Постинг
15.12.2013 00:30 -
,,Копието на Съдбата"
Автор: allvin
Категория: Други
Прочетен: 6369 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.08.2022 01:11
Прочетен: 6369 Коментари: 0 Гласове:
6
Последна промяна: 23.08.2022 01:11
,,Тогава Господ каза на Исуса:,,Простри към Гай копието, което държиш в ръката си, защото ще предам града в ръката ти". Исус, прочее, простря към града копието, което държеше в ръката си. И щом простря ръката си, засадата стана бързо от мястото си, завтекоха се изведнъж и влязоха в града и го превзеха..." - Исус Навиев, глава 8;стихове 18;19
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
През 1912 г. един пропаднал художник броди по улиците на Виена, опитвайки се да продаде акварелите си по кафенетата. Артистичното му бъдеще е несигурно, тъй като е скъсан на изпитите за Училището по изящни изкуства. Личното му бъдеще също не е много обещаващо. Живее по пансиони и квартири и само ако има късмет, успява да се храни по един път на ден.
През един дъждовен декемврийски ден се скрива в двореца Хофбург. Обикаляйки из залите на музея, по някое време особен предмет привлича вниманието му. На червена кадифена подложка е изложена християнска реликва с огромна мистична мощ, принадлежаща на имперското съкровище на Хабсбургите, ,,Копието на Лонгин", познато и като ,,Копието на Съдбата".
Художникът и друг път ще се връща на това място, придружен от приятел, който споделя интереса му към окултизма. Двамата се задълбочават в изучаването на магическите сили на копието. Предполага се, че силата на оръжието се дължи на това, че то е пронизало тялото на Иисус Христос, след като издъхва на кръста.
Но какво знаем за произхода на тази реликва?
Логично е първите отзиви да са в Библията. Според Евангелието на свети Йоан, единственото, написано от съвременик на Иисус Христос, един римски войник пронизва тялото му с копие, за да установи смъртта му: ,,Тогава дойдоха войниците и пробиха пищелите на първия, както и на другия, разпнат с Него.
А когато дойдоха при Иисуса и Го видяха вече умрял, не Му пробиха пищелите;
но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода. (Глава 19, стих 32-34)
От своя страна, в Евангелието на свети Марко този епизод го няма. Само се споменава за един стотник (центурион), който присъства на смъртта на Иисус Христос: ,,А Иисус, като издаде висок глас, издъхна.
И храмовата завеса се раздра на две от горе додолу.
А стотникът, който стоеше срещу Него, като видя, че Той, след като извика тъй, издъхна, каза: наистина Тоя Човек е бил Син Божий". (Глава 15, стих 37-39)
Свети Матей също споменава за присъствието на „стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса" (Глава 27, стих 54), както и свети Лука: „А стотникът, като видя станалото, прослави Бога и рече: Наистина, Тоя Човек е бил праведник". (Глава 23, стих 47).
Това е цялата информация, с която разполагаме за предполагаемия центурион, който е забил копието си в Иисус, но християнската традиция добавя още детайли към сцената и така се установява, че именно центурионът, който се появява в Писанията, е пробол Христовото тяло, въпреки че Свети Йоан твърди, че го е направил прост войник.
Освен това според първите християни неговото име е Гай Касий Лонгин, който е частично сляп от пердета на двете очи и почти нищо не вижда. Но когато забива копието си, кръвта на Иисус опръсква очите му и става чудо. Той на секундата проглежда и възвръща зрението си. След това Лонгин приема християнството, което го обрича на мъченичество, и след безброй страдания стига до святост.
Проваленият художник съзерцава свещеното копие, което Светите писания описват твърде мъгляво. Това е желязно острие, дълго малко повече от петдесет сантиметра. То е счупено и слепено с платинена нишка. В средата се вижда главата на гвоздей и златна лента с надпис „Копието и Гвоздеят на Бога". В основата има малки бронзови кръстчета.
Според по-късните свидетелства на неговия приятел окултист, щом види ,,Копието на Съдбата", художникът изпада в транс. Въпреки че до него са изложени бижутата от съкровищницата на Свещената Римска империя на германския народ, като златен глобус от XII век, скиптъра и меча на самия Карл Велики, вниманието на художника е съсредоточено само върху копието. Той несъмнено е чувал апокрифната легенда за копието, която гласи:
„Който го притежава, за лошо или за добро, ще държи в ръцете си и съдбата на целия свят."
Двадесет и шест години по-късно този неуспял художник, чието име читателят няма как да не е отгатнал - Адолф Хитлер, вече е владетел на Германия. След като Третият райх анексира Австрия, Хитлер влиза триумфално във Виена, града на неговата несретна младост.
В следобеда на 14 март 1938 г. отива, придружен от шефа на СС Хайнрих Химлер, с когото имат общи интереси към окултизма, в двореца Хофбург. Фюрерът се отправя директно към залата с копието. Химлер излиза от залата и оставя Хитлер насаме с митичната реликва. Там, вглъбен в копието, което вече е в ръцете му, той престоява повече от час. Мечтитe му се сбъдват.
Хитлер заповядва на СС да реквизират копието и да го отнесат в Германия, заедно с още 31 експоната от имперското съкровище и атрибути на коронацията. За да се придаде законен вид на този явен грабеж, конфискацията се извършва в отговор на официалната молба, направена в Берлин от бург-министъра, или кмета, на Нюрнберг, Вили Либел, който настоява съкровището да се върне в града, където се е намирало преди отнасянето му във Виена.
Прехвърлянето на цялото съкровище са забавя цял месец. То става с брониран влак, специално подготвен за пренасянето на скъпоценностите, който даже е оборудван с климатична инсталация. На 29 август заграбеното съкровище потегля в абсолютна тайна от виенската гара „Запад". До Нюрнберг влакът е строго охраняван от СС.
На следващия ден скъпоценностите стигат до местоназначението си и са поставени в църквата „Света Каталина". Там кметът ги посреща с всички почести. По-късно се изграждат три витрини за експозицията на ценностите и копието, като посетителите могат да им се възхищават само до 1940 г., когато са свалени от витрините и старателно укрити, за да не бъдат повредени от някоя бомбардировка.
Хитлер вече държи в ръцете си „Копието на Съдбата". Фюрерът е убеден, че му е принадлежало в някой предишен живот. Той споделя пред експерта по окултизъм, Валтер Йоханес Щайн, който парадоксално е евреин и го придружава на няколко пъти до музея в двореца Хофбург, следното: „Копието излъчва някакво мистично откровение, като че ли през някой от предишните векове съм го държал в ръцете си".
Най-вероятно фикс-идеята му за оръжието на Лонгин да се дължи не толкова на спомените му от предишния живот, колкото на прекомерната му младежка страст към Вагнеровите опери, на които присъства почти всяка вечер въпреки че в живее в недоимък. Любимата му опера е Парсифал, където легендата за „Свещеното Копие" играе централна роля, заедно със ,,Светия Граал".
Като се оставят настрана литературните и музикални интерпретации и тълкувания, историята на реликвата е много объркана. Според християнското предание един богат човек, Йосиф от Ариматея, прибира и запазва кръста, гвоздеите, короната от тръни, плащеницата, в която обвиват тялото на Иисус, и копието.
За да се направи по-богата и привлекателна легендата, Йосиф от Ариматея започва да си прави собствена колекция от свещени предмети отпреди смъртта на Христос. След последната вечеря запазва чашата, в която Иисус освещава виното, позната като Светия Граал. Йоан от Ариматея за всеки случа й оставя някакъв предполагаем ключ към скривалището си, с който Елена, майката на първия християнски император Константин, преоткрива реликвите, които дотогава са в пълна неизвестност.
Някои твърдят, че „Копието на Лонгин" е принадлежало преди на Александър Велики. Според тези объркани версии оръжието на македонския завоевател е наследявано от поколение на поколение, докато стига в ръцете на центуриона. Както виждаме, легендите и митовете се преплитат по такъв сложен начин, че е почти невъзможно да се намери и следа от каквато и да е истина.
Според други предания след разпъването на Христос копието преминава направо в ръцете на цар Ирод, след това става притежание на император Константин и на Теодосий Велики. След това попада във властта на варварския крал Аларих и на вестгота Теодорих Велики.
Но съществува и версия, според която копието след много перипетии попада в ръцете на свети Мавриций, римски центурион, който изстрадва мъченичество през 287 г., заедно с войниците от легиона Тебана, които са под негово командване, защото отказват да се бият за императора.
Преданието сочи, че през 732 г. франкският крал Карл Мартел (685-741) го държи в ръцете си, когато сразява арабите в битката при Поатие. Самият Карл Велики (742-814), внук на Карл Мартел, се бие с него в цели 47 битки и побеждава във всичките.
Същото се случва с Фридрих I Барбароса (1112-1190), на когото се пада отговорността да пази реликвата, тъй като преди е била във властта на различни саксонски монарси.
Фридрих I потегля към Йерусалим на Третия кръстоносен поход. Когато се кани да премине една река в Турция, допуска непростимата грешка да изпусне копието. Малко след това пада в реката и се удавя.
Реликвата е включена в съкровището на Хабсбургите през 1273 г. и оттогава предприема дълго пътешествие през вековете, като отсяда в много от европейските замъци. През 1424 г. е пренесена от замъка Блиндерберг, близо до Будапеща, в Нюрнберг.
Копието е в този немски град до настъплението на френската армия през 1796 г., което принуждава местните власти да го предадат на Австро-Унгарския парламент, който да го пази, докато премине опасността. С обещанието да се върне, реликвата е дадена на съхранение във Виена.
Копието привлича вниманието и на Наполеон, който е запленен от предполагаемата мощ, излъчвана от свещеното оръжие. След победата при Аустерлиц през 1805 г. той се опитва да го присвои, но реликвата своевременно е изнесена от Виена, за да не попадне в ръцете на корсиканеца.
През 1818 г., когато Наполеоновата опасност е само лош спомен, Нюрнберг се опитва да си възвърне скъпоценното съкровище, но това е безсмислено. Германският град вече няма властта и влиянието от началото на века и бижутата от имперското съкровище, включително и копието, остават във Виена цели 142 години, докато не ги заграбват нацистите.
Независимо от всичко, едно металургично изследване, направено през 2003 г. за документален филм на британската телевизия Би Би Си, открива, че въпросната реликва не е римска, а от VII век, което отхвърля вероятността това да е копието, което е проболо ребрата на Христос. Доказателството за средновековния му произход е, че неговите състав и външен вид са подобни на други железни остриета, ковани в периода на династията на Каролингите, които се пазят в Британския музей.
Изследването на британската телевизия се доказва и от други проучвания, според които копието датира от 800-та година.
Според устното предание, взето от някои химни, Карл Велики получава оръжието в Рим, от ръцете на папата, за да се превърне в символ на Свещената римска империя на германския народ.
По това време смятат, че реликвата е принадлежала на свети Мавриций, без да има нищо общо с пронизването на тялото Христово. Ефикасността и силата на копието се изявяват в битките с унгарските номади, за които се предполага, че са победени с помощта на свещеното оръжие.
Следвайки тези противоречиви версии, отъждествяването на копието като оръжие на Лонгин става чак в XIII век, след като вече се намира в замъка на Хабсбургите. Папа Григорий IX казва на Фридрих II, че това е истинското копие, което е проболо бездиханното тяло на Христос. През 1354 г. папа Инокентий VI официално го благославя като „Копието на мъченичеството", като кара да изпишат тази му фраза върху позлатен купол.
Копието, с което се сдобива Хитлер, не е единственото, което претендира за прилагателното свещено. Във Ватикана се пази друго такова, макар че Католическата църква има големи резерви и предпочита да го определя като историческа забележителност. Съществуват още две, в Армения и в Полша, а има и слухове за друго автентично копие, унищожено през V век в Антиохия.
Копието, което се пази в полския град Краков, също е свързано с военни победи. Намерено е точно в Антиохия през 1098 г., по време на Първия кръстоносен поход. Християните обсаждат успешно града, но след превземането му го обсаждат сарацините.
Когато гладът притиска кръстоносците и те са готови да се предадат, един свещеник съобщава, че е имал видение, което му разкрило, че свещеното Копие се намира заровено в църквата „Свети Петър".
Започват да копаят и полудели от радост, намират реликвата. Издигайки копието над главите си, напускат църквата. Убедени в Божията помощ и обзети от религиозен плам,те помитат мюсюлманите. Това желязно острие има доста общи неща с копието в съкровищницата на Хабсбургите и се смята, че просто е негова репродукция.
Така че копието във Виена се смята за автентично, което поражда у Хитлер непреодолимото желание някой ден да го притежава. Както видяхме, той накрая успява да осъществи желанието си, макар и със съвсем други цели. Но не трябва да се забравя, че преданието казва, че реликвата предоставя свещената си защита на този, който я притежава, независимо от това, какви са намеренията му.
Един от ключовите персонажи в историята на Хитлер със Свещеното копие е споменатият по-горе експерт по окултизъм Валтер Йоханес Щайн. По голямата част от биографите на Хитлер не говорят изобщо за него, което поражда съмнения за истинността на свидетелствата му.
Дори и да е така, оставайки с предубеждението за недостатъчната достоверност на показанията му и като имаме предвид, че подробностите за отношенията му с Хитлер могат да се окажат чиста измислица, можем да съобщим, че Щайн е роден през 1891 г. в семейството на богат адвокат. В австрийската столица се запознава с Хитлер, с когото споделя интереса си към изкуството и историята. По време на Първата световна война служи като офицер в австрийската армия и е награден с орден за храброст на бойното поле.
Щайн е човек с много интереси, които по-късно му помат да стане икономист и математик, като защитава и докторат по психо-физически изследвания във Виенския университет. Специалист е в областта на археологията, византийското изкуство и средновековната история.
Като познава дарбите му, Хайнрих Химлер през 1933 г. се опитва да го привлече да съдейства в нацистките окултистки ритуали и занимания, но Щайн избягва в Англия. Когато започва Втората световна война, старият приятел на Хитлер съдейства изцяло на съюзниците, изпълнявайки шпионски задачи за британците. Самият Чърчил научава лично от Щайн за окултистките вярвания на нацисткия диктатор, които английският политически ветеран решава да запази в тайна.
Макар че Щайн никога не публикува мемоарите си, все пак позволява на английския офицер Тревър Рейвенскрофт да запише спомените му в тетрадка. Щайн умира през 1957 г., но посмъртното му послание не се появява до 1972 г., когато излиза като книга, озаглавена ,,Копието на Съдбата", която разкрива на обществото значението на тази реликва за Хитлер.
Свидетелството на Щайн, претворено от Рейвенскрофт, описва качествата и особеностите на оспорваната реликва. Но от гледна точка на хлъзгавия терен на окултизма
,би трябвало да се зададе въпросът, какво е това, което придава такава магическа сила на копието?
Според Евангелието на свети Йоан (Глава 19, стих 36-37) Свещеното писание пророкува, че на Месията „кост Негова няма да се строши" и че „ще погледнат на Тогова, Когото прободоха". За да се изпълни волята на Съдбата, е крайно необходимо някой да направи това, което прави Лонгин, тъй като е петък и смъртта на разпънатите трябва да се ускори, за да не останат да агонизират на кръста и през съботата, която е свещен ден за евреите. На другите двама разпънати им чупят краката, за да останат без опора и да умрат по-бързо от задушаване. Но „Копието на Лонгин" не позволява това да се случи със самия Христос. По същия начин, бивайки прободен с това копие, се потвърждава и второто предсказание.
Така копието се превръща в предпочитан инструмент на Съдбата, с който тя осъществява предопределението си.
Така че според манталитета на окултистите, след като един предмет изпълнява такава върховна мисия, става извор на безгранична мощ и сила.
Според Щайн Хитлер още през 1912 г. е знаел за мощта на копието, а фактически ги запознава интересът на Хитлер към реликвата. През лятото на 1912 г. Щайн купува книга за мита на Парсифал от една книжарница, специализирана в окултна литература. Екземплярът е надраскан с коментари по полетата, което показва, че авторът им е начинаещ в темата и освен това е отчаян антисемит. Предишният собственик е оставил името си на вътрешната страна на корицата: Адолф Хитлер.
Щайн намира Хитлер с помощта на книжаря. Тогаващният рисувач на акварели обяснява своите идеи на Щайн, който остава впечатлен от огромната му амбиция и убеденост, че е предопределен да извърши нещо много голямо. Притежанието на ,,Свещеното Копие" може да се превърне в необходимият инструмент, който да му помогне да превърне амбициите и плановете си в действителност.
В началото на Втората световна война предполагаемите магически сили на копието се оказват в служба на Третия райх. Дали се дължи на реликвата, или на смазващата мощ на танковите им дивизии, но немските войски побеждават всички неприятели и завладяват целия европейски континент.
Както изглежда, силата, която излъчва копието, трябва доста да е отслабнала през 1942 г., тъй като войските на Хитлер започват да отстъпват на всички фронтове. Освен това Райхът е бомбардиран безмилостно. По това време копието вече не е изложено на вниманието на обществото, а е скрито, заедно с другите съкровища, в едно противовъздушно скривалище, издълбано в скалата до замъка Кайзербург в Нюрнберг.
На 31 март 1945 г., уплашен от офанзивата на съюзническите войски в Германия, кметът Либел смята, че скривалището не е много сигурно и решава да сложи най-ценните предмети, между тях и копието, в заварени медни сандъци, които са складирани в едно преддверие на бункера на Панир Плац, след което за камуфлаж зазидват входа му. Останалата част от съкровището остава под замъка Кайзербуг.
Седма американска армия е обсадила старата част на града, защитавана от 22 000 войници от СС, готови да се бият до смърт, но да не предадат града люлка на националсоциализма.
Четири дни ветераните от дивизия Тъндърбърт се бият с фанатизираните войници, които имат на въоръжение и стотина танка. На 19 април 1945 г., един ден преди рождения ден на фюрера, градът е превзет от американците.
Античните предмети в скривалището под замъка бързо са открити от американците, които не си дават сметка, че липсват най-ценните. Минават два месеца, докато съюзническите власти разберат за това.
Лейтенант Уолтър Хорн е натоварен с издирването на най-важната и ценна част от съкровището на Хабсбургите. Хорн не го намира лесно. Версиите, дадени по време на разпитите, са много противоречиви.
Кметът Либел, който със сигурност трябва да знае къде е другата част от антиките, се е самоубил малко преди да дойдат американците, макар слуховете са, че е убит от нацистки убийци при уреждане на сметки, може би при спор кой да притежава съкровището.
По време на разпитите общинските чиновници прехвърлят всичко на главата на вече мъртвия кмет и почти нищо не се изяснява за скривалището на съкровището. От своя страна, офицерите от СС, които са защитавали града, твърдят, че като се възползвал от бъркотията, някакъв полковник успял да избяга с бижутата, докато други казват, че се носи слух, че съкровището е хвърлено в езерото.
Търпението на лейтенант Хорн не се изчерпва лесно. Американският офицер има предчувствието, че доктор Валтер Фриз, който е един от хората, които твърдят не много убедително, че бижутата са дъното на езерото, в действителност знае къде се намира съкровището. Подложен на дълги разпити, накрая, съкрушен, си признава, че знае мястото, където е скрито съкровището.
На 7 август 1945 г. американците, водени от доктор Фриз, влизат в противовъздушното скривалище на Панир Плац. Германският чиновник им показва коя стена да съборят. След като я събарят, откриват малко преддверие, където намират четирите медни сандъка, съдържащи съкровището на Хабсбургите. Заварените сандъци са занесени в замъка Кайзербург, където са отворени. В този момент лейтенант Хорн обявява, че копието е притежание на американското правителство.
Така че три месеца след смъртта му, на Хитлер символично му отнемат една от най-ценните реликви. Това сведение е многозначително. Много автори твърдят, че копието е взето от американците точно в деня, когато Хитлер се самоубива, с което се изпълва проклятието, преследвало собствениците на копието, когато се лишат от него. Някои отиват още по-далеч и твърдят, че неотразимият генерал Джордж Патън взема свещеното оръжие в ръцете си в момента, когато Хитлер се самоубива в бункера.
Няма съмнение, че такава зрелищна развръзка е много интересна, но трябва да се придържаме към историческата действителност и да се съобразяваме, че съкровището е открито много след смъртта на Хитлер.
След като се запознават с бижутата, новите собственици на съкровището, американските военни власти, решават, че то принадлежи на Австрия. Така „Копието на Лонгин" се връща във Виена. Всички ценни предмети са депозирани в мазетата на Австрийската национална банка, докато повреденият дворец Хофбург се реставрира.
Но както може да се предположи, тук историята на Свещеното копие не свършва. През януари 1946 г. в Лос Анджелис се появява съкровището на Хабсбургите, което в този момент трябва да се намира във Виена.
Полковникът от американската армия Джоузеф Хензъл казва, че го пренесъл там от Мюнхен. Как е възможно?
Американските окупационни сили в Австрия са в много неудобно положение. Те очакват да се разбере дали съкровището в Лос Анджелис е автентично и ако е така, тогава бижутата в мазетата на банката са фалшификати.
Много странно, но потвърждението закъснява близо година. След безброй бюрократични препятствия и спънки на 11 септември 1946 г. сандъците със съкровището в мазета на Австрийската банка са отворени и се сравняват със снимките, изпратени от Съединените щати. Специалистите, натоварени с проучването, стигат до заключението, че истинските предмети са тези във Виена.
Въпреки това решение на експертите съмненията за автентичността на копието, изложено в двореца Хофбург, никога не се разсейват. Подозира се, че американското правителство не е пропуснало историческия шанс да се сдобие с този оспорван исторически предмет, като предава на Австрия фалшификатите и оставя за себе си истинската реликва.
Не знаем дали съзерцаваното от туристите копие във Виена е същото, което са размахвали Карл Велики и Фридрих Барбароса и което страстно са желали Наполеон и Хитлер. Наистина е твърде невероятно това желязно острие от епохата на Каролингите да излъчва някаква магическа сила. Но това, което е повече от ясно, че историята на Свещеното копие представлява много завързана мистерия, а корените и" се намират толкова надълбоко в историята, че тя сигурно никога няма да бъде разгадана.
Но ако допуснем възможността ,,Копието на Съдбата" да се намира в ръцете на американското правителство от 1945 г., трябва да признаем, че легендата за реликвата, която гласи: „Който го има, ще държи в ръцете си съдбата на целия свят", се е изпълнила от край до край.
откъс от "Загадки и мистерии на Втората световна война", автор Хесус Ернандес, издадена от издателство СИЕЛА
===============================
"Хитлер, вие го познавахте, какво представляваше той?"
Този въпрос ми е задаван хиляди пъти от 1945 г. и нищо не е по-трудно за отговор.
200 000 книги се занимават с Втората световна война и нейната главна фигура- Адолф Хитлер.Но успяла ли е някоя от тях да разкрие истинския Хитлер?
"Загадката на Хитлер е извън всички човешки разбирания" писа веднъж левия германски седмичник "Die Zeit".
Салвадор Дали, уникалния артистичен гений, се опита да разгадае тази мистерия в една от своите най-драматични картини. Високопланински пейзаж покрива цялото платно, оставяйки само няколко светещи участъка от морски бряг осеян с деликатно миниатюризирани човешки фигури: последните свидетели на умиращия мир. Огромен телефон, проливащ кървави сълзи, виси от клона на изсъхнало дърво, тук и там висят чадъри и прилепи, чието предзнаменование е едно и също. Както Дали сам казва "Чадърът на Чембърлейн се явява в тази картина в злокобна светлина и това ме порази докато го рисувах като израз на безпределна мъка.
"Чувствам тази картина като дълбоко пророческа. Но признавам също, че не съм успял да открия загадката на Хитлер. Той ме привлече като обект на въображението ми и затова защото
го приемам като човек, уникално способен да преобръща нещата с главата надолу."
Какъв урок по скромност за крещящи критици, които след 45-та се впуснаха да издават хилядите си "даващи окончателен отговор" книги, повечето надменни, за този човек ,който така развълнува интроспективния Дали, че дори четиридесет години по-късно той се чувства измъчен и несигурен в съществуването на собствената си картина. Отделно от Дали, кой друг някога се е опитвал да представи обективно описание на този изключителен човек, човек когото Дали нарича най-експлозивната личност в човешката история?
Като звънеца на Павлов
Планините от книги за Хитлер,основани на сляпа омраза и невежество правят много малко, за да опишат или обяснят един от най-силните хора,който света някога е виждал!
Как, мисля си аз, тези хиляди описания на Хитлер напомнят мъжа, който аз познавах?
Хитлер стоеше до мен, говореше, слушаше. Стана невъзможно за мен да обяснявам на хора,поддържали фантастични теории в продължение на десетилетия,че това което са чели или чували просто не отговаря на истината!
Хората приемат измислица,повтаряна многократно,като реалност.
Те никога не са виждали Хитлер !
Никога не са говорили с него !
Никога не са чували и дума от неговата уста !
Но самото име на Хитлер веднага предизвиква в съзнанието им образа на гримасничещ Демон, извора на всички човешки отрицателни емоции !
Като звънеца на Павлов, споменаването на Хитлер трябва да замести реалността.
Странно Привлекателен
Хитлер е винаги пред очите ми:
като борец за мир през 1936-та и като военен през 1944-та.
Не е възможно да си бил свидетел на живота на толкова изключителен човек без да си белязан от това завинаги!
Не минава и ден без Хитлер отново да изгрее в съзнанието ми,не като човек мъртъв отдавна,а като реален човек, който се разхожда в своя кабинет,сяда в стола си,разбутва огъня в своята камина.
Първото нещо,което всеки забелязва,когато го види, са малките мустачки.
Безброй пъти е бил съветван да ги обръсне, но той винаги отказваше!
Хората бяха викнали с него такъв,какъвто е. Той не беше висок.
Имаше дълбоки сини очи,които много хора смятаха за омайни,но въпреки това аз не мислех така.
Нито пък съм забелязал електрическия ток, който казваха че протичал през ръцете му.Много пъти съм се здрависвал с него и никога не съм удрян от това електричество. Неговото лице показваше емоция или пълно безразличие в зависимост от момента.
Понякога той беше безчувствен,не казваше нито дума.
После изведнъж се оживяваше и започваше да държи речи на мен самия,сякаш се обръщаше към многохилядна тълпа.
Тогава той внезапно се преобразяваше.Дори лицето му,
обикновено бледо и тъжно,се проясняваше докато говори.В такива моменти,сигурен съм, Хитлер беше странно привлекателен и сякаш притежаваше магическа сила.
Изключителна Сила
Той смекчаваше с чувството си за хумор всичко,което изглеждаше твърде официално в поведението му. Живописния език,както и острите саркастични фрази,той владееше до съвършенство.В един миг той можеше да нарисува картина от думи,която да предизвика усмивка,или да се прояви с неочаквано и подкупващо сравнение. Той можеше да бъде твърд и непреклонен в своите решения и въпреки това,в същото време,да се покаже изненадващо отстъпчив, чувствителен и добродушен.
След 1945 г. Хитлер беше обвинен във всякакъв вид жестокости,но жестокостта не беше в природата му.Той обичаше децата. Напълно естествено нещо за него беше да спре колата си и да раздели своята храна с млади колоездачи по пътя.Веднъж той даде дъждобрана си на един скитник,който вървеше под дъжда.Дори в полунощ е прекъсвал работата си,за да приготви храна за кучето си Блонди.
Той не ядеше месо, защото за него това значи смъртта на живо същество.Той отказваше да приеме заек или пъстърва, жертвани за осигуряване на неговата храна.Позволяваше си само яйца,защото при снасянето кокошката не е била убита.
Хранителните навици на Хитлер бяха за мен непрестанен извор на удивление !
Как може някой с толкова напрегнат график,който участваше в безброй изтощителни митинги,от които той излизаше плувнал в пот. често губейки и тегло,който спеше само по 3-4 часа на нощ и който от 1940 до 1945 г. носеше на раменете си и управляваше Европа, как? чудех се аз, може този човек да оцелее физически само с едно сварено яйце,няколко домата,2-3 палачинки и чиния с юфка?
Но той всъщност наддаваше тегло!
Той пиеше само вода.
Не пушеше и не толерираше пушенето в свое присъствие!
В един или два часа след полунощ,той все още говореше, необезпокояван,седнал близо да камината, жизнен,често забавен.
Никога не показваше и следа от безпокойство!
Слушателите му можеше да бъдат изморени до смърт,но не и Хитлер. Беше описван като грохнал старец.Нищо не беше по-далече от истината!
През септември 1944, когато се говореше, че той вече е напълно рухнал,аз прекарах една седмица с него.Неговата духовна и физическа сила, все още беше изключителна!
Единственото,което постигна опита за покушение срещу него на 20-ти юли беше, че го зареди с нова енергия.
Той пиеше чая си в своята квартира толкова спокойно, както все едно бяхме в малкия частен апартамент в канцлерството преди войната,или се наслаждавахме на гледката от сняг и кристално синьо небе през големия панорамен прозорец в Берхтесгарден.
Желязна Самодисциплина
В самия край на живота му,сигурен съм,гърбът му се преви,но неговия ум остана остър като светкавица. Завещанието,което диктуваше с такова удивително спокойствие в навечерието на своята смърт,в 3ч сутринта на 29 април 1945 г., е едно вечно свидетелство. Наполеон при Фонтанеблау не е минал без моменти на паника преди абдикацията си.
Хитлер просто тихо се здрависа със своите помощници,закуси като всеки друг ден и отиде към смъртта си сякаш отива на разходка !
Кога историята е била свидетел на толкова огромна трагедия докарана до своя край с такава желязна самодисциплина?
Най-забележителната черта от характера на Хитлер беше неговата простота.Дори и най-сложния проблем се проектираше в съзнанието му като няколко основни принципа.Действията му бяха израз
ни идеи и решения,които всеки би разбрал-работник,фермер,индустриалец или университетски професор, можеха лесно да проследят мисълта му.Кристалната яснота на неговата аргументация правеше всичко очевидно.
Поведението му и начина му на живот никога не се промениха, дори когато стана управник на Германия.
Той винаги се обличал и е живял пестеливо.
В ранния си период в Мюнхен,той не е отделял повече от една марка на ден за храна.
В никой етап от своя живот той не е похарчил нещо за себе си.През 13-те години прекарани в канцлерството, той никога не е носил портфейл и никога не е имал собствени пари!
Мозък като Компютър
Хитлер се беше самообразовал и никога не се е опитвал да скрие този факт (той е много слаб ученик и напуска училище на 16 г.)!
Надутото самодоволство на интелектуалците,техните излъскани идеи пакетирани като електрически батерии, го дразнеха!
Своето знание беше постигнал чрез избирателно и непрекъснато учене!
Той знаеше много повече от хиляди дипломирани учени !
Не мисля,че някой, някога е чел толкова колкото Хитлер!
Той обикновено четеше по една книга всеки ден, като винаги първо прочиташе заключението,за да прецени дали творбата е интересна за него.Той имаше способността да извлича най- важното от всяка книга и да го съхранява в своя подобен на компютър мозък.Дори в разгара на войната съм го чувал да говори за сложни научни книги с безупречна точност.
Неговото интелектуално любопитство беше безгранично.Беше добре запознат с творчеството на най-разнообразни автори и нищо не беше твърде сложно за него. Имаше дълбоки познания относно Буда, Конфуций и Исус Христос,както и за Лутер, Калвин и Саванарола,за литературните гиганти Данте,Шилер,Шекспир и Гьоте и аналитични писатели като Ренан и Гобино,Чембърлейн и Сорел.
Той беше се тренирал във философията изучавайки Аристотел и Платон.Можеше да цитира наизуст цели пасажи от Шопенхауер, и дълго време носеше джобно издание на Шопенхауер със себе си. От Ницше беше научил много за силата на волята.
Неговата жажда за знания беше неутолима.Той прекарваше стотици часове изучавайки работите на Тацит и Момзен,военни стратези като Клаузевиц и строителите на империи като Бисмарк.Нищо не можеше да му убегне: световна история или история на цивилизациите, ученията на Библията и Томистическата философия,всички главни трудове на Хомер,Софокъл, Хораций,Овидий,Тит Ливий и Цицерон.
Знанията на Хитлер се разпростираха и върху механиката.Той знаеше как работят машините, той разбираше балистиката на различните оръжия и изумяваше и най- добрите учени-медици със познанията си по медицина и биология.
Универсалността на неговото знание може да учуди или да ядоса тези, които не са наясно с него,но въпреки това то е исторически факт:
Хитлер беше един от най- образованите хора на столетието !
Много повече от Чърчил, интелектуалната посредственост,или от Пиер Лавал и Рузвелт,които в сравнение с него имаха съвсем повърхностни знания, или Айзенхауер,който така и не стигна по-далеч от детективските романчета !
Младия Архитект
Дори в най-ранните си години Хитлер е различен от другите деца.Той има вътрешна сила и се ръководи от своя дух и своите инстинкти.Той рисува умело още на 11 годишна възраст. Скиците му,рисувани тогава,показват забележителна твърдост и живост.Неговите платна и акварели, създадени когато той е на 15 години,са изпълнени с поезия и чувственост.Една от най-удивителните му ранни творби "Крепостта Утопия" го разкрива като художник с въображение.
Артистичната му ориентация приема различни форми.Пише поезия от съвсем млад. Диктува цяла пиеса на сестра си Паула.На 16 г във Виена,той започва писането на опера.Той проектира сценичната постановка,както и всички костюми и разбира се,действащите лица са Вагнерови герои.
Повече от художник,Хитлер е най-вече архитект.Стотици негови работи са забележителни както за архитектурата така и за изобразителното изкуство.Само по памет той може да възпроизведе всеки детайл от купола на църква или сложните завои на кованото желязо.Всъщност неговото отиване във Виена е свързано с осъществяване на мечтата му да стане архитект.
Когато някой види стотиците платна,скици и рисунки,които той създава в периода, разкриващ неговото владеене на триизмерните фигури, удивително е,че изпитващите в Академията за изящни изкуства са го скъсали на два последователни изпита!
Германския историк Вернер Мазер, въпреки,че е неприятел на Хитлер, остро критикува тези изпитващи:
"Всички негови творби разкриват необикновени архитектурни дарби и знания.Строителя на Третия Райх дава на бившата Академия за изящни изкуства повод да се срамува от себе си."
В своята стая Хитлер винаги поставя стара снимка на майка си. Спомена за неговата майка, която той обича толкова много е с него до последния му ден. Преди да напусне този свят, На 30-ти април 1945 г., той поставя снимка на своята майка пред себе си.Тя има сини очи като неговите и сходно с неговото лице. Нейната майчина интуиция и подсказва,че синът е различен от другите деца.Тя се държи така,сякаш знае съдбата на своя син.На смъртния си одър ,тя изпитва огромна болка от тази необятна мистерия,с която е обграден синът й.
Скромен Произход
В своите младежки години Хитлер е истински самотник. Неговото най-голямо желание е да се оттегли от света.По душа саможив,той се скита, яде оскъдна храна и прочита книгите на три обществени библиотеки. Той избягва разговорите и има малко приятели. Почти невъзможно е да си представим друга подобна съдба,в която човек започва с толкова малко,а достига такива върхове.Александър Велики е син на цар. Наполеон е от заможно семейство и става генерал на 24.
Хитлер е бил все още никому неизвестен ефрейтор.Хиляди други хора имат хиляди пъти повече възможности да оставят своя отпечатък върху световната история!
Хитлер не е ангажиран с личния си живот.Във Виена той живее в тесни, мизерни жилища.Но въпреки това наема пиано,което заема половината му стая,и се заема с композирането на своята опера.Той живее от хляб,мляко и зеленчукова супа.Дори няма връхна дреха.Той рине снега от улиците през зимата,носи багаж на гарата,прекарва много седмици в приюти за бездомни !
Но никога не спира да рисува и чете !
Въпреки ужасяващата си бедност,Хитлер някак успява да поддържа чист външен вид.Всички хазяи във Виена и Мюнхен го помнят с неговия учтив и приятен
характер.
Поведението му е безупречно.Неговата стая винаги е абсолютно чиста,оскъдните му лични вещи педантично подредени,а дрехите му спретнато окачени или сгънати.Той сам пере и глади дрехите си,нещо, което в онези дни малко мъже правят.Нуждае се от съвсем малко,за да оцелява и парите,които изкарва от продажбата на картини са достатъчни,за да покрият нуждите му.
В търсене на Съдбата
Впечатлен от красотата на църквата на манастира,където участва в хора,Хитлер за кратко мечтае да стане монах.Интересното е,че по това време всеки път когато е отслужвана литургия,той винаги минава под първата свастика,която вижда в живота си-тя е издълбана в каменен герб над главния вход на църквата.
Бащата на Хитлер, митнически служител,се надява,че момчето ще следва неговия път и ще стане държавен чиновник.Неговия възпитател го окуражава да стане монах.Вместо това младия Хитлер отива във Виена.И там,спрян в своите артистични стремежи от бюрократичната посредственост на академията,изпада в изолация и дълбок размисъл.Изгубен в огромната столица на Австро-Унгария,той търси своята съдба.
През първите 30 години от живота на Хитлер, датата 20-ти април 1889 г. не значи нищо за никого.Той е роден на този
ден в Браун Ау, малко градче в долината Ин.По време на изгнанието си във Виена, той често мисли за скромния си дом и особено за
своята майка. Когато тя се разболява, той се връща от Виена, за да се грижи за нея. Седмици наред той и помага, върши всекидневната работа и я подкрепя като най-любящия от синовете й. Когато накрая тя умира, в навечерието на Коледа,мъката му е безкрайна.Рухнал от скръб,той я погребва в малкото градско гробище.
"Никога не съм виждал човек, толкова смазан от болка" казва лекарят, който по стечение на обстоятелствата е евреин.
Силна Душа
Хитлер още не се е фокусирал върху политиката,но без да осъзнава това,тази е дейността към която е най-силно привлечен.В основата си политиката се съчетава с неговото влечение към изкуството.Хората, масите,са тази глина, която скулпторът оформя в безсмъртна творба.Човешката глина се превръща в прекрасно произведение на изкуството, като някоя от мраморните статуи на Майрън,картина на Ханс Макарт или трилогията на пръстена на Вагнер.
Неговата любов към музиката, изобразителното изкуство и архитектурата не го отдалечават от политическия живот и социалните проблеми на Виена.За да преживява той работи като най-обикновен работник, споделяйки съдбата на всички останали трудещи се.Той е мълчалив зрител,но нищо не убягва от погледа му:нито суетността и егоизма на буржоазията,нито моралната и материална нищета на хората,нито пък хилядите работници,които обикалят широките булеварди на Виена с гняв в сърцата си.Той също е изненадан от нарастващото присъствие на брадати евреи,носещи кафтани, нещо непознато в Линц.
"Как може те да са германци?" се пита той.
Чете статистиката-през 1860-та има 69 Еврейски фамилии във Виена,през 1900 г , те са вече 200 000!
Те са навсякъде, той наблюдава инвазията им в университетите и медицинските и правните професии, както и превземането на пресата от тях.
Хитлер вижда острите реакции на работниците към този наплив, но те не са сами в своето нещастие.Има много изявени личности в Австро-Унгария,които не крият своето възмущение от това, според тях,чуждо нашествие в тяхната страна.Кметът на Виена, християндемократ и талантлив оратор,е слушан с голямо желание от Хитлер.
Хитлер е загрижен също за съдбата на 8 милиона австрийски немци отделени от Германия и по този начин лишавани от законното им право на германско гражданство.Той вижда Император Франц Йозеф като злобен и дребнав старец,безпомощен пред проблемите на настоящето и перспективите на бъдещето:
1.Австрийците са част от Германия,общата родина.
2.Евреите са пришълци вътре в германското общество.
3.Патриотизма има смисъл само когато се споделя от всички класи. Обикновените хора, с които Хитлер споделя мъки и унижения, са в същата степен част от народа,както и милионерите от висшето общество.
4.Класовата война рано или късно осъжда и работниците и работодателите на провал във всяка държава.Никоя страна не може да преживее класова война, само сътрудничеството между дете класи може да донесе полза за държавата.Работниците трябва да бъдат уважавани и да живеят с чест и достойнство. Творческата способност никога не трябва да бъде задушавана.
Когато Хитлер заявява, че е формирал своята политическа и социална доктрина във Виена, той казва истината.
10 години по-късно това, което той предрича във Виена, се сбъдва !
Така Хитлер е принуден да живее няколко години в многолюдния град Виена като истински изгнаник,все още наблюдавайки всичко около себе си. Силата му идва от самия него.Той не разчита на някой друг да мисли заради него. Изключителните хора винаги се чувстват самотни сред необятната човешка маса.Хитлер вижда уединението си като чудесна възможност да размишлява и да не бъде потопен в безбрежното море на глупостта.За да не се изгуби в безплодната пустиня,силната душа търси убежище в самата себе си.Хитлер е именно такава душа.
Вярата
Вярваше ли Хитлер в Бог?
Той вярваше дълбоко!
Наричаше Господ Всевишния,господар на всичко знайно и незнайно. Пропагандистите представят Хитлер като атеист.Не беше такъв. Той презираше лицемерното и материалистично настроеното духовенство,но не беше единствения.Вярваше в нуждата от стандарти и теологични догми,без които,повтаряше често той,великата институция на християнската църква би се разпаднала.Тези
догми се сблъскваха с неговата интелигентност,но той също разбираше,че е трудно за човешкия разум да обхване проблемите на сътворението,неговата безпределна сложност и смайваща красота.Той признаваше,че всяко човешко същество
има духовни потребности.
Песента на славея, цветовете и шарките на някое цвете, за дълго го връщаха към основните проблеми на сътворението.Никой
на света не ми е говорил толкова разпалено за съществуването на Бога!
Той мислеше така, не защото беше възпитан като християнин,а защото аналитичния му ум го беше довел до идеята за Бога.Вярата на Хитлер надхвърляше всички определения и обстоятелства.За него Господ беше основата на всичко,повелител на всичко съществуващо, на неговата Съдба и тази на всички останали.
Словото
Словото е стихията на Хитлер !
Целият му артистичен талант се насочва към изкуството на общуването и красноречието.Хитлер никога не би помислил за публична изява без силата на словото.Той омагьосва и бива омагьосван от него.Той намира тотално удовлетворение
,когато магията на неговите думи изпълва сърцата и умовете на масите,с които той общува.
Той се чувства прероден всеки път когато предава с тайнствена красота знанието,което е натрупал през живота си.Красноречието му ще остане много дълго време поле за изследване за психоаналитиците. Силата на Хитлеровото слово е ключа.Без него никога нямаше да съществува ерата на Хитлер !
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
През 1912 г. един пропаднал художник броди по улиците на Виена, опитвайки се да продаде акварелите си по кафенетата. Артистичното му бъдеще е несигурно, тъй като е скъсан на изпитите за Училището по изящни изкуства. Личното му бъдеще също не е много обещаващо. Живее по пансиони и квартири и само ако има късмет, успява да се храни по един път на ден.
През един дъждовен декемврийски ден се скрива в двореца Хофбург. Обикаляйки из залите на музея, по някое време особен предмет привлича вниманието му. На червена кадифена подложка е изложена християнска реликва с огромна мистична мощ, принадлежаща на имперското съкровище на Хабсбургите, ,,Копието на Лонгин", познато и като ,,Копието на Съдбата".
Художникът и друг път ще се връща на това място, придружен от приятел, който споделя интереса му към окултизма. Двамата се задълбочават в изучаването на магическите сили на копието. Предполага се, че силата на оръжието се дължи на това, че то е пронизало тялото на Иисус Христос, след като издъхва на кръста.
Но какво знаем за произхода на тази реликва?
Логично е първите отзиви да са в Библията. Според Евангелието на свети Йоан, единственото, написано от съвременик на Иисус Христос, един римски войник пронизва тялото му с копие, за да установи смъртта му: ,,Тогава дойдоха войниците и пробиха пищелите на първия, както и на другия, разпнат с Него.
А когато дойдоха при Иисуса и Го видяха вече умрял, не Му пробиха пищелите;
но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода. (Глава 19, стих 32-34)
От своя страна, в Евангелието на свети Марко този епизод го няма. Само се споменава за един стотник (центурион), който присъства на смъртта на Иисус Христос: ,,А Иисус, като издаде висок глас, издъхна.
И храмовата завеса се раздра на две от горе додолу.
А стотникът, който стоеше срещу Него, като видя, че Той, след като извика тъй, издъхна, каза: наистина Тоя Човек е бил Син Божий". (Глава 15, стих 37-39)
Свети Матей също споменава за присъствието на „стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса" (Глава 27, стих 54), както и свети Лука: „А стотникът, като видя станалото, прослави Бога и рече: Наистина, Тоя Човек е бил праведник". (Глава 23, стих 47).
Това е цялата информация, с която разполагаме за предполагаемия центурион, който е забил копието си в Иисус, но християнската традиция добавя още детайли към сцената и така се установява, че именно центурионът, който се появява в Писанията, е пробол Христовото тяло, въпреки че Свети Йоан твърди, че го е направил прост войник.
Освен това според първите християни неговото име е Гай Касий Лонгин, който е частично сляп от пердета на двете очи и почти нищо не вижда. Но когато забива копието си, кръвта на Иисус опръсква очите му и става чудо. Той на секундата проглежда и възвръща зрението си. След това Лонгин приема християнството, което го обрича на мъченичество, и след безброй страдания стига до святост.
Проваленият художник съзерцава свещеното копие, което Светите писания описват твърде мъгляво. Това е желязно острие, дълго малко повече от петдесет сантиметра. То е счупено и слепено с платинена нишка. В средата се вижда главата на гвоздей и златна лента с надпис „Копието и Гвоздеят на Бога". В основата има малки бронзови кръстчета.
Според по-късните свидетелства на неговия приятел окултист, щом види ,,Копието на Съдбата", художникът изпада в транс. Въпреки че до него са изложени бижутата от съкровищницата на Свещената Римска империя на германския народ, като златен глобус от XII век, скиптъра и меча на самия Карл Велики, вниманието на художника е съсредоточено само върху копието. Той несъмнено е чувал апокрифната легенда за копието, която гласи:
„Който го притежава, за лошо или за добро, ще държи в ръцете си и съдбата на целия свят."
Двадесет и шест години по-късно този неуспял художник, чието име читателят няма как да не е отгатнал - Адолф Хитлер, вече е владетел на Германия. След като Третият райх анексира Австрия, Хитлер влиза триумфално във Виена, града на неговата несретна младост.
В следобеда на 14 март 1938 г. отива, придружен от шефа на СС Хайнрих Химлер, с когото имат общи интереси към окултизма, в двореца Хофбург. Фюрерът се отправя директно към залата с копието. Химлер излиза от залата и оставя Хитлер насаме с митичната реликва. Там, вглъбен в копието, което вече е в ръцете му, той престоява повече от час. Мечтитe му се сбъдват.
Хитлер заповядва на СС да реквизират копието и да го отнесат в Германия, заедно с още 31 експоната от имперското съкровище и атрибути на коронацията. За да се придаде законен вид на този явен грабеж, конфискацията се извършва в отговор на официалната молба, направена в Берлин от бург-министъра, или кмета, на Нюрнберг, Вили Либел, който настоява съкровището да се върне в града, където се е намирало преди отнасянето му във Виена.
Прехвърлянето на цялото съкровище са забавя цял месец. То става с брониран влак, специално подготвен за пренасянето на скъпоценностите, който даже е оборудван с климатична инсталация. На 29 август заграбеното съкровище потегля в абсолютна тайна от виенската гара „Запад". До Нюрнберг влакът е строго охраняван от СС.
На следващия ден скъпоценностите стигат до местоназначението си и са поставени в църквата „Света Каталина". Там кметът ги посреща с всички почести. По-късно се изграждат три витрини за експозицията на ценностите и копието, като посетителите могат да им се възхищават само до 1940 г., когато са свалени от витрините и старателно укрити, за да не бъдат повредени от някоя бомбардировка.
Хитлер вече държи в ръцете си „Копието на Съдбата". Фюрерът е убеден, че му е принадлежало в някой предишен живот. Той споделя пред експерта по окултизъм, Валтер Йоханес Щайн, който парадоксално е евреин и го придружава на няколко пъти до музея в двореца Хофбург, следното: „Копието излъчва някакво мистично откровение, като че ли през някой от предишните векове съм го държал в ръцете си".
Най-вероятно фикс-идеята му за оръжието на Лонгин да се дължи не толкова на спомените му от предишния живот, колкото на прекомерната му младежка страст към Вагнеровите опери, на които присъства почти всяка вечер въпреки че в живее в недоимък. Любимата му опера е Парсифал, където легендата за „Свещеното Копие" играе централна роля, заедно със ,,Светия Граал".
Като се оставят настрана литературните и музикални интерпретации и тълкувания, историята на реликвата е много объркана. Според християнското предание един богат човек, Йосиф от Ариматея, прибира и запазва кръста, гвоздеите, короната от тръни, плащеницата, в която обвиват тялото на Иисус, и копието.
За да се направи по-богата и привлекателна легендата, Йосиф от Ариматея започва да си прави собствена колекция от свещени предмети отпреди смъртта на Христос. След последната вечеря запазва чашата, в която Иисус освещава виното, позната като Светия Граал. Йоан от Ариматея за всеки случа й оставя някакъв предполагаем ключ към скривалището си, с който Елена, майката на първия християнски император Константин, преоткрива реликвите, които дотогава са в пълна неизвестност.
Някои твърдят, че „Копието на Лонгин" е принадлежало преди на Александър Велики. Според тези объркани версии оръжието на македонския завоевател е наследявано от поколение на поколение, докато стига в ръцете на центуриона. Както виждаме, легендите и митовете се преплитат по такъв сложен начин, че е почти невъзможно да се намери и следа от каквато и да е истина.
Според други предания след разпъването на Христос копието преминава направо в ръцете на цар Ирод, след това става притежание на император Константин и на Теодосий Велики. След това попада във властта на варварския крал Аларих и на вестгота Теодорих Велики.
Но съществува и версия, според която копието след много перипетии попада в ръцете на свети Мавриций, римски центурион, който изстрадва мъченичество през 287 г., заедно с войниците от легиона Тебана, които са под негово командване, защото отказват да се бият за императора.
Преданието сочи, че през 732 г. франкският крал Карл Мартел (685-741) го държи в ръцете си, когато сразява арабите в битката при Поатие. Самият Карл Велики (742-814), внук на Карл Мартел, се бие с него в цели 47 битки и побеждава във всичките.
Същото се случва с Фридрих I Барбароса (1112-1190), на когото се пада отговорността да пази реликвата, тъй като преди е била във властта на различни саксонски монарси.
Фридрих I потегля към Йерусалим на Третия кръстоносен поход. Когато се кани да премине една река в Турция, допуска непростимата грешка да изпусне копието. Малко след това пада в реката и се удавя.
Реликвата е включена в съкровището на Хабсбургите през 1273 г. и оттогава предприема дълго пътешествие през вековете, като отсяда в много от европейските замъци. През 1424 г. е пренесена от замъка Блиндерберг, близо до Будапеща, в Нюрнберг.
Копието е в този немски град до настъплението на френската армия през 1796 г., което принуждава местните власти да го предадат на Австро-Унгарския парламент, който да го пази, докато премине опасността. С обещанието да се върне, реликвата е дадена на съхранение във Виена.
Копието привлича вниманието и на Наполеон, който е запленен от предполагаемата мощ, излъчвана от свещеното оръжие. След победата при Аустерлиц през 1805 г. той се опитва да го присвои, но реликвата своевременно е изнесена от Виена, за да не попадне в ръцете на корсиканеца.
През 1818 г., когато Наполеоновата опасност е само лош спомен, Нюрнберг се опитва да си възвърне скъпоценното съкровище, но това е безсмислено. Германският град вече няма властта и влиянието от началото на века и бижутата от имперското съкровище, включително и копието, остават във Виена цели 142 години, докато не ги заграбват нацистите.
Независимо от всичко, едно металургично изследване, направено през 2003 г. за документален филм на британската телевизия Би Би Си, открива, че въпросната реликва не е римска, а от VII век, което отхвърля вероятността това да е копието, което е проболо ребрата на Христос. Доказателството за средновековния му произход е, че неговите състав и външен вид са подобни на други железни остриета, ковани в периода на династията на Каролингите, които се пазят в Британския музей.
Изследването на британската телевизия се доказва и от други проучвания, според които копието датира от 800-та година.
Според устното предание, взето от някои химни, Карл Велики получава оръжието в Рим, от ръцете на папата, за да се превърне в символ на Свещената римска империя на германския народ.
По това време смятат, че реликвата е принадлежала на свети Мавриций, без да има нищо общо с пронизването на тялото Христово. Ефикасността и силата на копието се изявяват в битките с унгарските номади, за които се предполага, че са победени с помощта на свещеното оръжие.
Следвайки тези противоречиви версии, отъждествяването на копието като оръжие на Лонгин става чак в XIII век, след като вече се намира в замъка на Хабсбургите. Папа Григорий IX казва на Фридрих II, че това е истинското копие, което е проболо бездиханното тяло на Христос. През 1354 г. папа Инокентий VI официално го благославя като „Копието на мъченичеството", като кара да изпишат тази му фраза върху позлатен купол.
Копието, с което се сдобива Хитлер, не е единственото, което претендира за прилагателното свещено. Във Ватикана се пази друго такова, макар че Католическата църква има големи резерви и предпочита да го определя като историческа забележителност. Съществуват още две, в Армения и в Полша, а има и слухове за друго автентично копие, унищожено през V век в Антиохия.
Копието, което се пази в полския град Краков, също е свързано с военни победи. Намерено е точно в Антиохия през 1098 г., по време на Първия кръстоносен поход. Християните обсаждат успешно града, но след превземането му го обсаждат сарацините.
Когато гладът притиска кръстоносците и те са готови да се предадат, един свещеник съобщава, че е имал видение, което му разкрило, че свещеното Копие се намира заровено в църквата „Свети Петър".
Започват да копаят и полудели от радост, намират реликвата. Издигайки копието над главите си, напускат църквата. Убедени в Божията помощ и обзети от религиозен плам,те помитат мюсюлманите. Това желязно острие има доста общи неща с копието в съкровищницата на Хабсбургите и се смята, че просто е негова репродукция.
Така че копието във Виена се смята за автентично, което поражда у Хитлер непреодолимото желание някой ден да го притежава. Както видяхме, той накрая успява да осъществи желанието си, макар и със съвсем други цели. Но не трябва да се забравя, че преданието казва, че реликвата предоставя свещената си защита на този, който я притежава, независимо от това, какви са намеренията му.
Един от ключовите персонажи в историята на Хитлер със Свещеното копие е споменатият по-горе експерт по окултизъм Валтер Йоханес Щайн. По голямата част от биографите на Хитлер не говорят изобщо за него, което поражда съмнения за истинността на свидетелствата му.
Дори и да е така, оставайки с предубеждението за недостатъчната достоверност на показанията му и като имаме предвид, че подробностите за отношенията му с Хитлер могат да се окажат чиста измислица, можем да съобщим, че Щайн е роден през 1891 г. в семейството на богат адвокат. В австрийската столица се запознава с Хитлер, с когото споделя интереса си към изкуството и историята. По време на Първата световна война служи като офицер в австрийската армия и е награден с орден за храброст на бойното поле.
Щайн е човек с много интереси, които по-късно му помат да стане икономист и математик, като защитава и докторат по психо-физически изследвания във Виенския университет. Специалист е в областта на археологията, византийското изкуство и средновековната история.
Като познава дарбите му, Хайнрих Химлер през 1933 г. се опитва да го привлече да съдейства в нацистките окултистки ритуали и занимания, но Щайн избягва в Англия. Когато започва Втората световна война, старият приятел на Хитлер съдейства изцяло на съюзниците, изпълнявайки шпионски задачи за британците. Самият Чърчил научава лично от Щайн за окултистките вярвания на нацисткия диктатор, които английският политически ветеран решава да запази в тайна.
Макар че Щайн никога не публикува мемоарите си, все пак позволява на английския офицер Тревър Рейвенскрофт да запише спомените му в тетрадка. Щайн умира през 1957 г., но посмъртното му послание не се появява до 1972 г., когато излиза като книга, озаглавена ,,Копието на Съдбата", която разкрива на обществото значението на тази реликва за Хитлер.
Свидетелството на Щайн, претворено от Рейвенскрофт, описва качествата и особеностите на оспорваната реликва. Но от гледна точка на хлъзгавия терен на окултизма
,би трябвало да се зададе въпросът, какво е това, което придава такава магическа сила на копието?
Според Евангелието на свети Йоан (Глава 19, стих 36-37) Свещеното писание пророкува, че на Месията „кост Негова няма да се строши" и че „ще погледнат на Тогова, Когото прободоха". За да се изпълни волята на Съдбата, е крайно необходимо някой да направи това, което прави Лонгин, тъй като е петък и смъртта на разпънатите трябва да се ускори, за да не останат да агонизират на кръста и през съботата, която е свещен ден за евреите. На другите двама разпънати им чупят краката, за да останат без опора и да умрат по-бързо от задушаване. Но „Копието на Лонгин" не позволява това да се случи със самия Христос. По същия начин, бивайки прободен с това копие, се потвърждава и второто предсказание.
Така копието се превръща в предпочитан инструмент на Съдбата, с който тя осъществява предопределението си.
Така че според манталитета на окултистите, след като един предмет изпълнява такава върховна мисия, става извор на безгранична мощ и сила.
Според Щайн Хитлер още през 1912 г. е знаел за мощта на копието, а фактически ги запознава интересът на Хитлер към реликвата. През лятото на 1912 г. Щайн купува книга за мита на Парсифал от една книжарница, специализирана в окултна литература. Екземплярът е надраскан с коментари по полетата, което показва, че авторът им е начинаещ в темата и освен това е отчаян антисемит. Предишният собственик е оставил името си на вътрешната страна на корицата: Адолф Хитлер.
Щайн намира Хитлер с помощта на книжаря. Тогаващният рисувач на акварели обяснява своите идеи на Щайн, който остава впечатлен от огромната му амбиция и убеденост, че е предопределен да извърши нещо много голямо. Притежанието на ,,Свещеното Копие" може да се превърне в необходимият инструмент, който да му помогне да превърне амбициите и плановете си в действителност.
В началото на Втората световна война предполагаемите магически сили на копието се оказват в служба на Третия райх. Дали се дължи на реликвата, или на смазващата мощ на танковите им дивизии, но немските войски побеждават всички неприятели и завладяват целия европейски континент.
Както изглежда, силата, която излъчва копието, трябва доста да е отслабнала през 1942 г., тъй като войските на Хитлер започват да отстъпват на всички фронтове. Освен това Райхът е бомбардиран безмилостно. По това време копието вече не е изложено на вниманието на обществото, а е скрито, заедно с другите съкровища, в едно противовъздушно скривалище, издълбано в скалата до замъка Кайзербург в Нюрнберг.
На 31 март 1945 г., уплашен от офанзивата на съюзническите войски в Германия, кметът Либел смята, че скривалището не е много сигурно и решава да сложи най-ценните предмети, между тях и копието, в заварени медни сандъци, които са складирани в едно преддверие на бункера на Панир Плац, след което за камуфлаж зазидват входа му. Останалата част от съкровището остава под замъка Кайзербуг.
Седма американска армия е обсадила старата част на града, защитавана от 22 000 войници от СС, готови да се бият до смърт, но да не предадат града люлка на националсоциализма.
Четири дни ветераните от дивизия Тъндърбърт се бият с фанатизираните войници, които имат на въоръжение и стотина танка. На 19 април 1945 г., един ден преди рождения ден на фюрера, градът е превзет от американците.
Античните предмети в скривалището под замъка бързо са открити от американците, които не си дават сметка, че липсват най-ценните. Минават два месеца, докато съюзническите власти разберат за това.
Лейтенант Уолтър Хорн е натоварен с издирването на най-важната и ценна част от съкровището на Хабсбургите. Хорн не го намира лесно. Версиите, дадени по време на разпитите, са много противоречиви.
Кметът Либел, който със сигурност трябва да знае къде е другата част от антиките, се е самоубил малко преди да дойдат американците, макар слуховете са, че е убит от нацистки убийци при уреждане на сметки, може би при спор кой да притежава съкровището.
По време на разпитите общинските чиновници прехвърлят всичко на главата на вече мъртвия кмет и почти нищо не се изяснява за скривалището на съкровището. От своя страна, офицерите от СС, които са защитавали града, твърдят, че като се възползвал от бъркотията, някакъв полковник успял да избяга с бижутата, докато други казват, че се носи слух, че съкровището е хвърлено в езерото.
Търпението на лейтенант Хорн не се изчерпва лесно. Американският офицер има предчувствието, че доктор Валтер Фриз, който е един от хората, които твърдят не много убедително, че бижутата са дъното на езерото, в действителност знае къде се намира съкровището. Подложен на дълги разпити, накрая, съкрушен, си признава, че знае мястото, където е скрито съкровището.
На 7 август 1945 г. американците, водени от доктор Фриз, влизат в противовъздушното скривалище на Панир Плац. Германският чиновник им показва коя стена да съборят. След като я събарят, откриват малко преддверие, където намират четирите медни сандъка, съдържащи съкровището на Хабсбургите. Заварените сандъци са занесени в замъка Кайзербург, където са отворени. В този момент лейтенант Хорн обявява, че копието е притежание на американското правителство.
Така че три месеца след смъртта му, на Хитлер символично му отнемат една от най-ценните реликви. Това сведение е многозначително. Много автори твърдят, че копието е взето от американците точно в деня, когато Хитлер се самоубива, с което се изпълва проклятието, преследвало собствениците на копието, когато се лишат от него. Някои отиват още по-далеч и твърдят, че неотразимият генерал Джордж Патън взема свещеното оръжие в ръцете си в момента, когато Хитлер се самоубива в бункера.
Няма съмнение, че такава зрелищна развръзка е много интересна, но трябва да се придържаме към историческата действителност и да се съобразяваме, че съкровището е открито много след смъртта на Хитлер.
След като се запознават с бижутата, новите собственици на съкровището, американските военни власти, решават, че то принадлежи на Австрия. Така „Копието на Лонгин" се връща във Виена. Всички ценни предмети са депозирани в мазетата на Австрийската национална банка, докато повреденият дворец Хофбург се реставрира.
Но както може да се предположи, тук историята на Свещеното копие не свършва. През януари 1946 г. в Лос Анджелис се появява съкровището на Хабсбургите, което в този момент трябва да се намира във Виена.
Полковникът от американската армия Джоузеф Хензъл казва, че го пренесъл там от Мюнхен. Как е възможно?
Американските окупационни сили в Австрия са в много неудобно положение. Те очакват да се разбере дали съкровището в Лос Анджелис е автентично и ако е така, тогава бижутата в мазетата на банката са фалшификати.
Много странно, но потвърждението закъснява близо година. След безброй бюрократични препятствия и спънки на 11 септември 1946 г. сандъците със съкровището в мазета на Австрийската банка са отворени и се сравняват със снимките, изпратени от Съединените щати. Специалистите, натоварени с проучването, стигат до заключението, че истинските предмети са тези във Виена.
Въпреки това решение на експертите съмненията за автентичността на копието, изложено в двореца Хофбург, никога не се разсейват. Подозира се, че американското правителство не е пропуснало историческия шанс да се сдобие с този оспорван исторически предмет, като предава на Австрия фалшификатите и оставя за себе си истинската реликва.
Не знаем дали съзерцаваното от туристите копие във Виена е същото, което са размахвали Карл Велики и Фридрих Барбароса и което страстно са желали Наполеон и Хитлер. Наистина е твърде невероятно това желязно острие от епохата на Каролингите да излъчва някаква магическа сила. Но това, което е повече от ясно, че историята на Свещеното копие представлява много завързана мистерия, а корените и" се намират толкова надълбоко в историята, че тя сигурно никога няма да бъде разгадана.
Но ако допуснем възможността ,,Копието на Съдбата" да се намира в ръцете на американското правителство от 1945 г., трябва да признаем, че легендата за реликвата, която гласи: „Който го има, ще държи в ръцете си съдбата на целия свят", се е изпълнила от край до край.
откъс от "Загадки и мистерии на Втората световна война", автор Хесус Ернандес, издадена от издателство СИЕЛА
===============================
"Хитлер, вие го познавахте, какво представляваше той?"
Този въпрос ми е задаван хиляди пъти от 1945 г. и нищо не е по-трудно за отговор.
200 000 книги се занимават с Втората световна война и нейната главна фигура- Адолф Хитлер.Но успяла ли е някоя от тях да разкрие истинския Хитлер?
"Загадката на Хитлер е извън всички човешки разбирания" писа веднъж левия германски седмичник "Die Zeit".
Салвадор Дали, уникалния артистичен гений, се опита да разгадае тази мистерия в една от своите най-драматични картини. Високопланински пейзаж покрива цялото платно, оставяйки само няколко светещи участъка от морски бряг осеян с деликатно миниатюризирани човешки фигури: последните свидетели на умиращия мир. Огромен телефон, проливащ кървави сълзи, виси от клона на изсъхнало дърво, тук и там висят чадъри и прилепи, чието предзнаменование е едно и също. Както Дали сам казва "Чадърът на Чембърлейн се явява в тази картина в злокобна светлина и това ме порази докато го рисувах като израз на безпределна мъка.
"Чувствам тази картина като дълбоко пророческа. Но признавам също, че не съм успял да открия загадката на Хитлер. Той ме привлече като обект на въображението ми и затова защото
го приемам като човек, уникално способен да преобръща нещата с главата надолу."
Какъв урок по скромност за крещящи критици, които след 45-та се впуснаха да издават хилядите си "даващи окончателен отговор" книги, повечето надменни, за този човек ,който така развълнува интроспективния Дали, че дори четиридесет години по-късно той се чувства измъчен и несигурен в съществуването на собствената си картина. Отделно от Дали, кой друг някога се е опитвал да представи обективно описание на този изключителен човек, човек когото Дали нарича най-експлозивната личност в човешката история?
Като звънеца на Павлов
Планините от книги за Хитлер,основани на сляпа омраза и невежество правят много малко, за да опишат или обяснят един от най-силните хора,който света някога е виждал!
Как, мисля си аз, тези хиляди описания на Хитлер напомнят мъжа, който аз познавах?
Хитлер стоеше до мен, говореше, слушаше. Стана невъзможно за мен да обяснявам на хора,поддържали фантастични теории в продължение на десетилетия,че това което са чели или чували просто не отговаря на истината!
Хората приемат измислица,повтаряна многократно,като реалност.
Те никога не са виждали Хитлер !
Никога не са говорили с него !
Никога не са чували и дума от неговата уста !
Но самото име на Хитлер веднага предизвиква в съзнанието им образа на гримасничещ Демон, извора на всички човешки отрицателни емоции !
Като звънеца на Павлов, споменаването на Хитлер трябва да замести реалността.
Странно Привлекателен
Хитлер е винаги пред очите ми:
като борец за мир през 1936-та и като военен през 1944-та.
Не е възможно да си бил свидетел на живота на толкова изключителен човек без да си белязан от това завинаги!
Не минава и ден без Хитлер отново да изгрее в съзнанието ми,не като човек мъртъв отдавна,а като реален човек, който се разхожда в своя кабинет,сяда в стола си,разбутва огъня в своята камина.
Първото нещо,което всеки забелязва,когато го види, са малките мустачки.
Безброй пъти е бил съветван да ги обръсне, но той винаги отказваше!
Хората бяха викнали с него такъв,какъвто е. Той не беше висок.
Имаше дълбоки сини очи,които много хора смятаха за омайни,но въпреки това аз не мислех така.
Нито пък съм забелязал електрическия ток, който казваха че протичал през ръцете му.Много пъти съм се здрависвал с него и никога не съм удрян от това електричество. Неговото лице показваше емоция или пълно безразличие в зависимост от момента.
Понякога той беше безчувствен,не казваше нито дума.
После изведнъж се оживяваше и започваше да държи речи на мен самия,сякаш се обръщаше към многохилядна тълпа.
Тогава той внезапно се преобразяваше.Дори лицето му,
обикновено бледо и тъжно,се проясняваше докато говори.В такива моменти,сигурен съм, Хитлер беше странно привлекателен и сякаш притежаваше магическа сила.
Изключителна Сила
Той смекчаваше с чувството си за хумор всичко,което изглеждаше твърде официално в поведението му. Живописния език,както и острите саркастични фрази,той владееше до съвършенство.В един миг той можеше да нарисува картина от думи,която да предизвика усмивка,или да се прояви с неочаквано и подкупващо сравнение. Той можеше да бъде твърд и непреклонен в своите решения и въпреки това,в същото време,да се покаже изненадващо отстъпчив, чувствителен и добродушен.
След 1945 г. Хитлер беше обвинен във всякакъв вид жестокости,но жестокостта не беше в природата му.Той обичаше децата. Напълно естествено нещо за него беше да спре колата си и да раздели своята храна с млади колоездачи по пътя.Веднъж той даде дъждобрана си на един скитник,който вървеше под дъжда.Дори в полунощ е прекъсвал работата си,за да приготви храна за кучето си Блонди.
Той не ядеше месо, защото за него това значи смъртта на живо същество.Той отказваше да приеме заек или пъстърва, жертвани за осигуряване на неговата храна.Позволяваше си само яйца,защото при снасянето кокошката не е била убита.
Хранителните навици на Хитлер бяха за мен непрестанен извор на удивление !
Как може някой с толкова напрегнат график,който участваше в безброй изтощителни митинги,от които той излизаше плувнал в пот. често губейки и тегло,който спеше само по 3-4 часа на нощ и който от 1940 до 1945 г. носеше на раменете си и управляваше Европа, как? чудех се аз, може този човек да оцелее физически само с едно сварено яйце,няколко домата,2-3 палачинки и чиния с юфка?
Но той всъщност наддаваше тегло!
Той пиеше само вода.
Не пушеше и не толерираше пушенето в свое присъствие!
В един или два часа след полунощ,той все още говореше, необезпокояван,седнал близо да камината, жизнен,често забавен.
Никога не показваше и следа от безпокойство!
Слушателите му можеше да бъдат изморени до смърт,но не и Хитлер. Беше описван като грохнал старец.Нищо не беше по-далече от истината!
През септември 1944, когато се говореше, че той вече е напълно рухнал,аз прекарах една седмица с него.Неговата духовна и физическа сила, все още беше изключителна!
Единственото,което постигна опита за покушение срещу него на 20-ти юли беше, че го зареди с нова енергия.
Той пиеше чая си в своята квартира толкова спокойно, както все едно бяхме в малкия частен апартамент в канцлерството преди войната,или се наслаждавахме на гледката от сняг и кристално синьо небе през големия панорамен прозорец в Берхтесгарден.
Желязна Самодисциплина
В самия край на живота му,сигурен съм,гърбът му се преви,но неговия ум остана остър като светкавица. Завещанието,което диктуваше с такова удивително спокойствие в навечерието на своята смърт,в 3ч сутринта на 29 април 1945 г., е едно вечно свидетелство. Наполеон при Фонтанеблау не е минал без моменти на паника преди абдикацията си.
Хитлер просто тихо се здрависа със своите помощници,закуси като всеки друг ден и отиде към смъртта си сякаш отива на разходка !
Кога историята е била свидетел на толкова огромна трагедия докарана до своя край с такава желязна самодисциплина?
Най-забележителната черта от характера на Хитлер беше неговата простота.Дори и най-сложния проблем се проектираше в съзнанието му като няколко основни принципа.Действията му бяха израз
ни идеи и решения,които всеки би разбрал-работник,фермер,индустриалец или университетски професор, можеха лесно да проследят мисълта му.Кристалната яснота на неговата аргументация правеше всичко очевидно.
Поведението му и начина му на живот никога не се промениха, дори когато стана управник на Германия.
Той винаги се обличал и е живял пестеливо.
В ранния си период в Мюнхен,той не е отделял повече от една марка на ден за храна.
В никой етап от своя живот той не е похарчил нещо за себе си.През 13-те години прекарани в канцлерството, той никога не е носил портфейл и никога не е имал собствени пари!
Мозък като Компютър
Хитлер се беше самообразовал и никога не се е опитвал да скрие този факт (той е много слаб ученик и напуска училище на 16 г.)!
Надутото самодоволство на интелектуалците,техните излъскани идеи пакетирани като електрически батерии, го дразнеха!
Своето знание беше постигнал чрез избирателно и непрекъснато учене!
Той знаеше много повече от хиляди дипломирани учени !
Не мисля,че някой, някога е чел толкова колкото Хитлер!
Той обикновено четеше по една книга всеки ден, като винаги първо прочиташе заключението,за да прецени дали творбата е интересна за него.Той имаше способността да извлича най- важното от всяка книга и да го съхранява в своя подобен на компютър мозък.Дори в разгара на войната съм го чувал да говори за сложни научни книги с безупречна точност.
Неговото интелектуално любопитство беше безгранично.Беше добре запознат с творчеството на най-разнообразни автори и нищо не беше твърде сложно за него. Имаше дълбоки познания относно Буда, Конфуций и Исус Христос,както и за Лутер, Калвин и Саванарола,за литературните гиганти Данте,Шилер,Шекспир и Гьоте и аналитични писатели като Ренан и Гобино,Чембърлейн и Сорел.
Той беше се тренирал във философията изучавайки Аристотел и Платон.Можеше да цитира наизуст цели пасажи от Шопенхауер, и дълго време носеше джобно издание на Шопенхауер със себе си. От Ницше беше научил много за силата на волята.
Неговата жажда за знания беше неутолима.Той прекарваше стотици часове изучавайки работите на Тацит и Момзен,военни стратези като Клаузевиц и строителите на империи като Бисмарк.Нищо не можеше да му убегне: световна история или история на цивилизациите, ученията на Библията и Томистическата философия,всички главни трудове на Хомер,Софокъл, Хораций,Овидий,Тит Ливий и Цицерон.
Знанията на Хитлер се разпростираха и върху механиката.Той знаеше как работят машините, той разбираше балистиката на различните оръжия и изумяваше и най- добрите учени-медици със познанията си по медицина и биология.
Универсалността на неговото знание може да учуди или да ядоса тези, които не са наясно с него,но въпреки това то е исторически факт:
Хитлер беше един от най- образованите хора на столетието !
Много повече от Чърчил, интелектуалната посредственост,или от Пиер Лавал и Рузвелт,които в сравнение с него имаха съвсем повърхностни знания, или Айзенхауер,който така и не стигна по-далеч от детективските романчета !
Младия Архитект
Дори в най-ранните си години Хитлер е различен от другите деца.Той има вътрешна сила и се ръководи от своя дух и своите инстинкти.Той рисува умело още на 11 годишна възраст. Скиците му,рисувани тогава,показват забележителна твърдост и живост.Неговите платна и акварели, създадени когато той е на 15 години,са изпълнени с поезия и чувственост.Една от най-удивителните му ранни творби "Крепостта Утопия" го разкрива като художник с въображение.
Артистичната му ориентация приема различни форми.Пише поезия от съвсем млад. Диктува цяла пиеса на сестра си Паула.На 16 г във Виена,той започва писането на опера.Той проектира сценичната постановка,както и всички костюми и разбира се,действащите лица са Вагнерови герои.
Повече от художник,Хитлер е най-вече архитект.Стотици негови работи са забележителни както за архитектурата така и за изобразителното изкуство.Само по памет той може да възпроизведе всеки детайл от купола на църква или сложните завои на кованото желязо.Всъщност неговото отиване във Виена е свързано с осъществяване на мечтата му да стане архитект.
Когато някой види стотиците платна,скици и рисунки,които той създава в периода, разкриващ неговото владеене на триизмерните фигури, удивително е,че изпитващите в Академията за изящни изкуства са го скъсали на два последователни изпита!
Германския историк Вернер Мазер, въпреки,че е неприятел на Хитлер, остро критикува тези изпитващи:
"Всички негови творби разкриват необикновени архитектурни дарби и знания.Строителя на Третия Райх дава на бившата Академия за изящни изкуства повод да се срамува от себе си."
В своята стая Хитлер винаги поставя стара снимка на майка си. Спомена за неговата майка, която той обича толкова много е с него до последния му ден. Преди да напусне този свят, На 30-ти април 1945 г., той поставя снимка на своята майка пред себе си.Тя има сини очи като неговите и сходно с неговото лице. Нейната майчина интуиция и подсказва,че синът е различен от другите деца.Тя се държи така,сякаш знае съдбата на своя син.На смъртния си одър ,тя изпитва огромна болка от тази необятна мистерия,с която е обграден синът й.
Скромен Произход
В своите младежки години Хитлер е истински самотник. Неговото най-голямо желание е да се оттегли от света.По душа саможив,той се скита, яде оскъдна храна и прочита книгите на три обществени библиотеки. Той избягва разговорите и има малко приятели. Почти невъзможно е да си представим друга подобна съдба,в която човек започва с толкова малко,а достига такива върхове.Александър Велики е син на цар. Наполеон е от заможно семейство и става генерал на 24.
Хитлер е бил все още никому неизвестен ефрейтор.Хиляди други хора имат хиляди пъти повече възможности да оставят своя отпечатък върху световната история!
Хитлер не е ангажиран с личния си живот.Във Виена той живее в тесни, мизерни жилища.Но въпреки това наема пиано,което заема половината му стая,и се заема с композирането на своята опера.Той живее от хляб,мляко и зеленчукова супа.Дори няма връхна дреха.Той рине снега от улиците през зимата,носи багаж на гарата,прекарва много седмици в приюти за бездомни !
Но никога не спира да рисува и чете !
Въпреки ужасяващата си бедност,Хитлер някак успява да поддържа чист външен вид.Всички хазяи във Виена и Мюнхен го помнят с неговия учтив и приятен
характер.
Поведението му е безупречно.Неговата стая винаги е абсолютно чиста,оскъдните му лични вещи педантично подредени,а дрехите му спретнато окачени или сгънати.Той сам пере и глади дрехите си,нещо, което в онези дни малко мъже правят.Нуждае се от съвсем малко,за да оцелява и парите,които изкарва от продажбата на картини са достатъчни,за да покрият нуждите му.
В търсене на Съдбата
Впечатлен от красотата на църквата на манастира,където участва в хора,Хитлер за кратко мечтае да стане монах.Интересното е,че по това време всеки път когато е отслужвана литургия,той винаги минава под първата свастика,която вижда в живота си-тя е издълбана в каменен герб над главния вход на църквата.
Бащата на Хитлер, митнически служител,се надява,че момчето ще следва неговия път и ще стане държавен чиновник.Неговия възпитател го окуражава да стане монах.Вместо това младия Хитлер отива във Виена.И там,спрян в своите артистични стремежи от бюрократичната посредственост на академията,изпада в изолация и дълбок размисъл.Изгубен в огромната столица на Австро-Унгария,той търси своята съдба.
През първите 30 години от живота на Хитлер, датата 20-ти април 1889 г. не значи нищо за никого.Той е роден на този
ден в Браун Ау, малко градче в долината Ин.По време на изгнанието си във Виена, той често мисли за скромния си дом и особено за
своята майка. Когато тя се разболява, той се връща от Виена, за да се грижи за нея. Седмици наред той и помага, върши всекидневната работа и я подкрепя като най-любящия от синовете й. Когато накрая тя умира, в навечерието на Коледа,мъката му е безкрайна.Рухнал от скръб,той я погребва в малкото градско гробище.
"Никога не съм виждал човек, толкова смазан от болка" казва лекарят, който по стечение на обстоятелствата е евреин.
Силна Душа
Хитлер още не се е фокусирал върху политиката,но без да осъзнава това,тази е дейността към която е най-силно привлечен.В основата си политиката се съчетава с неговото влечение към изкуството.Хората, масите,са тази глина, която скулпторът оформя в безсмъртна творба.Човешката глина се превръща в прекрасно произведение на изкуството, като някоя от мраморните статуи на Майрън,картина на Ханс Макарт или трилогията на пръстена на Вагнер.
Неговата любов към музиката, изобразителното изкуство и архитектурата не го отдалечават от политическия живот и социалните проблеми на Виена.За да преживява той работи като най-обикновен работник, споделяйки съдбата на всички останали трудещи се.Той е мълчалив зрител,но нищо не убягва от погледа му:нито суетността и егоизма на буржоазията,нито моралната и материална нищета на хората,нито пък хилядите работници,които обикалят широките булеварди на Виена с гняв в сърцата си.Той също е изненадан от нарастващото присъствие на брадати евреи,носещи кафтани, нещо непознато в Линц.
"Как може те да са германци?" се пита той.
Чете статистиката-през 1860-та има 69 Еврейски фамилии във Виена,през 1900 г , те са вече 200 000!
Те са навсякъде, той наблюдава инвазията им в университетите и медицинските и правните професии, както и превземането на пресата от тях.
Хитлер вижда острите реакции на работниците към този наплив, но те не са сами в своето нещастие.Има много изявени личности в Австро-Унгария,които не крият своето възмущение от това, според тях,чуждо нашествие в тяхната страна.Кметът на Виена, християндемократ и талантлив оратор,е слушан с голямо желание от Хитлер.
Хитлер е загрижен също за съдбата на 8 милиона австрийски немци отделени от Германия и по този начин лишавани от законното им право на германско гражданство.Той вижда Император Франц Йозеф като злобен и дребнав старец,безпомощен пред проблемите на настоящето и перспективите на бъдещето:
1.Австрийците са част от Германия,общата родина.
2.Евреите са пришълци вътре в германското общество.
3.Патриотизма има смисъл само когато се споделя от всички класи. Обикновените хора, с които Хитлер споделя мъки и унижения, са в същата степен част от народа,както и милионерите от висшето общество.
4.Класовата война рано или късно осъжда и работниците и работодателите на провал във всяка държава.Никоя страна не може да преживее класова война, само сътрудничеството между дете класи може да донесе полза за държавата.Работниците трябва да бъдат уважавани и да живеят с чест и достойнство. Творческата способност никога не трябва да бъде задушавана.
Когато Хитлер заявява, че е формирал своята политическа и социална доктрина във Виена, той казва истината.
10 години по-късно това, което той предрича във Виена, се сбъдва !
Така Хитлер е принуден да живее няколко години в многолюдния град Виена като истински изгнаник,все още наблюдавайки всичко около себе си. Силата му идва от самия него.Той не разчита на някой друг да мисли заради него. Изключителните хора винаги се чувстват самотни сред необятната човешка маса.Хитлер вижда уединението си като чудесна възможност да размишлява и да не бъде потопен в безбрежното море на глупостта.За да не се изгуби в безплодната пустиня,силната душа търси убежище в самата себе си.Хитлер е именно такава душа.
Вярата
Вярваше ли Хитлер в Бог?
Той вярваше дълбоко!
Наричаше Господ Всевишния,господар на всичко знайно и незнайно. Пропагандистите представят Хитлер като атеист.Не беше такъв. Той презираше лицемерното и материалистично настроеното духовенство,но не беше единствения.Вярваше в нуждата от стандарти и теологични догми,без които,повтаряше често той,великата институция на християнската църква би се разпаднала.Тези
догми се сблъскваха с неговата интелигентност,но той също разбираше,че е трудно за човешкия разум да обхване проблемите на сътворението,неговата безпределна сложност и смайваща красота.Той признаваше,че всяко човешко същество
има духовни потребности.
Песента на славея, цветовете и шарките на някое цвете, за дълго го връщаха към основните проблеми на сътворението.Никой
на света не ми е говорил толкова разпалено за съществуването на Бога!
Той мислеше така, не защото беше възпитан като християнин,а защото аналитичния му ум го беше довел до идеята за Бога.Вярата на Хитлер надхвърляше всички определения и обстоятелства.За него Господ беше основата на всичко,повелител на всичко съществуващо, на неговата Съдба и тази на всички останали.
Словото
Словото е стихията на Хитлер !
Целият му артистичен талант се насочва към изкуството на общуването и красноречието.Хитлер никога не би помислил за публична изява без силата на словото.Той омагьосва и бива омагьосван от него.Той намира тотално удовлетворение
,когато магията на неговите думи изпълва сърцата и умовете на масите,с които той общува.
Той се чувства прероден всеки път когато предава с тайнствена красота знанието,което е натрупал през живота си.Красноречието му ще остане много дълго време поле за изследване за психоаналитиците. Силата на Хитлеровото слово е ключа.Без него никога нямаше да съществува ерата на Хитлер !
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
