Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2012 11:00 - Някога дни на герои, днес дни на предатели и ,,толерасти" - 1
Автор: allvin Категория: История   
Прочетен: 13677 Коментари: 18 Гласове:
6

Последна промяна: 08.04.2013 01:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

22 септември - денят на Независимостта - и 5 октомври - начало на Балканските войни - някога дни на герои, а днес дни на предатели и ,,толерасти" ...

---
Нали знаете как някога кан(хан) Крум отсякъл главата на Никифора и после от нея си направил чаша? Същото може да се направи и днес с тъпоумната глава на българския политически елит.

Мечът се казва икономическа независимост. В скоро време ще започнат войните по Земята(реални,икономически или природни(,,Конниците на Апокалипсиса" - какво значение има?);(watchtowerman.blog.bg/politika/2013/03/21/bankite-v-bylgariia-shte-se-vzriviat-do-kraia-na-godinata-im.1066764); и парите ще се обезценят - ще навлязат нови технологии от рода на електронните карти или чипове и книжните пари ще се изтеглят от обращение. Вместо да си ги държите в банките или под дюшеците,купете си с тях(докато още имат някаква финансова стойност),къщи на село с голям двор(или по планините, както някога валденсите в Алпите),с кладенец в двора(или в близост до някой планински поток),соларни панели или ветрогенератори,кола с ел.двигател(вижте например филмът ,,Воинът - ,,боклукчия", - www.dokumentalni.com/ ; или обществото на ,,Номаделфия" - www.youtube.com/watch ); или историята на манекенката Свилена Рачева,която загърбва Холивуд и се връща в България,където сега живее в мир и хармония със себе си и света: bnt.bg/bg/productions/120/edition/25983/malki_istorii_13_oktomvri_2012

Въоръжете се - и не само вие,а и семействата си. Може и за по-сигурно да се съберете няколко семейства с близки националистични възгледи заедно близо един до друг,за да можете да си помагате в случай на нужда,направете си по едно малко училище,детска градина,библиотека,църква. Така ще бъдете независими и когато разни тъпоумници с приказки от рода на ,,инфантилна тълпа" и ,,улицата нямало да ни командва" ви плещят пак такива идиотии,вие спокойно може да им се изсмеете в лицето.

---

image

“ДВЕ СМЪРТИ НЯМА, БЕЗ ЕДНА – НЕ МОЖЕ!” – Полковник Борис Дрангов (15.III.1872 – 26.V.1917)

“Не нам, господа офицери, не Вам, Ваше Величество, а на обикновения български войник се дължат чутовните победи.” 

Полковник Борис Дрангов


image

„За да живее България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати.За да побеждава България трябва да се води от възвишени характери, а не от безмълвни, роболепни самопоклонци. Ново вино не се налива в стари мехове/ Евангелие на Матея Глава 9:17/ Така е било, така е и така ще бъде и инак не може да бъде. Помнете дълбоката поука на почитания наш пустинник /Иван Рилски –б.р. /– Причина за изчезване на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата. Помнете и усърдно , чисто метете стълбата само отгоре надолу!”

Полковник Борис Дрангов: “Военни въпроси”, 1913 г.

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=317

image
---

,,Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът".

Магнус Феликс Енодий, 486 г.

image

По 5 на нож!
  Ноември, 1885 г.: България се доказа като държава

Преди 120 г. младата българска армия разбива на пух и прах сърбите. На 27.11. нашите войски влизат триумфално в Пирот.  
image
Сръбско-българска война. Боят при Пирот на 15/27 ноември 1885 г., гравюра.







Наричат я братоубийствената ни и победоносна, сравняват я с библейския сюжет за младия Давид, който надвива великана Голиат. Мнозина я знаят като войната на сръбските генерали срещу българските капитани. В новата ни история няма друга война, която да има толкова много епитети. И не само защото е първото бойно кръщение на младата българска армия, но и защото е най-съдбоносната. Без победата на българското оръжие в тази война, България едва ли щеше да е същата - и като територия и като дух.

---

На 6. IХ. 1885 г. политическият и интелектуалният елит от двете страни на Балкана дръзва да провъзгласи Съединението на Северна и Южна България. Съединистите, както ги наричат, добре знаят, че без бой няма да им се размине. Султан Абдул Хамид II може всеки момент да прати войски в бившата Източна Румелия, за да възстановят властта му. Османската империя губи една от най-богатите си провинции - Румелия е перлата в султанската корона. Но колкото и неводолен да е султанът от българското Съединение, триж по-бесни са Сърбия и Гърция. Те затръбяват, че е нарушено статуквото на Берлинския договор от 1878 г. и типично по балкански искат териториални компенсации, задето България си е позволила да извърши част от националното си обединение и да стане "по-голяма". Най-алчен е сръбският крал Милан. За да приеме Съединението, той настоява България да го обезщети със свои земи,
да му даде Видинско, Трънско и Радомирско.

На 2/14 ноември 1885 г. войските на Милан нахлуват в българска територия. По това време Източният корпус на нашата армия чака да ни нападнат османски войски и затова е разгърнат по цялата българо-турска граница - от Черно море почти до Рила. Западният корпус също се готви за атака от юг и е в района на Кюстендил и Дупница. По западната граница - срещу сърбите - има малобройни български части. На всичкото отгоре нашата войска няма никакъв боен опит, докато сърбите вече са участвали в две войни. Сърбия има опитни военачалници, а на България недостигат около 100 офицери. Двадесет дни преди войната император Александър III решава да накаже България за своеволието й от 6 септември. Той нарежда на руските офицери, които са на служба в българската армия, да напуснат незабавно страната. Това добре, но точно тези офицери изпълнявали основните командни длъжности в армията - българите все още нямали нужната квалификация. Но им се наложило да поемат командването на армията, когато "братушките" ги изоставили. Нищо че били твърде млади и неопитни. Най-стари - на по 33 години, са командващият Източния корпус подп. Данаил Николаев и началникът на артилерията - кап. Олипми Панов. Министърът на войната - кап. Константин Никифоров, е 29-годишен. Главнокомандващият - княз Александър I - на 28 г.

Милан смята, че срещу такива "паленца" войната ще прилича на разходка до София и обещава на своите генерали след 6 дни да пият "бела кава" (кафе с мляко) в центъра на българската столица.

Но не би.

Още в първия ден сръбските дивизии срещат яростната съпротива на нашите и успяват да навлязат в българска територия едва на 5-7 км. По билото на "Дъсчан кладенец" в Руй планина, например, 60 български опълченци успяват да задържат в продължение на 7,30 ч. цяла сръбска дивизия - Моравската. Няколко десетки дръзват да се изправят срещу няколко хиляди.

Героизмът и юношеският авантюризъм,
както го наричат някои автори, е най-печелившият български коз в тази война. Докато сърбите посрещат манифеста за войната с досада и нежелание да се бият, у нас тя предизвиква взрив от ентусиазъм. Българите за първи път имат шанс да премерят сили на бойното поле, и то във време, когато достойнството на една нация се определя от готовността й да пролее кръв за своя територия и своя кауза. При обявяването на войната почти няма българин, който да не иска да се бие срещу сърбите. Към родината тръгват и студентите, които учат в чужбина. Момчета от гимназиите в страната също горят от желание да отидат на фронта - от тях е сформиран ученически легион. В армията се записват над 10 000 доброволци. Повечето от тях тръгват за фронта със собствените си дрехи. Униформи има само за редовната армия.

image

"Вместо уплаха войната възбуди един неудържим и бесен устрем" - пише по-късно полк. Йордан Венедиков, изследовател на Сръбско-българската война.

Когато Тимошката армия обсажда Видин, сръбският ген. Мльока Лешанин предлага на коменданта на града кап. Атанас Узунов да му предаде видинската крепост. Младият български офицер обаче не се стряска пред прославения герой от Сръбско-турската война и гордо му заявява, че се е учил да превзема крепости, но не и да ги предава. В продължение на две седмици Видин е под тежка обсада и перманентен сръбски обстрел, но в крайна сметка ген. Лешанин е принуден да свие знамената като победен.

Безспорно най-славната страница от тази война българският войник написва край Сливница и Гургулят. Прехвърлянето на частите от южната на западната граница е истински подвиг, който няма аналог в световната история. По онова време жп линията е стигала само до гара Белово - оставащите оттам до Сливница
стотина км войниците извървяват пеша
- почти без почивка, на ръба на физическото оцеляване: "Едва хранени, едва обути, викайки по пътя "ура", за да замаят своята умора и своя глад. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше." Така публицистът Симеон Радев описва върховното изпитание на силите, което превъзмогват българските войници - след нечовешкия преход те влизат направо в боя.

image
,,На нож!!!" - Ярослав Вешин

Тридневните боеве при Сливница отварят пътя към българската победа. Тук прочутото българско "На нож!" дава първите си резултати - сърбите, иначе свикнали на пушечния бой, изпитват неописуем страх от настървението на българите да се бият с хладно оръжие - затова още щом чуели познатия зов за атака "На нож!", сръбските части го обръщали на бяг. След решителното сражение край Сливница на 7/19 ноември сърбите са принудени да отстъпят по цялата фронтова линия. Българската армия започва своя победоносен поход. Една седмица по-късно нашите войски влизат триумфално в Пирот. Сръбските дивизии панически отстъпват към Ниш. Крал Милан осъзнава, че е проиграл всичко. В Европа престават да говорят за българите като за народ, неспособен да направлява съдбините си...
---

image

"Паметникът на скърбящия войн" във Видин, издигнат в чест на загиналите през Сръбско-българската война. Това е най-благородният и неповторим по рода си монумент в България, тъй като разкрива човечността на българския войник. Той не тържествува, въпреки победата над Сърбия. Той знае, че да отнемеш човешки живот е трагично, независимо че е заради родината. Той скърби за загиналите другари в боя. Такъв е българският войник!

Запазена е една дописка от известния английски журналист Берлайн, посветена на видинския паметник. Берлайн, който посетил Видин през 1919 г, пише: "България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен..."
---
Възстановяват паметника на Нешков връх

Невероятно, но факт. Усилен труд кипи около единствения паметник от Сръбско-българската война, останал оттатък границата - в Западните покрайнини. Той се издига на историческия Нешков връх край Цариброд (дн. Димитровград). Заедно с това е ремонтиран и пътят до върха. Инициатор за възстановяването му е царибродският кмет Веселин Величков от Демократическата партия в Сърбия. "Какво се чудите, някога българи са го строили този паметник, сега пак българи го възстановяват" - така ни посреща Стоимен Николов, един от тримата работници, които тези дни работят по паметника на Нешков връх. Личи си, че и тримата са опитни в майсторлъка - и няма как да е друго. Родом са трънските села, дето и от тази, и от онази страна на браздата си остават прочути със своите майстори-строители. "Дядо ми разказваше, че неговият баща помнел как крал Милан е ял голям пердах от нашите и как нашите са го гонили чак до Пирот" - реди леко превъзбуден Стоимен.

След победата при Сливница нашите части настъпват на запад и на 11/23. ХI. 1885 г. освобождават последния тогава български град преди границата - Цариброд. Но сръбски части се укрепват над града - на Нешков връх. На следващия ден нашите атакуват върха. Започва най-бясната и ожесточена схватка във войната. За пръв път сърби и българи влизат в ръкопашен бой - срещат се гърди с гърди, хващат се гуша за гуша - "като саморазправа на лични врагове, жадни за кръв и възмездие". Една година след края на войната царибродчани издигат паметник на Нешков връх, в който събират останките и на българските, и на сръбските войни, загинали тук - така живите помиряват мъртвите. Това обаче няма да попречи на югославската пропаганда по-късно да го заклейми като "вражески паметник" и да го остави да се руши повече от 6 десетилетия. А сега царибродчани се питат дали възстановяването му не е знак, че за българите в Западните покрайнини настъпват
по-добри времена.
image
Картина от Национален военноисторически музей Сръбско-българска война. Княз Александър I наблюдава сраженията при Сливница от височината Центъра, където се намира главното командване на сливнишкия фронт.
image
Снимка: Методи Евстатиев Сръбско-българска война. Трънски майстори от Западните покрайнини ремонтират паметника на Нешков връх край Цариброд.

---

image

Превземането на Одринската крепост

image

Честта на един народ не представлява даденост сама по себе си. Тя се създава и укрепва на бойното поле. Днес подобно твърдение би срещнало острата критика или дори просто присмеха на мнозина. Навярно то не е и адекватно на действителността, в която враждебността към традиционните добродетели и налагането на неясно каква нова ценностна система образуват едно цяло. Преди 90 години, когато българската държава е подчинена на неотклонното преследване на един общонароден идеал, а не на едно абсурдно сметкаджийство, войната е върховният аргумент в защита на националните интереси.

Правителствата в София в началото на отминалия XX в. осъзнават отлично това. България може да разчита не на изменчивата благосклонност на великите сили, колкото и значима на моменти да е тя, а на собствената си армия. Ето защо Балканската война е следствие колкото на общата воля на балканските страни за решително изтласкване на Османската империя от Европа, толкова и на вътрешната логика на българското развитие в края на XIX и началото на XX в. Настъпващият през октомври 1912 г. срещу отслабената от войната с Италия (1911-1912) Турция войник усеща, че часът на разплатата е ударил и няма място за никакво колебание.

image
снимка на българските войници и офицери на превзетите фортове на Одрин


На 25 октомври (7 ноември) Втора армия на генерал-лейтенант Никола Иванов завършва блокадата на Одрин. Изходът от няколкомесечната обсада на града-крепост ще е съдбоносен за войната. Символиката й се съсредоточава именно в нея. Далечните предци на българското войнство не веднъж са преодолявали стените на Адрианопол. Победата тук означава ознаменуване на възхода на възкръсналата българска държава. Офицерство, особено след провала при Чаталджа, е проникнато от мисълта, че бойният устрем трябва да бъде организиран в стоманен юмрук, който да се стовари върху една точка от военния театър.

По това време превземането на Одринската крепост с директен пристъп неслучайно се смята от почти всички експерти за невъзможно. Фортовият пояс около града, природно защитен от течението на Марица, Арда и Тунджа, е разделен на три позиции – предна (на 9 до 11 км. от Одрин), главна (от 500 метра до 3 км.) и тилна (непосредствено преди градските покрайнини). По тези линии са разположени 26 форта, всеки от които с капацитет от 300 защитници, и 74 дълговременни батареи. Гарнизонът, състоящ се от около 75 000 души и разполагащ с 210 крепостни и 450 полеви оръдия, е командван от Шукри паша, потушил преди близо 10 години Илинденско-Преображенското въстание в района на Странджа. През зимата на 1912/1913 г. се провеждат артилерийски дуели, чиято цел е да отслабят отбраната, но и да разкрият нейните по-силни и по-нестабилни места. Паралелно с това българските летци провеждат редица разузнавателни полети, при които хвърлят позиви, а по-късно се преминава и към бомбардиране на противника. Близо до позициите на противника са издигнати и два балона, които своевременно осведомяват командването за настъпили промени в разпределението на турските сили. Към обсадителите се включват и служещи във флота, които изработват бомби за въздушните атаки. Използвана е и радиостанцията на торпедната канонерка „Надежда”. Посредством нея се засичат съобщенията на гарнизона на Одрин и се правят успешни опити за тяхното заглушаване, нещо непознато във военното изкуство въобще до този момент.

След подновяването на бойните действия от младотурския комитет на 21 януари (3 февруари) 1913 г. и след българския подвиг при Булаир и Шаркьой пет дни по-късно, необходимостта от колкото се може по-бързо падане на Одринската крепост става все по-очевидна. От този момент турците са подложени на постоянен и методичен обстрел, за да не могат да възстановят нанесените вече поражения на отбранителните линии преди решителния щурм. Междувременно развоя на събитията в Македония позволява на сърбите да изпратят на далеч по-значимия тракийски театър като подкрепление непълните Тимошка и Дунавска дивизии с 96 оръдия. Общите съюзнически сили в рамките на Втора армия възлизат на 153 700 души, 96 картечници и 424 оръдия от 4 дивизии и 4 отделни бригади. Когато през вечерта на 10 март (ст. стил) помощник-главнокомандващият ген. Савов подписва директивата за започване на атаката, войсковите части са разпределени по следния начин. На Източния сектор, най-мощния в турската защита, срещу 40 000 отбраняващи се и 160 оръдия се изправят 16 български пехотни полка (70 000) с 230 оръдия, от които 98 обсадни. На това място ще бъде нанесен същинският удар. Останалите Южен, Западен и Северозападен сектори, където заедно с българите ще действат сръбските бригади и батареи са от второстепенно значение и задачата им се състои най-вече в париране на опитите от турска страна да прехвърлят още сили за отпор на изток.

В 13 часа на 11 март започва ураганен огън срещу фортовия пояс на Одрин, който продължава до малко след 20 ч. Само на Северозападния сектор артилерийската подготовка не спира до към полунощ, така че турският гарнизон да бъде заблуден относно основната посока на предстоящия пристъп. 3:30 часа след това подразделенията на Източния сектор, водени от ген. Георги Вазов (брат на Иван и ген. Владимир Вазови), се вдигат на жесток щурм. Поради мълчанието на артилерията отбраната разбира какво става едва когато сапьорите проправят път пред основните сили, прорязвайки телените ограждания с ножове и лопатки. Яростната съпротива се пречупва в безпощадния устрем „на нож”. Предната линия е изоставена и турците се оттеглят главните си позиции. Българските вериги достигат към 9 часа на 300 метра от ключовите фортове Айвазбаба, Аджиолу и Кестенлик, като артилерията се придвижва бързо напред. Много от изоставените противникови оръдия също са обърнати против врага. На останалите сектори напредването не е значително, но то все пак ангажира достатъчно голяма част от гарнизона.

Втората атака на Източния сектор е запланувана на 12 март в 13:30 часа. Турският огън обаче е изключително съсредоточен и се налага артилерийска подготовка, която да сподави противниковите батареи. Краткотрайното спиране на настъплението е използване за възстановяване на силите. Към 20 часа ген. Вазов докладва на щаба на армията: „Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използваме за завършване на изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин” .

Вечерното небе е осветявано от двубоя между тежките оръдия „Круп” и „Шнайдер”. Малко по-късно атаката е подновена. Картечът коси българските редици, но воините на 3-та балканска дивизия напредват неустрашимо и затягат турчина все повече в смъртоносната си хватка.

Началникът на Източния сектор изразява словом ясно духа им: „ Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт”.

В завързалата се ръкопашната схватка няма пленени. Към 4 часа след полунощ фортът „Айвазбаба” е овладян от 23-ти шипченски полк. Пробивът на главната линия се разширява неотклонно. На юг 29-ти ямболски полк смазва съпротивата при Йълдъзтабия, Топьолу и Кавказ. Отбраната на доскоро смятаната за непревземаема Одринска крепост рухва под челичените удари на българското войнство.

В ранната утрин на 13-я ден на 3-я месец на 1913 г. части от 2-ра бригада на 3-та дивизия навлизат в покрайнините на града. Полк. Рибаров е посрещнат от парламентьори на Шукри паша. Към 10 часа последният останал и несъпротивляващ се форт Хадерлъка, където се намира щабът на гарнизона, вече се намира в български ръце. Командирът на Лейбгвардейския на Негово величество конен полк полк. Гено Мархолев обявява отчаяния комендант на крепостта за пленен и не му позволява да предяви каквито и да е условия при предаването на града. Улиците на Одрин отекват под българските маршируващи колони, приветствани от християнското население. Над шестте минарета на „Султан Селим” се веят български знамена.


image
Между 11 и 13 март 1-ва софийска и 9-та плевенска дивизии задушават в зародиш турските опити за пробив при Чаталджа, с което допринасят за пълния триумф на българската армия. В резултат от превземането на Одрин в плен попадат 14 паши, 2000 офицери и към 60 000 подофицери и войници. Турците дават 11 600 убити, а българо-сръбските жертви възлизат на 10 000 убити, ранени и умрели по-късно от раните си. Като трофеи са взети близо 420 оръдия, което представлява повече от 10% от цялата турска артилерия през 1912-1913 г. Изходът от войната срещу Турция не буди съмнение. Над България обаче започва да се надвесва черна сянка, която въодушевеният български войник, спечелил битката срещу полумесеца, проливайки кръвта си по бойните полета на Одринска Тракия, не може още да усети ясно. Докато българските и сръбските офицери вдигат наздравици за съкрушителната победа, в окупираните от съюзниците части на Македония самото споменаване на славното българско оръжие започва да се наказва със смърт.
---

image

Как българската армия прегази Османската империя през Балканската война

( описанието е на германския военен кореспондент Курт Арам)

"Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред...

А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!"

А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.

Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше само една мисъл:

,,Цариград!!!"

---

image
---

Скоро с гръм ще поздравиме
Стара планина,
кървав бой ще заловиме
с турски племена!

Ний във битки не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи-
гладни сме за бой!

Скоро турчин ще изпита
грозната ни мощ:
правдата е нам защита,
левът ни е вожд!

И по цяла околия
глас екна съгрян:
"Да живее България,
смърт на зли тиран!"


откъс от ,,Радецки" на Иван Вазов
---

image

,,За честта на един генерал!""


През 1916-1917г. по време на Първата световна война, на територията на Добруджа в състава на 3-та Българска армия Конната дивизия записва серия от блестящи военни победи над всички свои противници -румънци,руснаци,сърби. Така тя съдейства за освобождението на Добруджа и присъединяването ѝ към България. Ген. Иван Колев става легенда, но умира на 29 юли 1917г. във Виена. През комунизма името му е изтрито от българските учебници по история и е почти заличено от българската национална памет, защото е бил руските войски. Днес подвигът на българската кавалерия в Добруджа под командването на Ген. Иван Колев отново възкръсва.



Как българите разбиват руснаците през Първата Световна Война?


На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и до 5-6 септ. след шеметни бойни действия 60 000-на румънска армия е унищожена при крепостта Тутракан. След няколко дни са овладяни Добрич и Силистра, над румънските войски в Добруджа надвисва катастрофа. Тогава Русия като съюзник на Румъния в Антантата й изпраща цяла армия на помощ, която се състои от 2 пехотни и 1 конна дивизия, състоящи се от руснаци; още 1 пехотна дивизия съставена от сърби и хървати живеещи в Русия, а също така и артилерийски корпус. Тези сили са равни на българските, действащи в Добруджа - 3 пехотни и 1 конна дивизия, като заедно с тях се сражават и 1 турска дивизия съставена от слабо обучени сирийски араби, както и 1 германска бригада от 4 дружини. На страната на руската армия обаче се бият и 5 румънски дивизии и 1 конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили са общо 70 дружини срещу 43 български и 19 съюзнически. Флангът на противника е осигурен от огромния руски черноморски флот, съставен от няколко нови броненосеца, десетки крайцери, стотици миноносци, подводници, катери. Артилелерията им покрива едва ли не половин Добруджа. А в морето срещу всичко това ние разполагаме само с 6 остарели миноносеца от типа на “Дръзки”.
Сред българското командване е имало и опасения, че някои от войниците може да откажат да се бият срещу освободителите си от 1878 г., но те се оказват напразни. Пламват яростни погранични боеве, паралелно с тях на 5 септ. руската 61-ва дивизия, подпомагана от 6 ескадрона атакува българските позиции край Добрич. Руските ескадрони са избити до крак от атакуващите български батареи. С огромни загуби са отблъснати руските пехотинци. В следващите дни се разразяват боеве по цялата линия от Дунав до Черно Море. Към Добрич руснаците изпращат нови 2 дивизии. Българското командване противопоставя на тях само нестроеви войници - готвачи, санитари и граждански доброволци, въоръжени с пушките на убитите през миналите дни. Тази набързо скалъпена войска атакува на нож с “Ура” руските вериги. Руснаците дочакват удара, но набързо са сметени и след кратък бой побягват назад, кой знае защо също викайки “Ура”. Поради това собствените им картечни роти в тила първоначално ги взимат за настъпващи българи…
На 7 септ. в боя влиза и сърбо-хърватската дивизия, която се оказва (поне според генерал Христов) най-коравият противник на Добруджанския фронт...

Тя едва не пробива българските позиции. Налага се конната дивизия на генерал Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил. Именно тази конна дивизия става големият герой в тези битки. Със своята бърза и ловка маневреност тя запушва дупки в тила, разкъсва вражески позиции, напада във фланг, или изненадващо налита на походни колони в дълбокия тил.

Дори след години всеизвестният германски генерал Гудериан казва: “Учил съм се на танкова война от действията на генерал Колев с конницата му в Добруджа”.

След провала при Добрич руско-румънските войски се оттеглят в Северна Добруджа на готовата Кубадинска позиция на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода. Освободена е Южна Добруджа, отнета ни през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват натам цяла нова армия. След неуспешната атака на Кубадинската позиция (17-19 септ.) българската армия минава временно в отбрана срещу три пъти по-многобройния противник. Руснаците настъпваг на 1 окт. към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар. Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атака след атака. Привечер в контраатака се впуска конницата на ген. Колев и обръща руснаците в паническо бягство. Пак тогава трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на българите. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват чак късно вечерта. През нощта обаче граничарите внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настава пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералния щаб си връща войските обратно в Румъния.
На 19 окт. 3-та българска армия започва атака на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 окт. Единствено руснаците оказват по-сериозна съпротива. Особено страшна е битката при Кубадин, в която 4-та пехотна дивизия се бие “на нож” с руснаците цели 6 часа! Накрая руската дивизия е унищожена, а бойното й знаме пленено. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии (трите флага и днес може да се видят във Военно-историческия музей на България). Преследването на разбитите части става тежко поради проливните дъждове. Макар и разбити руснаците и румънците все още са по-многобройни и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври руснаците дори пробват контранастъпление, но атаките им са отбити с огромни загуби. Българските войски остават по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече е преминала Дунав и настъпва към Букурещ. При река Ардисен срещу нея излизат две румънски дивизии. Те са пометени и напълно смазани от шопите, които влизат в Букурещ и превземат румънската столица, организирайки тържествен парад в центъра й за ужас на безпомощните румънци. В този момент България триумфира!

Оцелелите руски части се предават на българите и Българо-руския фронт се измества чак по река Серет в Молдова. Но в Русия избухва Февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.
---

“Велик е нашият войник” с истинския си текст:

Велик е нашият войник!
Велик, велик, велик!

Измокрен, гладен, уморен,
без отдих би се ден и нощ,
бърдата цепи разярен
със страшния си вик “На нож!”

От Китка литна в един миг,
прецапа Тимока дълбок,
при Равна, Вина, Лясковик,
черта му път самият Бог.

При Маврово, заровен в сняг,
с ръце премръзнали се би,
в Ботум отвори път за Дрин,
прокуди врага до един!

И пак спокоен, мълчалив,
при Охрид днеска той стои
и чака нов враг да срази
със страшния си вик “На нож!”
---
“Велик е нашият войник” – марш на 23-ти пехотен Шипченски полк.


Воинският химн „Велик е нашият войник“ е композиран през 1916 г. (Първа световна война) край Охридското езеро от Михаил Шекерджиев, редник в 23-ти полк на Осма пехотна тунджанска дивизия по текст на журналиста подпоручик Константин Георгиев.

Химнът е най-обичаният боен марш в Царство България.

След 9 септември 1944г. комунистите виждат огромната му популярност и не посмяват да го забранят, както другите „царски” маршове, но подменят текста.

През 1997г. „Велик е нашият войник” е обявен за официален химн на Българската армия. Въпреки това, до днес не е направен студиен запис на оригиналния текст, а се пуска версията от преди 1989г. — в. ,,Bulgaria"

---
image
Синът на полка -10-годишно момче, воювало за България.


Никола Костов от старозагорското село Змеево става доброволец през първата световна война и служи в 56-ти пехотен полк 2 години. Превръща се в момчето на полка и тази история и до днес буди особени чувства у историците, които разказват за нея.

Никола Костов е едно обикновено българско момче, което тича по улиците на родното си село Змеево. Започва обаче мобилизацията за фронта.

- В двора на старозагорската казарама сред улисаните в приготовления мъже притичва едно разплакано момче, което настоява да го вземат войник. Ротният командир се чуди какво да прави, но бащата сам обяснява, че детето е много палаво, постоянно бяга от къщи и вместо да се тревожи и непрекъснато да го мисли по-добре е да го вземе със себе си.

Така за фронта наравно с мъжете от 56 полк потегля и Никола Костов - един малък санитар, облечен с истинска войнишка униформа. Първите срещи с врага са при Голяма чука. Там той реагира по детски.

- При тях земята ври от куршуми в този миг едно пискливо гласче се провиква "Ура" и малкия Никола полетява към врага. За миг българските войници са стъписани, но това е само за миг, после неудържимо атакуват, та нима ще оставят своя любимец сам под дъжда от куршуми. След успешната атака никой не мисли да му се кара.

Друг път 10-годишното момче спасява останалия без партони полк като смело изскача под дъжд от куршуми, за да хване два коня със сандъци муниции. В трудните преходи той не изостава и никога не хленчи.

- И действително всеки един от войниците го е обичал и всеки един от тях е имал в джоба си по едно малко лакомство, оставено точно за синът на полка.

След две години вярна служба момчето на полка получава заповед да се оттегли и да продължи обучението си. Получава стипендия отпусната лично от цар Фердинанд. И така Никола Костов става учител и дълго преподава в родното си село Змеево.

---

image

Генерал Владимир Вазов - Битката край Дойран.


В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи.

Резерви няма.

Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено се боят от окупация на страната от войски на съседите - Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.

От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.

Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).
При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.

Къде са англичаните и гърците?

Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.

Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож".

"В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", пише в английската военна история.

Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия - също.

Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.

На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун.Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.

През 1935 г. генерал Вазов пристига в Лондон на среща на ветерани от войната. Той е посрещнат от домакините на гара Виктория със сведени в знак на почит и уважение знамена на всички съглашенски полкове, сражавали се при Дойран.


Д-р Божидар ДИМИТРОВ

image
---

image

Генерал Христо Луков(6.01.1988 - 13.02.1943)


През  1918-та година в последните дни на Първата Световна война, под влияние на комунистическата пропаганда част от войниците, напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирската република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции.
 Командирите не са в състояние да възпрат отстъпващите войници.   На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент той с помощта на няколко овчари открил огън по настъпващите сърби. Те били отблъснати. На другия ден след сключване на примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба  лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него.
“В историята на Франция, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Ней.

Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

 

---

image


Димитър Списаревски
български летец
image
Роден: 19 юли 1916
Добрич, България
Починал: 20 декември 1943 г. (на 27 г.)
Долни Пасарел, България

Димитър Списаревски е роден в Добрич на 19 юли 1916 г. Баща му Cветозар Списаревски и чичо му — дипломатът Коста Списаревски са българи от Кюстенджа. Името на майка му е Елисавета. След Ньойския договор от 1919 г., градът заедно с цяла Добруджа са анексирани от Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, семейството на Списаревски последователно се мести в Лом, Белоградчик и София. В София Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия /днес 22-ро училище/. От 1933 до 1935 г. е футболист на ПФК Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи.

Димитър Списаревски постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова още преди да завърши първата година, го изключват и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището. Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. Там Списаревски завършва изтребителната школа във Вернойхен през 1938 г. През лятото на 1943 г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, за да наблюдават германските летци и да усвоят тактиката на въздушен бой.

Знае се, че Списаревски е бил щедър и великодушен човек, шегаджия и кавалер. Ядоса ли се за нещо обаче, ставал страшен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги ,,балкански туземци". В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен пък се разправя с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешават на оркестъра да изпълнява български песни. На летище Граф Игнатиево, когато вижда един фелдфебел да бие войниче с летва, Списаревски я счупва в гърба му.

Именно това изострено чувство за справедливост, патриотизмът и чисто мъжките реакции му създавали много неприятности. Но Спаича, както приятелите му го наричали, си оставал непроменен.

Буен, неустрашим и дързък е поручик Списаревски и във въздуха. Отстъплението в боя му е напълно чуждо, противно и невъзможно. Полетите си той върши на максимални обороти, в учебен бой атакува с такава стръв, че понякога отнася наказания. Той заявява на другарите си: ,, ...ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него" ...
А друг път: ,,Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”. Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.


На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи ,,летящи крепости" Б-24 Либърейтър /"Освободител"/, охранявани от 50 изтребители се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна.

Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелите П-38 Лайтнинг, а в това време другият орляк — 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София.

Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен. Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява:

,,Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”.

Един от най-близките му приятели, генерал-майор Стоян Стоянов, казва за него: „За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!””

Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.

Може би една от най-точните оценки на извършения от капитан Списаревски военен подвиг са думите на един от спасилите се от боя на 20 декември 1943 г. американски пилоти. Разказвайки за стореното от Списаревски, той казва: „Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!". Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.

Из спомените на о.з. полк. Петър К. Петров: „Та, като мина известно време и Списаревски се поуспокои, започна да лети често, доби увереност в себе си. А той беше добър летец. Спомням си, веднъж бяхме дежурна двойка с Никола Бонев, когато видяхме, че от гарата идва запъхтян Спаича. Изкарайте още един "Доган", вика, ще летим. Излетяхме тримата и той ни отведе над Пловдив, където започна циркуси, фигури, атаки, слизаше ниско между тепетата... А ние плътно след него. Долу се събра народ да ни гледа... Летим и не знаем какво става, защо нашият командир прави тази въздушна демонстрация над града? Чак като кацнахме, Спаича се засмя радостно и разкри тайната: "Днес, бако, се освободи моят роден край! Добрич отново е български! Днес аз черпя!" И ни отведе в селската кръчмичка, която се казваше "Летец"... На другия ден го извика при себе си командирът на орляка полковник Сапунов и го наказа — един месец отстраняване от длъжност, като му възложи твърде досадна работа — да извърши проверка на войнишкото оръжие. Един месец Спаича ходи като черен облак насам-натам с папка под мишница, а колчем ни срещнеше, викаше: ,,И вие си начесахте крастата оня ден, а сега аз няма да летя цял месец!" Нали ни беше командир, всичко се бе струпало върху него.“


След 1944 г., по време на комунистическото управление в България, независимо от официалната антиамериканска пропаганда, името на капитан Димитър Списаревски и неговия подвиг в защита на свещената българска земя, в защита на мирните граждани на София се споменаваха само в ограничен кръг специализирани публикации. Така както не се споменаваше и името на другия герой Димитър Списаревски, негов чичо, горд български офицер и поет, подло съсечен като парламентьор при сърбите в самия край на Междусъюзническата война при Злетовската река за това, че е протестирал пред сърбите срещу хулите и ругатните им спрямо България.

След 1989 г. подвигът му е изваден от забвение. Издадени са множество книги, брошури, статии. В софийския район Искър на името на героя е наречен булевард. Същото име носи и улицата в село Пасарел, която води до лобното му място, в началото ѝ е поставена паметна плоча. До лобното място, в местността Стражарски дол, е изграден паметен кът за героя. Улица на негово име и паметник има и в родния му град Добрич. В 22-ро училище в София /бивша Втора мъжка гимназия/ е поставена паметна плоча с барелеф на Списаревски — първата българска жива торпила.

Робърт Реноар,един от оцелелите по чудо британски пилоти, след тарана на българина казва: „Ударът на вашите летци беше много лют“.

---


image                             










Гласувай:
7
1



1. allvin - Evgeni Ganchev Цветелина Б...
22.09.2012 22:31
Evgeni Ganchev

Цветелина Бориславова влиза в един парижки магазин за кожуси, палта и други. Харесва си един кожух и пита продавача колко струва. Той: 28 000 евро. Тя: Ще го купя. Какво работи мъжът ви, за да си позволите това палто - запитва продавачът? Тя: Всъщност парите са от любовника ми. Той: Какво работи любовникът ви? Тя: Овчар е. Той: Че колко овце има?!!! Тя: 7 милиона . Той: Че как успява да ги храни, да ги дои? Тя: Те сами си намират храна, той само им говори, стриже и дои!
цитирай
2. allvin - Harina Haralampieva Тъжно е, . ...
22.09.2012 22:32
Harina Haralampieva

Тъжно е,.......макар че ми стана смешно, ...но никак не е смешно!!! Как един лъвски народ стана ОВЧИ ??!!
цитирай
3. allvin - ЗА БЪЛГАРИТЕ ПРЕДИ РЕПУБЛИКАТА...
22.09.2012 23:02
ЗА БЪЛГАРИТЕ ПРЕДИ РЕПУБЛИКАТА

“Това бяха забележителни хора. Селяни с чиста кръв, незасегнати от никакви морални болести, с храброст и издръжливост, заради които се прочуха в цяла Европа, с качества на духа и тялото, които са уникални по света.” /Н. Бъкстон за българите по време на Първата световна война/.„Българинът е истински син на земята….Пестелив е сдържан, българинът не притежава лекомисле...
ната веселост на румънеца, бурната приветливост на сърбина, или мечтателния непрактичен идеализъм на руснака. Той по-скоро прилича на шотландец от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат…Оставете българина и черногореца на парче пустееща земя, и българинът ще я превърне в розова градина, докато черногорецът ще продължава да гледа.” /У. Милър, 1907 г./.
цитирай
4. allvin - “Колкото повече човек опознава ...
22.09.2012 23:04
“Колкото повече човек опознава българите от Македония, толкова повече се възхищава…Просвещението сред българите не намалява племенния инстинкт за саможертва, дори сякаш го подсилва.” /Х. Брейлсфорд – английски публицист, 1906 г./
цитирай
5. allvin - “По никакъв начин не бих искал да ...
22.09.2012 23:16
“По никакъв начин не бих искал да подценявам българския селянин. Той е фермер, при когото типичните за фермерите недостатъци са подсилени. Но при него са подсилени и добродетелите на фермерите. Той е силен, трудолюбив, здрав, миролюбив и почтен, издръжливостта и упоритостта му нямат равни на себе си. Българският селянин освен това е грамотен, патриотично настроен и готов да учи… .В страната няма нито богаташи, нито просяци, а селяните почти нямат нужди, които да не могат да не удовлетворят сами…Хората консумират храна и алкохол умерено. Няма хазартни игри…В никоя балканска страна няма такава религиозна свобода както в България….Трудолюбието им е пословично. Издръжливостта им е забележителна. Бедността в смисъла, в който думата се използва в Европа и Америка, в България е просто непозната…” /У. Монро – автор на първата история на България на английски език. Вж. Bulgaria and Her People. Washington, 1914./
цитирай
6. allvin - “Българските мъже от всички класи ...
22.09.2012 23:18
“Българските мъже от всички класи могат да служат за пример на мъжете от повечето европейски нации.” /С-К. Стобарт, 1913 г./
цитирай
7. allvin - “Това, което този народ – българ...
22.09.2012 23:20
“Това, което този народ – българите- способен и енергичен, създаде в областта на науката, изкуството и народното стопанство, е удивително. /проф. Николае Йорга – румънски историк. Из реч в румънския парламент, 1930 г./
цитирай
8. allvin - “Вашата страна е една страна с го...
22.09.2012 23:23
“Вашата страна е една страна с голяма духовна култура, високите нравствени качества на вашия народ му позволяват да се надява на едно по-добро бъдеще.” /граф Д’Адикс. Интервю пред в. “Зора”, 1933 г./
цитирай
9. allvin - “С преминаването на българската ...
22.09.2012 23:25
“С преминаването на българската граница при Свиленград като че ли навлязохме в една приказна страна. След запустелите, буренясали и безлюдни полета на турска Тракия, нам се стори, че навлизаме в един истински Ханаан. Докъдето ни стигне окото се виждаха отлично подредени ниви, китни градини, дървета, безбройни стада, спретнати и здрави селяни, които разпръснати из полята, работеха с песни. За мен, който идвах от Азия, това бе първото ми най-хубаво впечатление от Европа. Вие сте чудесна страна и народ с блестящо бъдеще.” /Из разговора на немски професор с писателя Стилиян Чилингиров, публикуван в 1938 г./
цитирай
10. allvin - “Страната ви е същински земен рай. ...
22.09.2012 23:28
“Страната ви е същински земен рай. Където и да се обърне човек, вижда хубави нивя и градини. Особено впечатление ни прави трудолюбието на вашия народ. Вие вече сте ни задминали в лозарството. Миналата година /1937 г./ ние сме изнесли 4 млн. кг. грозде, а вие – 29 млн. /из разговор на гръцки учител със Ст. Чилингиров, 1938 г./.
Вижте повече
— в Bulgaria
цитирай
11. allvin - "Редом с бързото нарастване ...
23.09.2012 12:33
bulgarinut57 написа:
"Редом с бързото нарастване на интелигенцията и широкото разпространение на всякакви знания, постепенно се раслабват нравите. Виждаме : „неустойчивост в мненията и убежденията, злостни вражди и ненавистно партизанство; раздори, безнравственост и свободия ; нецеломъдрие и разврат; подбиване всеки авторитет и леко отнасяне към всичко най-свято и най-възвишено".
46
Училището, което никак не възпитава, а само обучава, наспори учени, ала зле научени. „Хора, що имат високи външни права да бъдат считани за интелигентни, излизат съвршени диваци, раз-пуснати, необуздани", за нищо некадърни, на всичко готови**). Гъвкави пред силните, мъжествени пред слабите, те се покланят на безредицата за да овладят положение, що редът не им дава."


Полковник Борис Дрангов - един велик българин!!! Благодаря за цитатът от неговите думи! Отлично казано!!! :)))
цитирай
12. zvezdichka - Благодарско за труда
28.09.2012 12:11
и интересните факти и личности, за които прочетох в този пост.
цитирай
13. sparotok - !
30.09.2012 19:36
allvin написа:
Harina Haralampieva

Тъжно е,.......макар че ми стана смешно, ...но никак не е смешно!!! Как един лъвски народ стана ОВЧИ ??!!


Не стана народа овчи...такъв го направиха едни майстори революционери, по чиито ръце лепне кръвта на милиони невинни...
цитирай
14. allvin - Аз Съм Българче В следобеда на ...
05.10.2012 11:11
Аз Съм Българче

В следобеда на 4-ти ноември положението става критично. В най-страшния момент командир Георги Кирчев проявява особена самоотверженост с думите:
"НАПРЕД ВОЙНИЦИ ТУК ЩЕ НИ ИЗБИЯТ". ТАКА УСПЯВА ДА ВЪРНЕ ДУХА НА ОСТАНАЛИТЕ ЖИВИ БОЙЦИ!
Така двудневната атака при Чаталджа завършва без успех. Запомнят се обаче изключителното мъжество и героизъм. Английският журналист Бенет Бърлей, кореспондент в пет войни, с удивление пише:
ВИЖДАЛ СЪМ МНОГО АРМИИ НА БОЙНОТО ПОЛЕ ДА СЕ БОРЯТ И С ГЛАВА, И С РЪЦЕ СРЕЩУ НЕПРИЯТЕЛЯ, НО НИКЪДЕ НЕ СЪМ ИМАЛ СЛУЧАЙ ДА НАБЛЮДАВАМ ТАКЪВ ИСТИНСКИ ПАТРИОТИЗЪМ!!!
цитирай
15. allvin - Аз Съм Българка Щом даже хитлер ...
05.10.2012 11:12
Аз Съм Българка

Щом даже хитлер е похвалил мъжеството на българските войници в момента,когато се прощава с тях ,поради това,че ги губи като съюзници ..значи е ясно какво е да си БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК
цитирай
16. allvin - Танг Болк Вълчата ЩЕ ПРИПОМНЯ ...
05.10.2012 11:13
Танг Болк Вълчата

ЩЕ ПРИПОМНЯ СЛОВАТА НА ФЮРЕРА ,ДАИТЕ МИ САМО ЕДИН МИЛИОН БЪЛГАРСКИ ВОИНИЦИ И ЕВРОПА ЗА НЯКОЛКО МЕСЕЦА ЩЕ БЪДЕ МОЯ!!!!! КОМЕНТАРА Е ИЗЛИШЕН НАЛИ!!!!!!!
цитирай
17. nbrakalova - Според думите на кореспондента Курд Адам
09.10.2012 09:42
"...Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!"
явно не само Цар Фердинанд, но и редовите войници са разбирали, че това е звезния ни миг, който би преобърнал доста неща. Но и досега има политико-икономически интереси-стражи между Русия и Запада против България...
цитирай
18. анонимен - И след цялото това величие...
21.10.2012 22:56
..остава простичкият,но жизнено важен за народа ни(етноса ни),въпрос:
А СЕГА НАКЪДЕ?!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: allvin
Категория: Други
Прочетен: 905102
Постинги: 318
Коментари: 1350
Гласове: 2729
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031