свещ - той си спомни за оная осенянска нощ,когато окачи това кръстче на шията на Девора - дъщерята на осенянския старейшина,станала му невеста за време колкото да измине месечината половин път педя на небето; пламъкът на свещицата проплака в душата му и той осъзна с ужасяваща яснота,която ослепяваше очите му,че стои пред трупа на собствения си син.
Слънцето блестеше ярко на небосвода,но на княза се стори,че над земята припада леден полумрак. С ръка,която тежеше като планина,той притвори клепките на мъртвеца и леко докосна с длан посивелите му бузи. Бяха студени като пръст,изкопани от дълбока яма. Когато се изправи,и неговото лице беше станало пепеляво.
.......................................................................
Откъм стана на войската една дузина тръби гръмогласно и тържествено възвестяваха на света голямата победа.
Бодрите им звуци,литнали над равнината,приличаха на соколи,размахали устремено криле към необозрими далечини.
Цар Симеон Велики пред стените на Цариград. Картина на Димитър Гюдженов
Похвално слово за Цар Симеон Велики
1. Битката при Булгарофигон - раждането на Българската Империя.
... Някое време Булгарофигон святкаше откъм дясното им рамо,а сетне остана зад гърба им. Когато изостана доста зад гърба им,водачът им - конникът,който водеше конницата,пак промени посоката,този път надясно,така че Булгарофигон отново светна пред очите им,но сега вече малко по-надалеч.Богислав даде команда и всички започнаха да се изкачват по някакъв склон,а когато излязоха на билото,те видяха такава удивителна картина,каквато не можеха да си представят и най-големите веселяци сред тях. Те видяха един гигантски чатал,начертан от чести огньове - в устата му святкаше Булгарофигон,а раменете му се затваряха на около хиляда и петстотин стъпки зад него. Тези рамене представляваха двете ромейски крила. Сега и най-лишените от въображение се досетиха за ромейската игра: ще тръгнат българите за Булгарофигон и ще се напъхат в чувала.
Откъм лявата страна на фронта изсвири рог. Редиците се понесоха,отначало в умерен тръс,после се засилиха,а когато се зачуха изплашените викове на предните византийски постове и към небето литнаха снопове запалени стрели,за да предупредят втория ешелон на византийската армия,те преминаха в бесен галоп.
...........................................................................................
На Лъв Катаколон-началника на византийската армия, и през ум не му минаваше,че българите могат да нападнат през нощта. ,,Варвари" - мислеше си презрително той и затова не даде заповед да се угасят светлините на Булгарофигон; нещо повече - заповяда в голямата градска зала да има пиршество за неговите офицери и градските първенци,уверен в утрешната си победа. И всичко вървеше добре,когато по някое време вратата на залата се отвори с гръм и трясък и на прага се появи Василий Никодимос - началника на императорското военно училище и командващ дясното крило на византийската армия - кървав,раздърпан,сякаш току-що се беше бил с глутница диви зверове. Той застана пред Лъв Катаколон и някакси присмехулно изрева:
- ,,Ave,Caesar,morituri te salutant!"
Залата онемя. Повечето от присъстващите офицери ходеха често на игрите на хиподрома и знаеха значението на тези думи и сега,след като видяха в какъв вид се появи пред тях Василий Никодимос и чуха от устата му тези думи начаса пребледняха,защото разбраха,че нещо страшно се е случило с дясното крило на армията им.
- Какво става?-попита нетърпеливо Лъв Катаколон, - ще ни обясниш ли с няколко думи какво се е случило с дясното ни крило?
- Имаше дясно крило,а сега вече го няма - изкриви окървавените си устни Василий Никодимос. - Защото ТЕ дойдоха,нападнаха ни и ни свършиха. - Той очевидно имитираше Цезаровото ,,veni,vidi,vici".
Офицерите прехапаха устни,а Лъв Катаколон попита,защото не можеше да повярва на ушите си:
- Ти чуваш ли се какво приказваш?! Как така ви свършиха?
- Просто ни изтребиха! - повдигна рамене Василий Никодимос и тогава всички видяха,че освен шлемът му,и бронята на лявото му рамо също беше разсечена.
Като чу тези думи,Лъв Катоколон изтегли меча си и изрева:
- На изток! Една турма пехота да остане на укрепените позиции и да задържа българите откъм запад,а всички останали да бягат и да се спасяват към Аркадиопол! - Той потърси с очи измежду висшите си офицери кому да възложи командването на осъдената турма,но повечето от тях вече щурмуваха вратата,а други пък отваряха прозорците на залата и енергично се прехвърляха през тях. Само за няколко секунди залата опустя.
- Какви страхливци! -каза тъжно Лъв Катаколон.
- Нищо! - каза Василий Никодимос. - Те няма да стигнат далеч. А командването на последната турма ще поема аз! - Ave! - усмихна се на Катаколон. - Като дойде и твоят ред за подземното царство,не забравяй да ми донесеш два зара от слонова кост и бутилка критско вино!
Лъв Катаколон обеща и излезе на площада пред залата. Там едни части от резервите отиваха към позициите,но от самите позиции обаче отстъпваха и се беше получила някаква страшна бъркотия в тъмнината и в резултат дисциплинираната и стегната ромейска армия се беше превърнала в една обзета от страх и паника тълпа. Лъв Катаколон се метна на коня си и тъкмо се канеше да си пробие път през площада, шумотевицата изведнъж стихна,сякаш някой я беше прерязал като с нож. В настъпилата тишина заедно с плясъка на дъжда долетя едно не много далечно ,,у-ю-у-у!"- сякаш сто вълчи глутници нападаха из един път западните покрайнини на града. Това ,,у-ю-у-у" раздра тишината като Божие проклятие и нечий глас,обезумял от ужас,пронизително извика:
- Идат!
- Идат! Идат! Идат! - избухнаха десетки гласове наоколо.
- Българите идат! - обади се и адютантът на Лъв Катаколон.
Лъв Катаколон се прекръсти,извади меча си и като издъни търбуха на коня си със остриетата на сребърните си шпори,полетя стремително напред.
Адютантът скочи подире му.
Разлюляната тъмнина погълна и двамата като дълбока вода,която се скланя над удавници.
.......................................................................
Победата при Булгарофигон над една облечена в желязо и закалена в многобройни битки армия изигра огромна роля за по-нататъшните отношения между Византийската Империя и Българската Държава. Досега византийците бяха считали България за една ,,илюзорна и варварска" държава, а сега изведнъж почувстваха много близо до сърцето си меча на тази ,,илюзорна" държава. Битката при Булгарофигон изстуди за дълго време завоевателните им намерения - нещо повече - това даде достатъчно време на Симеон да изгради България като Империя.
2. ,,Златният век".
Между булгарофигонската битка и ахелойското сражение лежат около двадесет години. Този период на небивал духовен и културен разцвет повечето историци наричат ,,златният век на България". И те са прави. Осъществява се народно-етническа консолидация,започва да кълни националното самоосъзнаване. Симеон прави просвещението държавно дело,развитието на културата и изкуствата - държавна задача. България е осеяна с училища и просветата достига и до най-затънтените краища на страната,защото Симеон знае, че просветата и културата са стожерите на националното самосъзнание,защото знае,че само един народ,осъзнал себе си като нация,може да противостои на огромната и могъща Византийска Империя,която съдбата му е предопределила за съсед.
3. Ахелой - цената на една мечта.
През 915 г. той сам се титулува ,,самодържец на всички българи", а на ромеите заповяда да го наричат ,,автократор" - титла,равна на императорската византийска. Това преля чашата на византийското търпение и ромеите започнаха да се готвят усилено за една последна и окончателна разправа с ,,варварите от север". За да няма изненади и за да са съвършенно сигурни в благоприятния край на войната,те запретнаха ръкави за организирането на една многостранна коалиция срещу българската държава. Най-напред с цената на стотици товари злато те си осигуриха поддръжката на африканския халиф ал-Махди в случай ако потрябва да открие южен фронт срещу България,като дебаркира с войските си в Солун. Със сърбите беше сключен договор да нападнат откъм запад ; с унгарците да ударят през Северозападна България; а печенезите да нахлуят от североизток,след като бъдат превозени през Дунава с византийската флота.Щом настъпи лятото на 917 г., императрица Августа Зоя,Чернооката,която беше душа на коалицията и вдъхновителка на войната,възложи командването на сухопътните войски на прославилия се в много битки магистър Лъв Фока и огромната византийска армия пое на север по черноморския път към България,където започна да се съсредоточава при Анхиалското поле между градовете Анхиало и Месемврия,а на не по-малко прославения друнгарий Роман Лакапин заповяда да пренесе печенежките орди през Дунава. Предусещаше ли Симеон грозната опасност,която надвисваше над страната като черен градобитен облак?
Осведомяван редовно от задграничните си наблюдатели и от приятелски разположени към него господари,какъвто беше например захълмският княз Михаил Вишевич,Симеон узна всичко за голямата коалиция и че ще бъде нападнат от всички страни,но за голямо огорчение на Зоя Чернооката той не раздели войските си на четири и не ги изпрати на четири противоположни страни както тя беше очаквала,а ги събра всички на едно място като стоманен юмрук и ги насочи на изток към черноморския бряг и Анхиалското поле,където се съсредоточаваха нейните собствени войски. Само два отреда изпрати все пак на юг и югозапад към Солун и Драч,за да не си помисли ал-Махди, ако реши да дебаркира по тези места,че ще бъде посрещнат със хляб и сол.
Призори на 16 август българската армия изгради своя лагер по левия бряг на река Ахелой,срещу дъгата,която тук реката правеше,преди да се спусне в югоизточна посока.Тези позиции имаха формата на една силно разтеглена ,,подкова" на дължина около десет хиляди крачки. Същия ден и византийските войски се установиха на изходни позиции срещу българските,като фронтът им представляваше една права линия,изтеглена от югоизток към северозапад.
Наблизо имаше няколко хълма,обрасли с храсталаци и гора и за да се предпази от неприятни изненади,Лъв Фока изпрати един конен патрул да варди там и да го предупреди,ако българите решат на това място да направят засада. Това не остана незабелязано за разузнавателните български конни патрули и след като докладваха това на Симеон,той заповяда ромейският патрул да бъде унищожен колкото се може по-тихомълком. След като тази задача беше изпълнена успешно,без Лъв Фока да заподозре каквото и да е, Симеон вдигна конната си гвардия и още хиляда конници и зае безшумно позиции в подножието на хълмовете.
Рано сутринта на 17 август византийската армия зае бойни позиции. В подножието на онази седловина всичко беше спокойно и по нищо не личеше,че там са се притаили в засада български войски. Лъв Фока прочете молитва към византийската армия и даде сигнал за атака. По целия фронт на ромейската войска загърмяха сигнални тръби и византийската армия се понесе напред.
Българският боен ред беше изнесен на около 500-600 крачки пред ахелойската извивка на реката във формата на подкова,която тук приемаше формата на широка дъга. Лъв Фока обаче предугади тактическият замисъл на българското командване когато ромейският център навлезе в ,,подковата" българите да свият двете свои ,,крила" и да обкръжат византийската армия,затова изпрати два конни отряда да блокират българските крила,което обърка плановете на българското командване,защото по-голямата част от българската армия беше съсредоточена по ,,крилата"- те не отстъпваха,но и не можеха да се изнесат напред и да обкръжат ромейският център. А центърът на ,,подковата",която в дълбочина беше доста тънка и без резерви,след двучасова битка започна опасно да се пропуква.
Към десет часа преди обяд българският център беше пробит. За да не бъдат обходени и обкръжени,двете български крила започнаха бързо да отстъпват. Така към единадесет часа преди обяд българската армия беше отблъсната зад реката. Оттук нататък тя като че ли престана да действува като едно цяло - някъде се съпротивляваха отчаяно, другаде отстъплението преминаваше в бягство. Цвилене на коне,рев,звънтене на желязо,викове - напеченото от слънцето поле кипеше,мяташе се и святкаше,сякаш отдолу му пламтеше всичкият огън на пъклото.
До този момент Симеон спокойно наблюдаваше развоя на битката от седловината и сякаш не забелязваше трагичността на събитията,които се разиграваха пред очите му. Командирите бяха пребледнели, войниците се въртяха на седлата си и уплашено се споглеждаха едни други. А той седеше спокоен на коня си и имаше вид на човек,унесен в някакви далечни свои спомени.
Но когато битката се пренесе отвъд реката и българската армия беше разпокъсана на части,той мина пред фронта на конницата си,отстъпи три крачки и извика:
- Войници,сега само от вас зависи дали ще има България,или не! - После измъкна меча си,посочи реката и извика: - Напред!!!
Появата на тази свежа конница в тила на обезкървената и уморена византийска армия обърна нещата за един миг. От победители,които свиват смъртоносен обръч около жертвата си,сега самите византийци се почувствахи като обхванати във обръч. Хилядната им армия се втурна към морето,но морето беше далече.Сега самата византийска армия беше раздробена на части и бързо изгаряше като купчинки слама,обхванати от буен огън под бляскащите остриета на българските мечове и секири.
Битката приключи към два часът следобед. От 50 000 византийска армия до Месемврия успяха да се доберат едва около 500 човека. Другите бяха избити до крак на Анхиалското поле.
А Симеон,като се връщаше от полесражението,видя сред купищата избити войници и трупа на своя адютант. Към този човек,преди смъртта да го покоси, той изпитваше едно особено топло чувство,което извираше от душата му като чист извор - сякаш поглеждаше в себе си - взираше се в недогледани залези,вслушваше се в недоизпяти песни,пиеше от златна чаша недоизпито вино.
В разгара на боя едно късо копие,прицелено отблизо,насмалко не прободе гърдите на княза -отклони го в последния миг Севар с щита си. Отклоненото копие се заби дълбоко в запенения хълбок на княжеския кон,препускащото животно приклекна изведнъж и князът се строполи зашеметен на земята. Слепият случай даваше последна възможност на византийците - не да победят,разбира се,победата беше безнадеждно проиграна - но да излязат от поражението поне с чест.
Неколцина ромейски храбреци вдигнаха мечовете си и с рев се понесоха към мястото,където залиташе князът; и ако в това мигновение Севар и Ондуракс не бяха застанали като скали отпреде му,а Ханко не беше изскочил из прахоляка и хаоса със святкаща като мълния секира - Византийската империя нямаше да изпие през този ден горчивата чаша до дъно.
Докато Ханко сечеше и секирата му свистеше и тряскаше,а ромейските копия отскачаха със звън от щитовете на Ондуракс и Севар,русокосият адютант долетя при княза със запасния му кон,скочи на земята и сръчно му помогна да се качи на седлото. Възсядайки коня си,все още наведен над шията му, Симеон срещна очите на младежа и макар в тоя миг светът да приличаше наистина на ад,усмихнатият им поглед погали душата му като гълъбово крило.
Сега той слезе от коня си и застана до трупа на своя адютант със свито сърце. Стрела беше пробола гърлото му.Някакъв предмет блестеше сред диплите на синьото му кадифено наметало и когато Симеон се наведе,за да го разгледа по-добре,внезапна и ужасяваща догадка се изви като помитащ всичко ураган в душата му. Той позна това сребърно кръстче,защото той самият някога го бе носил на шията си,когато се разхождаше по Via triumphalis; то му напомняше за родното синьо небе всред сумрака на магнаурските зали. Споменът се мярна в далечината като една едва догоряла свещ - той си спомни за оная осенянска нощ,когато окачи това кръстче на шията на Девора - дъщерята на осенянския старейшина,станала му невеста за време колкото да измине месечината половин път педя на небето; пламъкът на свещицата проплака в душата му и той осъзна с ужасяваща яснота,която ослепяваше очите му,че стои пред трупа на собствения си син.
Слънцето блестеше ярко на небосвода,но на княза се стори,че над земята припада леден полумрак. С ръка,която тежеше като планина,той притвори клепките на мъртвеца и леко докосна с длан посивелите му бузи. Бяха студени като пръст,изкопани от дълбока яма. Когато се изправи,и неговото лице беше станало пепеляво.
.......................................................................
Откъм стана на войската една дузина тръби гръмогласно и тържествено възвестяваха на света голямата победа.
Бодрите им звуци,литнали над равнината,приличаха на соколи,размахали устремено криле към необозрими далечини.
Цар Симеон Велики пред стените на Цариград. Картина на Димитър Гюдженов
Похвално слово за Цар Симеон Велики
На Марс забелязаха гроб с кръст (видео)
ОЧАКВАЙТЕ: КАКВО И КЪДЕ ОБЯДВАХМЕ ЕДН...
Безмилостната оценка на Макеавели за бъл...
ОЧАКВАЙТЕ: КАКВО И КЪДЕ ОБЯДВАХМЕ ЕДН...
Безмилостната оценка на Макеавели за бъл...
