Постинг
07.12.2014 18:25 -
,,Via triumphalis" - 3
Автор: allvin
Категория: Други
Прочетен: 3126 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 27.03.2020 22:53
Прочетен: 3126 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 27.03.2020 22:53
Битката при Адрианопол
Войната с угрите
,,Византия е силна и коварна,
ти няма да превземеш Цариград!
Макар и силен и обвян от слава,
ти няма да превземеш Цариград!
Но копието във портите забий,
викни пред всички, че си неин враг!
Това ще те направи равен с нея
и ти ще имаш своя Цариград!!!"
Андрей Германов
... Боят при моста на Тунджа бе най-ожесточен, тук битката се водеше на живот и смърт, коне и хора газеха сред камари от трупове и реки от кръв. Кринит, върховния командващ на византийската армия, разбра, че битката е вече изгубена и даде знак за отстъпление. Самият той също препусна към моста,единственият все още свободен път за отстъпление. Кринит успя да стигне почти до самия мост и вече си правеше сметките да го мине, когато на пътя му се изпречи Ханко. Един-два мига двамата се измерваха с очи,после Кринит замахна с меча си и върху щита на Ханко като да се стовари гръм, но той успя да устои и на свой ред удари със секирата си Кринита. Кринит рухна,разсечен почти до кръста, и боят пред тунджанският мост секна.Слънцето се показа иззад облаците и огря потъналата в кръв и вода земя.
... След като направи набързо преглед на войската си след битката,Симеон се върна в шатрата си,където видя,че го чака пратеник с писмо от кавхана Петър.
Кавханът му пишеше,че неизброими орди от угри са се насочили към североизточната граница на държавата и всеки момент могат да я пресекат. Още докато четеше писмото, задоволството от трудно извоюваната победа започна да изстива, а когато привърши четенето, вече определено чувствуваше, че днешният му военен триумф се е превърнал в едно напразно кърваво усилие.
Неочакваната поява на маджарските пълчища разбиваше всичките му планове, лишаваше го от възможността да развие бързо успеха си на изток и юг, задалата се опасност от север го заставяше час по-скоро да слага край на една вече победоносна война. Да разчита на малобройните гарнизони около Тиса и Сингидунум беше глупост — угрите щяха да ги пометат още в първия бой. Мълвеше се, че Панония, която те бяха газили и натъпкали в дисагите си, сега приличала на една опустошена страна, сякаш чума и земетръси бяха свирепствували там месеци наред.
Тревожното писмо на кавхана Петър предизвика у княза противоречиви мисли и чувства. От една страна, той изцяло одобряваше кавхановите препоръки да се сложи край на военните действия срещу ромеите и в същото време кипеше от негодувание срещу Бога, Вседържеца, който беше възпрял ръката му точно в мига, когато се канеше да забие меча си дълбоко в хълбока на ромейския враг. Той се чувствуваше не само онеправдан от Бога, но измамен и подигран. Защото, както и да претегляше нещата, правдата стоеше безусловно на негова страна. Повод за войната бяха дали ромеите, не той ги беше предизвикал, а те го бяха предизвикали — той не беше изгонил търговците им от столицата си, а те бяха изгонили неговите търговци от своята столица. Така изглеждаха нещата в светлината на магнаурската логика. В действителност обаче той знаеше много добре, че търговската страна на конфликта е само едно прикритие както за византийците, така и за самия него.
И колкото повече мислеше за благородната цел на своята война, толкова повече сърцето му се ожесточаваше срещу Бога, задето го възпираше да се възползува от плодовете на голямата си победа. Негодуванието му се усилваше още от обстоятелството, че тая победа не му беше поднесена даром: повече от две хиляди негови войници бяха паднали в сражението, много командири на стотни напоиха земята с кръвта си, изургу-коловърът Йосиф, ранен тежко, береше душа. Сам той влезе в боя и при това, когато везните на успеха не бяха наклонени на негова страна — поведе гвардията си срещу лявото крило на византийския боен ред и въртя меча си в битката като обикновен войник. Неприятелски стрели излитаха на рояци насреща му, едно прицелено копие насмалко не прободе шията му. Как го беше отклонил с щита си в последния момент — не помнеше, сигурно случайно, но звънливият трясък от удара като че ли още кънтеше в ушите му. Беше ли съсякъл някого — и това не си спомняше, но когато в края на боя погледна окървения си меч и околокитника на десния си ръкав, лепкав и димящ от топла кръв — светът се завъртя пред очите му, писнаха гръмогласно тръби, някакво чудовищно коляно притисна стомаха му, догади му се и той повърна през главата на коня си, както седеше на седлото.
Победата не му беше поднесена даром, извоювал я беше честно, в жесток и открит бой, с много жертви, с рискуването на собствения си живот, затова никаква Сила, земна или Небесна, нямаше право да го лишава от плодовете й. А Лъв VI пък съвсем не заслужаваше Божието Милосърдие, и никакво милосърдие изобщо, не само поради ненавистта и презрението, които изпитваше спрямо българската държава, но и заради недостойното си поведение в тази война. Докато константинополската тагма гинеше под стените на Адрианопол и благородникът Кринит и толкова архонти намериха смъртта си в боя, както подобава на храбри мъже, тоя книжник според обичая си е разхлаждал гърлото си с изстудени сиропи, приготвени по негова рецепта, лигавил се е с ненаситната развратница Зоя или е убивал скуката си, като е съчинявал разни премъдрости върху стратегията на войната, макар и никога през живота си да не беше помирисвал истинска война.
Заради такъв жалък човек Божието Провидение превръщаше честната му и блестяща победа в една безсмислена и безполезна схватка. И като превръщаше блестящата му победа в нищо, Божието Провидение изтръгваше из ръцете му възможности, за каквито дори „железният“ му прадядо Крум не смееше да мечтае: отрязването на Солун от столицата на империята и установяването на български войски по крайбрежието на Егейско море,Версиникия и Проват. Областите по долното течение на Тунджа трябваше да станат негови на всяка цена. Сред тия земи живееха славянски племена, сродни по кръв и говор с племената, който населяваха нахълмената равнина по горното течение на Хеброс. Славяни при славяни, под покрива на българската държава, това беше справедливо и напълно в реда на нещата, при своите щяха да бъдат свои и нямаше вече да водят в търбуха на империята окаяно съществование, като натрапени чужденци. Пък стъпи ли веднъж на Егейския бряг, успее ли да отреже Южна Тракия от Константинопол… Но дотук свършваха плановете, които оная нощ беше разработил в Преслав.
Всичко това щеше да стане чудесна действителност, и при това за по-малко от един месец, а ето, писмото на кавхана Петър превърна тия трезво премислени планове в измамни и неуловими сенки на отлетели птици. Всъщност писмото не беше виновно — защо да ожесточава сърцето си срещу клетия кавхан, той беше изпълнил дълга си, дори трябваше да му отдаде възхвала за бързината и умните съвети. Петър, който не умееше да пести приказките си, но ленив в делата, този път беше надминал себе си. Защо да му се сърди!
Друг беше обърнал нещата в полза на ромеите и против него. И той осъзна намесата Му още докато дочиташе кавхановото писмо, осъзна я с горчивата мъка на осъдения и със свирепата ярост на вълка, попаднал безнадеждно в подъл капан, но нямаше време за губене. Той свика на съвещание командирите си,обясни им новото положение и заповяда войската да се готви още утре в ранни зори да потегля за Преслав.
Имаше наистина нещо орлово в него, някаква покоряваща неотразима сила, и затова, като се появи на входа, командирите до един мигом наскачаха на крака. Те бяха груби и смели мъже, със силно развито чувство на лично достойнство, не скланяха глава дори когато изпълняваха княжеските заповеди. Но тази вечер станаха несъзнателно, като да бяха повдигнати от магическа сила. Или кой знае, може би изведнъж бяха почувствували в него избраника Божи, човека на войната, който разбираше безпогрешно от работата си: без спасителната му намеса в днешния бой всички щяха да бъдат пленници на ромеите или в най-добрия случай — позорно разбити командири. Може би Божият знак беше в тия святкащи златни искрици в очите му? Надали имаше по света други подобни очи. Когото Бог иска да отличи, Той го бележи със свой знак. Бащите им бяха слушали от бащите си, че Крум бил белязан с полумесец между двете си вежди. А Симеон беше от едно коляно с него, в жилите и на двамата течеше една родова кръв.
Тъй или иначе сега командирите бяха готови да тръгнат подире му и да воюват с него, ако ще би и за оная земя, дето е на края на света.
На другия ден късно следобед след ускорен марш българската армия достигна Веригавският проход. Симеон се изкачи на един хълм,в чието подножие започваше планинската усойна част на прохода, и започна да наблюдава маршът на армията си. Един след друг преминаваха отредите на конницата и земята тътнеше под копитата на конете. В такива минути,когато князът отблизо наблюдаваше шествието на войските си,подредени в отреди и стотни,една многохилядна човешка маса,готова да тръгне на смърт само при една негова дума,когато усещаше земята да се тресе под копитата на конете и пред очите му блестяха островърхите копия - в такива минути той чувстваше сърцето си като обхванато от криле - щеше му се да литне и да се стрелне в далечините, в мъглявите простори на познати и непознати земи. Това беше чувство,което напираше да излезе извън гърдите му,това беше като някакъв огън в кръвта му,запален от блясъка на оръжията и от възбуденото дихание на галопиращите коне. И ако в тоя миг някой художник би започнал да го рисува, то тогава щеше непременно да вложи в образа му хищническата устременност на орел - устремен напред,готвещ се мигновенно да размаха криле и да се понесе с бързината на мълния към жертвата си.
След като преминаха Веригавският проход,Симеон пое право към Преслав.Никъде не се виждаха отреди на угрите и Симеон се досети, че поради наближаващата зима,която той беше усетил от студените дъждове от последните дни, угрите няма да пресекат границата чак до пролетта,понеже конницата им щеше да затъва в дълбоките снегове и нямаше да е боеспособна, а пък ромеите нямаше да рискуват да изпратят флотата си да пренесе ордите на угрите през пълноводния Иструм по време на свирепите зимни бури в Понтийско море. Така че той имаше на разположение само някакви си 3-4 месеца,за да подготви войските си за идващата нова война. Последвалите събития показаха, че Симеон беше предвидил развоя на събитията с непогрешима яснота; но същевременно негодуваше в сърцето си срещу Бога,че Му беше осуетил плановете за завладяването на Цариград,за да разбере едва в края на земния си път,
че със силите,в които виждаше ,,злата воля" на Бога,не е трябвало да воюва, а е било необходимо само да ги разбира и като се съобразява с тях - да ги използва така, КАКТО ВОДЕНИЧАРЯТ ИЗПОЛЗВА СИЛАТА НА ВОДАТА, ЗА ДА МЕЛИ С НЕЯ БРАШНО.
.......................................................
Година подир тия събития в притвора на осенянската църква — едничката сграда в Осеня, неопожарена от угрите, — като грееше ръцете си над жаравата, разпалена в една пръстена подница, и слагаше от време на време по някое ечемично зърно в устата си, Ханко разказваше на поп Матейко дългите си патила, за да чуе от него дали е грешил, като е търсил правдата по света:
... ,, И ето, една нощ духнаха топлите южни ветрове и снеговете захванаха да се топят. Изсини се небето и въздухът стана по-сладък, замириса на трева. И когато една нощ южният вятър беше запретнал ръкави и препускаше по покривите, чухме в стана на войската да тръбят стотици тръби.
Войската се дигаше по тревога!
Война!!!
И както беше обещал Севар, така и стана: с княжеска заповед ме взеха от Карач, облякоха ме във военни дрехи, дадоха ми и защитно въоръжение — ризница, шлем, щит. Намериха някъде Дванш и ми го доведоха, аз го прегърнах през шията, а той от обич ми духна в ухото. И ме насочиха към Първи конен отряд, същия, в който се числях по-рано, а когато пристигнах там, научих, че командир на отряда е станал багатурът Севар.
Два часа след като беше дадена тревогата, нашият отряд с бърз марш се понесе на североизток. По пътя се разнесе слух, че ромейският друнгарий Евстати прерязал веригата, която препречвала Иструм при Галац, и с корабите си пренесъл угрите на нашия бряг. „Ето какви кучета са ромеите, казвахме си ние, уж са християни, пък пренасят езичниците срещу нас.“ Други казваха, че от ромеите трябва всичко да се очаква и какво от това, че са християни, нали ги видяхме какво струват при Адрианопол: убиха посолите, а болярина Георги събуха бос и го поливаха с мръсотии. Като свършим с угрите, заканвахме се ние, ще си разчистим сметките и с ромеите, а може и друнгарият Евстати да ни падне в ръцете. Ние единодушно решихме, че непременно трябва да го хванем жив, но се разделихме по въпроса как да го накажем: едни предлагаха да го удавим в Иструм, а други настояваха да му вържем краката и ръцете и така свързан да го закачим за седлото на командира Севар.
По едно време покрай нас профуча една стотня от гвардията начело с княза. Аз бях деснофлангови и когато стотнята профуча, стори ми се, че князът ме забеляза и ми се усмихна с очи.
По пладне минахме покрай стария град Абрит, но в града не влязохме, а се изнесохме в околностите му, едни чудесни поляни, там ядохме и почивахме докъм три часа следобед. Сетне отново поехме на североизток и с малки почивки яздихме непрекъснато, до среднощ. Вятърът беше измел снеговете, но земята още влажнееше, тук и там беше дори мочурливо, та и хора, и коне, всичко живо преплиташе от умора крака. Както скочихме от седлата, така и заспахме, всеки на мястото си, никому не мина през ума да разпъва палатки.
Още не беше започнало да се зазорява, и тръбачите надуха тръбите. Нашият отряд трябваше веднага да потегли за Расова, да откъсне угрите от реката и да ги притисне към Констанца. Там Курт и Олцег щяха да ги ударят от север, а Станул от юг. За тоя план узнахме чак след няколко дена, когато най-сетне, смлени наполовина от угрите, успяхме да се закрепим на два часа път от Дръстър. Оня, който обърква кълчищата, беше решил да сложи пръст в сметките на нашия княз. И успя.
И тъй, насочихме се ние към Расова, в две колони, за да обхванем селището от изток и от запад. Пред нас, на един стадий, яздят съгледвачите. Ние с Тахтун, както винаги, и тоя път сме в първата десетка на първата стотня, напредваме с колоната, която се движи към източната страна. Начело на колоната язди Севар. И вече забелязваме къщите на селището, покривите, дима, който се стели от комините, синята лента на реката, когато небето откъм десния ни фланг някак изведнъж се срина от един ужасен хилядогласен рев, от тропота на безброй копита, от свистенето на вихрушка камънак и стрели. Развърната във фронт, срещу нас летеше конницата на угрите и ние виждахме как святкаха в първите лъчи на слънцето закривените ханджари на ездачите.
Угрите изскочиха иззад хълмовете, които ограждаха Расова откъм изток. Те не ни дочакаха пред селището или в самото селище, както очаквахме ние, а стаени зад хълмовете, са наблюдавали скришом нашето движение и се втурнаха срещу нас, преди ние да развърнем бойния си ред.
Те летяха срещу нас като някаква огромна и страшна река, която е разкъсала язовете си и вече няма такава сила на земята, която може да я възпре. Като ни наближиха на около петстотин крачки, те изведнъж се разделиха на три ръкава — северният ни обхвана откъм реката, южният сключи обръч около тила ни, а средният се заби като меч точно в хълбока ни.
Всичко това се разигра светкавично бързо, ние нямахме време дори да се опомним, камо ли да се развърнем в боен ред!
„Пробивайте си път за към Дръстър! — ревна Севар, колкото му глас държеше, а на нас с Тахтун извика: — Бягайте към Констанца да обадите на княза!“ Имахме късмет, че доближихме обръча, докато беше още тънък, та съсякохме неколцина от тия дяволи с бръснати глави, пробихме си път и се понесохме на изток по-бързи от вятъра. И се помолих Богу, за втори път през живота си: „Боже, само коня ми не препъвай, да стигна жив до княза, пък после прави каквото щеш!“ Препускахме като луди и не се обръщахме назад. А когато стигнахме до средата на пътя, видяхме на около два стадия вляво от нас други угри, които като скакалци напредваха в същата посока, която гонехме и ние с Тахтун. Мястото беше равно, нямаше къде да се скрием, мина малко време, колкото да изброиш няколко пъти по десет, и ония дяволи отляво ни забелязаха и веднага изпратиха една група да ни догони. Сега съдбата ни и като че ли съдбата на княза и на цялата останала войска зависеше само от краката на нашите коне.
Ето, Матейко, какви важни и съдбоносни неща се решават понякога от такива нищо и никакви конски крака!
Моят безподобен Дванш излезе по-бърз от Тахтуновия кон и аз взех преднина, но на два пъти трябваше да се връщам, защото на два пъти ония дяволи настигаха Тахтун. Не ми даваше сърцето да го изоставям сам на поганците! Щяха да го огризкат до кокал, като чакали.
Както и да е, когато настигнахме нашите тилови части, ние бяхме изпреварили угрите с по-малко от четвърт час. Какво можеше да направи князът за толкова малко време! Той нареди на Курт да се развърне, както може и доколко може, в боен ред и да спира угрите, докато има сила, а на останалата войска заповяда да се понесе към Дръстър.
В тила на войската остави Станул, а на нас с Тахтун заповяда да се присъединим към гвардейските части.
Така два дена и две нощи Курт и Станул задържаха напора на угрите и като не им даваха да пресекат пътя за Дръстър, по който отстъпвахме, спасиха от унищожение цялата войска. През тия два дни и две нощи князът като че ли не слизаше от коня си — препускаше от една страна на друга, от Курт към Станул и от Станул към Курт, и винаги биваше там, където се водеха най-отчаяните боеве.
Гледах го, Матейко, чудех му се и си казвах: „Да му е простено, дето обърка всичкия ми живот!“ И като мислех така, прекръстих се няколко пъти.
Най-после успяхме да се спрем пред Дръстър и тука князът реши да даде битка на угрите.
Развърнахме се криво-ляво в боен ред и отначало работата потръгна, но нали бяхме всички капнали от умора, пък и на брой бяхме два пъти по-малко от бръснатите дяволи, не можахме дълго да издържим — поганците ни пробиха през центъра. Добре, че Дръстър беше близо, та хукнахме да търсим спасение зад яките му стени.
В тази битка ние с Тахтун бяхме съвсем близо до княза. Помръкнал от мъка, той отстъпваше последен, а гвардията се топеше наоколо му като сняг — угрите я бяха обкръжили от всички страни. Така стигнахме на хвърлей стрела от стените — нито оттам можеха да ни помогнат, нито ние можехме да си пробием път. Тогава ме обхвана бяс, като че ли една стотня дяволи се вмъкнаха в душата ми! Изправих се на стремената, ревнах, колкото ми глас държеше, размахах секирата и като издъних търбуха на Дванш, юрнах го срещу поганците на смърт. Трябва да ти кажа, Матейко, че не виждах какво става наоколо ми, защото всичко се зачерви, само чувах храскането на секирата, хрущене и рев.
Знам ли колко съм сякъл, но по едно време обръчът се разреди пред очите ми, колкото да мине князът и шепата оцелели гвардейци с Ондуракс. Като препуснаха двадесетина крачки, нашите от стените ги закриха със стрелите си и те спокойно стигнаха до вратите. А на мен ми притъмня пред очите, удариха ли ме, или ми прилоша, кой знае, но изпуснах юздите и се строполих на земята като пън. Видях само, че Дванш препусна към крепостта, зарадвах се, викнах подире му: „Бягай, Дванш!“ — или ми се стори, че викам, а след това черен мрак заля целия свят и всичко потъна в тишина.
Така, Матейко, станах пленник на угрите. Не ме убиха, защото казаха, че такъв юнак не трябва да се убива, а ме изпратиха при своите, оттатък река Днестър, сред едни равни полета, които сякаш нямаха край. Нито ме затвориха в тъмница, нито ми сложиха пазачи, а ми дадоха да паса стадо от сто овце.
Трябва да ти кажа, Матейко, че сред тия хора заживях един много спокоен и тих живот. А техният живот беше прост и доволен. И като ги гледах как живеят, спомнях си разказите на нашите деди за някогашните добри времена. Пасбищата бяха общи, рибата в реките беше на всички, всеки обработваше толкова земя, колкото му стигаха силите и колкото му беше необходимо, за да има на трапезата си най-важната храна. Събрах се с една вдовица и заживях в шатрата й безгрижен живот.
След два месеца пристигна войската. Научих, че войната била свършила вече, че ромеите откупили от угрите българските пленници, а после Симеон на свой ред ги откупил от ромеите.
Макар че Днестър беше широк, а саловете бяха пазени от войници, можех да избягам някак, но все отлагах. Хареса ли ми тоя живот, привикнах ли с него — кой знае, — не се отказвах от бягство, но все отлагах.
Всякакви криволици има в човешкия живот, Матейко, но е мъчно да ги проумееш. Искаш едно например, а правиш съвсем друго и си мислиш, че нещата вървят, както трябва, а пък то всичко се объркало.
Така дойде краят на лятото, а в началото на есента пристигна вест, че български войски преминали Иструм и бързо се придвижвали към земята на угрите. После пристигна вест, че и печенежки отряди се присъединили към българските войски. Скочиха угрите, яхнаха конете си и тръгнаха да срещат българите.
А стражите, които останаха в селището, ми рекоха: „Опиташ ли се да избягаш и да идеш при своите, за да ги водиш по нашите пътища — ще те убием. Да си знаеш.“ „Няма — казах им. — Защо ще бягам? Имам шатра, имам жена, имам овце, имам всичко. Защо ще бягам?“ Така им казвам, а нещо стяга сърцето ми, сякаш с връв е превързано. И връвта се впива в месото, боли.
Гледам една вечер — небето от юг червенее. Питам стражите: „От какво е червено небето?“ А те ми отговарят: „От войната. Вашите войски напредват и палят всичко по пътя си.“ Гледам небето и си мисля: „По-хубаво небе не съм виждал през живота си!“
А през нощта откраднах един кон, убих двама пазачи и като препусках около един час, стигнах при своите. А когато стигнах, свлякох се на земята и започнах да целувам копитата на конете.
Иди, че ги разбери криволиците в човешкия живот!
Облякоха ме, дадоха ми оръжие и ме заведоха при княза. „Ще воюваш ли, Ханко?“ — попита ме князът. „Ще воювам!“ — отговорих. ,,Твоя воля - ми каза князът, - ,,но да знаеш, че вече не си роб, а свободен човек"!
Пак се събрахме с Тахтун, и пак Севар ни беше командир.
И тръгнахме из земята на угрите, биехме войската им, селищата им превръщахме в пепелища, сечахме дръвчетата, засипвахме кладенците. Така цялата земя на угрите се превърна в една мъртва пустиня.
Когато князът се насити на отмъщение и разбра, че вече не ще го грози опасност откъм тази страна на света, заповяда ни да се връщаме назад. Но той не мисли да спира войната: казват, че щял да продължи на юг, да си разчиства сметките с ромеите.
И ето, Матейко, пуснаха ме в отпуска за три дни, да видя семейството си и селото си. Селото го няма — опожарили го угрите. И Девора я няма — както бранела честта си, така я съсекли поганците. А детето, казваш, било при болярина Стефан. Слава Богу! Но ако си мисли, разбойникът, че ще ме примами с детето, той силно се лъже. Ако някога вляза в неговия дом, то ще бъде само с наръч съчки, за да паля. Вече се научих на това.
Като воювахме с угрите и палехме земята им, сприятелих се, Матейко, с едни хора от Кутмичевската област, където е градът Охрид и Климентовата епископия. Трябва да знаеш, Матейко, че тази войска от Кутмичевската област свърши много работа, мелеше угрите, както воденица мели ечемик. Та мъжете, с които се сприятелих, ми казаха: „Като свърши войната, Ханко, ела при нас. Нашата земя е хубава, но още не е обетована, както трябва. А ти си грамотен човек — ще учиш хората в истината.“ Нищо не отговорих на тия мъже. И как да им отговоря? Те искат от мен да уча хората в истината, а самият аз питам: къде е?
Преди войната всичко изглеждаше ясно и всичко беше на мястото си. Имаше една истина. А сега, накъдето и да се обърнеш, все истини ти смигат и всяка казва за себе си: Аз съм!
Е, добре, но коя си ти, единствената ИСТИНА, за да уча хората в твоето име?
......................................................................
... След като разгроми угрите и ги принуди да напуснат завинаги Триречието и цялата ателкузка земя предаде на грабеж и безмилостно унищожение, Симеон не скри меча в ножницата, както очакваха мнозина, а започна усилено да се готви за нова война. Едва преминал Иструм, той поиска от управителите на югозападните и южните области още войска, фураж и биволски впрягове; северните краища опрости от военни задължения, защото те бяха силно пострадали от нашествието на угрите. Своята войска, с която беше воювал край Днестър и Прут, той раздели на две части, като пет отряда насочи на юг, по приморския път, два — към Маркели, а с гвардията си и с леката конница на Курт тръгна за Преслав.
В началото на похода срещу угрите Курт командуваше един подсилен конен отряд, който Симеон поставяше ту на лявото, ту на дясното крило на бойния ред, в самия им фланг, та в даден момент да извърши обходно движение и да удари неприятеля в тил. Но характерът на тази война беше особен, нагаждаше се към степните условия на страната, като че ли нищо не ставаше по някакъв предварително установен ред. Угрите не се сражаваха на един фронт, а на много фронтове, те не събираха значителни сили на едно място, а водеха подвижни битки с малки ударни части, като се стараеха да изскочат там, където ги очакваха най-малко; хитро се мъчеха да разкъсат Симеоновата войска на части, и около всяка откъсната част да свият по един смъртоносен обръч. Извлякъл горчив урок от предишните си две сражения, Симеон на свой ред махна с ръка на установените правила за воюване и с голямо удоволствие се хвърли в рискованата игра на импровизации, с която угрите го подмамваха все по-навътре в страната си. Тя беше в кръвта му, тази игра, приазовските степни лисици още бяха в кръвта му, ателкузките степи не се различаваха бог знае колко от азовските равнини, сред които бяха воювали дълги години неговите деди. Освен че беше Авитохолов правнук той имаше богато и дръзко въображение и затова подвижната война допадаше на душата му като родна стихия. За да смила налитащите отгоре му угри и за да не им дава възможност да го обкръжават, а сам да ги обкръжава, той раздели войската си на три ветрилообразно действуващи колони, като насити пространството между тях с бързоповратлива печенежка и българска лека конница. Сега леката конница имаше отговорна задача, тя вардеше фланговете на колоните, вършеше разузнавателна работа, а за такава дейност по-добър командир от Курт не можеше да се намери. Така по време на ателкузкия поход Курт отново премина на старата си командирска длъжност, с тази разлика, че сега началствуваше и над печенежки съюзнически части. Печенегите бяха отлични войници, но към реда и дисциплината изпитваха отвращение, много неща вършеха на своя глава, дразнеха се лесно и избухваха в гняв още по-лесно, от постоянните си разправии с тях Курт побеля по слепоочията като възрастен човек.
Симеон тръгна за Преслав с гвардията си и с леката конница на Курт. Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано, още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха, златистата шума на дъбравите не сияеше, както биваше обикновено, а изглеждаше уморена и потисната, бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха разпарцаливени облаци, често ръмеше, изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.
Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънати ечемици, храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи, не се чуваше човешка глъч, не се мяркаше добитък, не звъняха хлопотари - по тоя път беше минала войната.
От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелища. Дори овошките бяха опожарени, обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете си мъртъвци. Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха на изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали на срещи със смъртта, пак се плашеха, извиваха шии и все гледаха да се сецнат встрани. Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите бяха щадени, угрите ги продаваха на византийците и взимаха за тях добри пари.
Като гледаше как угрите бяха съсипали тоя мирен край, изпълнен доскоро с живот и богатство, Симеон си казваше, че сега и ателкузката земя има същия вид, и дори по-лош, но не му ставаше по-добре, като мислеше така, защото онази земя беше чужда и нещастието й не можеше да изкупи по никакъв начин мъката, сполетяла неговата земя. Той си казваше, че е постъпил справедливо, като е превърнал ателкузката земя в пепелище, защото и в писанието е казано, че който сее ветрове, непременно ще пожъне бури. Но от това, че беше въздал справедливо възмездие, на душата му не ставаше по-леко, колкото и да ожесточаваше сърцето си против угрите, дълбоко в себе си съзнаваше, че те бяха в края на краищата изпълнители на чужда воля и че истинският причинител на мъката, сполетяла земята му, беше останал сух в кървавата игра, и сега доволно потриваше ръце зад високите и дебели константинополски стени.
Като мислеше за истинския причинител на войната, той несъзнателно впиваше сребърните остриета на шпорите си в търбуха на коня, отпускаше юздите и се накланяше над шията му, сякаш се готвеше да прескочи някакъв много широк ров. Животното се понасяше напред, свило уши и протегнало разпенена муцуна, а той все го пришпорваше и пищенето на вятъра и бесният тропот на копитата като че ли превръщаха душата му в една жилава тетива, опъната до краен предел.
Към залез-слънце, като препускаше пред свитата си, той пръв стигна до село Осеня. От това село нищо не беше останало, тук и там стърчеше по някой почернял каменен зид, само малката черквица се издигаше на площада, бяла и непокътната, сякаш току-що божиите ангели я бяха свалили от небето. Той позна това село по черквата, спомни си, че някога беше пресичал широкия площад пред дверите й, дори му се стори, че вижда някогашните спретнати осенянски къщурки, и един път, който водеше напреко през поляната към близката брестова гора. Но той не поиска да си припомни нищо повече, макар и да се досещаше смътно, че оттатък поляната и в тишината на гората беше прекарал един хубав час, сладък като глътка студена вода през зноен ден. Той нарочно не поиска да рови в спомените, защото в тоя миг миналите неща не го вълнуваха.
Той гледаше с широко разтворени очи пепелищата и почернелите зидове и — прости му, Господи! — не изпита в сърцето си нов прилив на жалост, а почувствува едно дълбоко удовлетворение от решението, което беше взел — да пренесе огъня на войната на юг. През целия път дотук беше се съмнявал дали трябва веднага да започне и дали тази нова война ще се приеме присърце от войската, уморена от битките с угрите и от хилядите стадии тежък път. Сега тия пепелища и опушени зидове сякаш сами сочеха на юг и зовяха за мъст, съсипаният живот действуваше върху сърцето на войника по-силно и от най-нажежената дума, страданието на своите го пришпорваше да върши чудеса.
Стоеше замислен пред черквата, благодарен на тъжните свидетели на разрушението, а когато на същото място пристигнаха Курт и Станул и почтително спряха конете си на една крачка от него, той им посочи с ръка съсипиите и попита: — Ще се намери ли сега такъв миротворец, който да ме упрекне, че възнамерявам да отворя война на юг? — И понеже двамата не бяха очаквали подобен въпрос и се чудеха защо именно тях пита, Симеон продължи: — Аз мисля така по този въпрос: ако не заставим ромееца да блъвне кръв заради стореното от угрите, той ще насъска утре други народи срещу нас, а и сам ще ни нападне, когато ни усети изтощени. Казвам ви: ще дойде ден, когато цялата ни страна може да заприлича на това унищожено село, ако ние не принудим ромееца да ни уважава и не внушим на душата му смъртен страх! — Той повдигна ръка, като да заплашваше някого, и повтори още по-натъртено:
— Страх!!!
С черното си кожено наметало и с черния си шлем, закичен с черно перо, с лицето си на аскет, огряно от студени зеленикави пламъци и понаведен над седлото си, сякаш настръхнал в пророческите си видения — той приличаше едновременно и на древен пророк - заклинател, и на езически жрец, и на митологически орел, превърнат от боговете в човек.
— Амин! — каза, без да ще, Станул, и се прекръсти, макар да не вярваше твърде в Бога.
А Симеон се извърна към озарената от залеза черква и с тих глас тържествено произнесе: — Нека ми бъде свидетел тази пощадена от пожарищата господня обител: аз няма да дам покой на душата си, докато не накарам ромееца да излезе пред Златната врата на престолния си град и да ми се поклони до пояс, като на свой господар!!!
Станул побледня от тия думи и някое време не знаеше накъде да погледне, беше му еднакво страшно и от кръста, който сияеше върху кубето на черквата, и от небето, откъдето гледаха старите божества, но най-страшен му изглеждаше зеленият огън в очите на княза. Този огън като че ли извираше от самият център на ада. Щеше му се да прошепне „Боже, помилуй“, както правеха поповете по време на литургия, но гласът му беше секнал, една невидима ръка сякаш го стискаше безмилостно за гърлото.
А Курт, като чу думите на княза, че ромеецът ще излезе пред Златната врата и ще му се поклони до пояс, извика диво „ай-яй!“, както бяха викали дедите му в мигове на опиянение, и слънцето изведнъж се затъркаля в краката му като златна паница, и той лудо разигра коня си на място, защото в живота на човека слънцето не се превръщаше в златна паница всеки ден.
В това време пред очите на Симеон се извършваше истинско чудо. Бялата скромна черквица изчезна, и на мястото "и се появиха две огромни четвъртити кули, те блестяха като сребърни, зъберите им се губеха в облаците. Между тия две кули светеха с позлатата си Златните врати, а пред тях беше смирено коленичил Лъв Шести. Той беше залепил поглед за земята и не смееше да повдигне глава.
— Ай-яй! — ревна за втори път Курт, като дърпаше юздите на коня си и го караше да се изправя на задните си крака.
Дали заради тоя вик, или защото чудесата са краткотрайни, но видението мигновено се стопи и в полегатите лъчи на залеза отново зае мястото си бялата осенянска черква.
— Дайте почивка на войската до полунощ! — заповяда сухо Симеон.
На поляните лумнаха големи огньове и въздухът бързо се насити с миризма на вряща овнешка чорба.
За велико изумление на адютантите си той забрани да му се опъва за през нощта шатра, каза, че ще спи под открито небе и на гола земя. Изсърба почти насила няколко лъжици от чорбата, която Кобхай му донесе, а до хляба не се докосна.
Наметна дългата си кожена пелерина, заповяда на телохранителите си да не го следват и тръгна към гората да се разхожда сам. Беше настъпило любимото му време, когато можеше да се усамоти, да се затвори в себе си и да мисли за неща, които даже Божието око и ухо не биваше да видят и чуят.
Сега той можеше да си даде сметка за истинските размери на нещастието, което беше сполетяло този край на страната. Разорението беше простряло крило от делтата на Иструм до стените на Нове и от Нове до северните склонове на стария Хемус. Но и да го нямаше това разорение, и да не бяха паднали толкова негови войници в битките, броят им надхвърляше три хиляди души, той пак щеше да насочи войските си на юг, нещастията оправдаваха похода, но не го бяха предизвикали, новата война беше отдавна предопределена още докато палеше селата на угрите между Днестър и Прут. Не ставаше дума всъщност за нова война, той просто продължаваше старата.
Така, като мислеше колко тази война срещу ромеите е неизбежна и необходима, той се разхождаше из поляната напред и назад, и не забелязваше нито гората, която тъмнееше насреща му, нито утъпкания път, по който беше някога вървял. Когато притъмня съвсем, той се завърна в стана, заповяда да му постелят за легло една волска кожа, да му стъкмят за възглавница седлото на коня, загърна се плътно в пелерината си и се просна на земята да спи.
Затвори очи, но сънят не идеше. Излезе вятър и над главата му започнаха тихо да шумолят долетели откъм гората обрулени листа. Тоя шепот, макар да беше едва чут и кротък, като молитва, отпъди по един магически начин суровите и тревожни мисли за войната. Той обърна очите му към минали и забравени неща и неусетно го понесе към ония спомени, които бяха се мярнали в създанието му одеве, като излинели рисунки от една отдавнашна мозайка. И сякаш отново тръгна по оня път, който пресичаше поляната и водеше за гората, а нощта светлееше от годежарските огньове и над целия свят се носеха весели песни и безгрижни смехове. До него вървеше девойка, той знаеше, че е дъщеря на старейшината, че стъпва леко, като сърна, но да си спомни лицето й не можеше, на това място мозайката беше съвсем похабена, мяркаха се доверчиви очи и плътни устни, като узрели ягоди, повече нищо не личеше. Не си спомняше името й, а може би и тогава не го е знаел и защо ли е било необходимо? Останал беше само в душата му незабравимият и сладък вкус на една мимолетна връзка; с толкова момичета се срещаше някога в Константинопол и всички до едно беше забравил, а това момиче още виждаше пред очите си, макар и като образ от изтъркана отколешна мозайка. И сребърното кръстче, което окачи после на шията й, и него си спомняше; подарък беше от леля му, благослови го с него, когато го изпращаха на учение в Константинопол, в блажените години на безгрижието.
Така си спомняше тази отдавнашна история. Много неща от нея бяха изчезнали във времето, само чудният й вкус носеше още в душата си.
През разкъсаните облаци се показа голяма, бяла луна. Той беше превърнал в пепелище земята на угрите, препускал беше през камарища от трупове, готвеше се за нова война и внушаваше на всички нейната неизбежност, но на голямата бяла луна той се усмихна чистосърдечно като малко момче.
До полунощ оставаха броени часове, а сънят не идеше. Трябваше да спи, да отпочине поне малко, защото утре го очакваше Преслав, очакваха го хиляди различни грижи.
Отново затвори очи и пак се помъчи да мисли за минали неща.
Ветрищата събраха облаците и бялата светлина угасна. Застудя. Зачукаха напористо дъждовни капки, откъм гората като че ли затопуркаха с копита стадо подгонени глигани. Нощта оплиташе земята в мократа си мрежа, равномерно потракваха хиляди ,,чекръци", свистяха ,,вретена". Студени камшичета докоснаха лицето му и той потръпна зиморничаво, издърпа пелерината над главата си, зави се и затвори очи.
Мъчно понасяше студа. Привикна с много от несгодите на войната, само срещу влагата и ветрищата и дъждовете, които квасеха до кости, не можа да се кали. Изтокът беше изнежил кожата му тъкмо в годините, когато юношата у него се превръщаше в мъж. Увиваше се в коженото наметало, като буба в пашкула си, и пак му беше студено, свиваше колене и духаше в шепите си, а по раменете и по гърба му танцуваха безброй студени иглици, сякаш една огромна и недружелюбна ледена длан го притискаше към овлажнелата земя.
В битки и походи той не се делеше от войниците си. Ядеше от спечения им хляб, в трудни часове воюваше с тях рамо до рамо; в знойни и ледени дни, в сухо и дъждовито време спеше като тях на гола земя и под открито небе.
Но те бяха овчари и копачи, пастири и земеделци, а той господаруваше над живота им и заместваше триединния християнски Бог на земята. Те и в мирно време, когато си бяха в къщи, спяха на гола земя върху няколко наръча слама, която само в заможните домове покриваха с кълчищени черги. За овчарите и орачите голата земя беше родна майчица, добра и милостива, а за него — зла мащеха, тя цяла нощ го глождеше, ръфаше, забиваше остри шипове в ставите му, наливаше отрова в мускулите му, за да се изправи заран схванат и неповратлив. Овчарите и копачите нямаха друг избор, а той можеше да разполага — дори и в походни условия с бели ленени постелки, и с меча кожа за завивка, и с топла шатра от кожа, подплатена с мека и лъскава коприна.
Неговите войни се знаят, достояние са на историята, и ако ние се спираме по-подробно върху тия първоначални военни събития, правим го, за да покажем особеното от характера му, защото силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена. Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако гръмне буря в планината, и водите й скочат, и се понесат като луди черди биволи, за тази река ще може да се разкажат много по-особени неща. Как е поваляла например вековни буки по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им, и ги е носела на гърба си като малки клечици; как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули на господарите; за такава разбесняла се река може да се разкажат най-особени истории, а иначе, когато си тече кротко, ще спомене човек за водениците или ще се сети за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!
В мирно време Симеон никога не би вкусил от хляба на войника, черен и твърд като спечена бучка кал, а през войните той ядеше тъкмо от тоя хляб, въпреки че Кобхай можеше да го нагости по всяко време с добре изпечени пшенични погачи, вкусни и дъхави като булчинска гръд. Помислеше ли, че може да убие човек със собствената си ръка — потърсваше се, сякаш гадно влечуго се мяркаше пред очите му, а по време на битките убиваше и не забелязваше как прави това. Ако някой му предложеше да спи на земята, щеше да го помисли за луд, а докато воюваше с угрите, пък и през целия ателкузки поход беше забранил на адютантите си да му разпъват шатра и на личната си прислуга да му стъкмяват каквото и да било легло. В мирно време никога не би се събирал за нощувка на едно място с овчарите и орачите, а във война той не се делеше от народа си и доброволно споделяше всичките кръстни мъки на горчивата му съдба.
И докато се доближаваше до живота на простия човек от народа и сливаше участта си с неговата, той оставаше дори и в мъчното и сурово време на войната благоговеещ почитател на духа и поклонник на безсмъртната красота. Курт например не се делеше от сирийската си кама и от заровете си, Станул — от килимчето си, а той и през двата похода, адрианополския и ателкузкия, носеше в седефеното си сандъче книгата на Цезар за Галската война и изящната статуетка на Изида от злато и слонова кост.
През първата война той се прояви като грижовен пълководец, който пресмята предварително ходовете си и само в случай на крайна необходимост прибягва до непредвидени мерки. Макар да беше сигурен в успеха си, настроението му не беше добро и все му се струваше, че преминава над дълбока река по тънък лед. През втората война той показа качества, които бяха по-присъщи и на темперамента, и на характера му, воюваше и се държеше така, както щеше отсега нататък да воюва и да действува до заника на последния си ден: самоуверено и дръзко, надменно, като езичник, съзнаващ превъзходството на своя ум над ума на другите, непоколебимо уверен, че е любимец на боговете. Той беше надигран от угрите в две решителни схватки, загуби много войска и за някое време изпусна положението от ръцете си, но и в тия тежки дни и седмици вярваше в крайната си победа така, както беше сигурен, че след нощта ще настъпи ден.
А дързостта му в тази война нямаше граници. Когато угрите го затвориха в Дръстърската крепост и над войската му надвисна угрозата от скорошен и неизбежен глад и нашествениците плъпнаха като скакалци из полетата, и небето почервеня от пожарища, и реките започнаха да текат кървави; когато отникъде не се задаваше никаква помощ, Симеон изпрати тайно писмо до Лъв VI и като че ли нищо особено не ставаше в държавата му, надменно го питаше дали има намерение да сключва с него някакъв мир, защото тъкмо сега той бил разположен да отдели малко внимание и на този въпрос… С такъв горделив и надменен тон пишеше той на Лъв VI, а положението му беше за окайване: в устието на Иструм чакаше заповед за десант огромна византийска флота, командувана от друнгария Евстати. На южната граница пък стоеше Никифор Фока с отбрана войска, а до северните подстъпи на Балкана всичко живо, незавардено от високи зидове, минаваше под ножа на угрите, а сам той гладуваше в Дръстърската крепост, отрязан от своите и по суша, и по вода.
Императорът изпрати при него нарочен пратеник, за да води преговорите, прочутия Лъв Хорисфакт, секретар на Сената и затова наречен Магистър, а Симеон го постави тутакси под домашен арест в една изолирана болярска къща, за да не гледа какво яде войската му и да не слуша плачовете на изгладнелия народ. На императора написа небрежно писмо, че щом като византийската страна желае толкова усърдно да преговаря за мир, нека да се състоят преговори, Бог му е свидетел, че и той няма нищо против, но че цялата тази работа зависела от две неща: първо, да заповяда на угрите да си идат незабавно в своя ателкузки край и, второ — да откупи българите, които бяха заробили.
Когато и тия две условия бяха изпълнени, Симеон освободи Лъв Магистър от домашния арест и междувременно заповяда на боруйския управител да изпрати на южната граница два пеши отряда. А на Лъв Магистър, комуто сега всеки ден изпращаше риба и дивеч, и вино от своята трапеза, любезно заяви, че никакъв мирен договор няма да подпише и изобщо никакви преговори няма да води, докато византийците не върнат в България откупените от угрите български пленници.
Като научи, че нова българска войска се придвижва към Адрианопол, Лъв VI заповяда на адрианополския стратег да освободи откупените пленници и да ги върне обратно в България. После той написа на Симеон писмо, в което заявяваше, че като добър християнин, милостиво е отпуснал поробените българи, макар че те били откупени от угрите с византийски пари. Сега, пишеше той, било ред на Симеон да прояви християнско милосърдие, като върне ромейското население, отвлечено от него по време на Адрианополската война.
Докато се водеше тази преписка, Симеон изпрати свои хора при печенезите, за да ги уговарят за общи действия срещу угрите, които от отдавнашни времена бяха и техни врагове. Когато пратениците се завърнаха с утвърдителен отговор, Симеон написа на Лъв VI писмо, с което му съобщаваше, че ще освободи на драго сърце отвлеченото византийско население, ако той, Лъв VI, който се занимава с астрономия и предрича слънчевите затъмнения, отгатне намеренията му по този въпрос.
Лъв VI, хванал се на уловката му, побърза да го увери, че не се съмнява в неговата добронамереност и в милосърдието му, на което Симеон цинично отговори: „Не позна!“
Той не прекъсна преговорите, а се втурна по посока на Триречието, в ателкузката земя, за да уреди сметките си с угрите.
Сега сметките с угрите бяха вече уредени и вместо да поднови прекъснатите преговори с византийците (от негова страна „преговорите“ бяха една добре обмислена демонстрация на нахалство, пренебрежение и надменност), той им отваряше нова война. Или продължаваше старата, което беше все едно. Обсаден в Дръстър, когато всички мислеха, че положението му е безнадеждно, той успя да избегне един втори фронт на юг, да се освободи от угрите, да спечели съюзници, да си възвърне отвлеченото население, без да плати една бакърена пара за него, и на края — решително да обърне войната в своя полза, като се освободи завинаги от един опасен съсед на север. Всичко това беше спечелено не само с меч, но и с добре пресметнати дипломатически ходове, с ловка игра, в която дързостта и цинизмът изиграха същата роля, каквато играеше леката конница на Курт при една редовна война. Да се каже, че през тия месеци Симеон беше в стихията си, е малко, през тия бурни месеци той приличаше на състезател, излязъл на хиподрума да защищава името и славата си срещу противник, десеторно по-силен от него, с възможности, стократно по-големи от неговите, печелил съкрушителни победи по всичките прочути арени на света. Но да се мисли, че поради силата и опита на противника си Симеон ще да е бил през цялото това мъчно време като човек, надвесен над пропаст — пак ще бъде погрешно и ще е далеч от истината. Напротив, князът беше спокоен и навремени като че ли весел, смееше се, но от тоя смях по кожата на човека полазваха тръпки, така весел бива ловецът, когато майстори смъртоносен капан за някакъв много страшен и опасен звяр.
Така цар Симеон,въпреки че не успя да превземе Цариград,превърна само за няколко години България в една могъща държава,напълно равностойна на Франкската империя на Карл Велики,с която граничеше на запад, и Византийската Империя,с която граничеше на югоизток; тоест по онова време в Европа е имало само три могъщи държави - три Империи - Българската,Византийската и Франкската.Останалите държави от днешния ЕС все още бяха само едни полудиви племена,а когато потомците на такива племена в днешно време управляват гражданите на една,макар и бивша,Империя,бъдещето показва разруха и гибел за такава държава,защото старите и опитни хора винаги са били водачите в което и да е човешко общество,семейство,род,племе,
държава; а когато на някое хлапе му се даде от глупост да ,,кара влака",резултатът в крайна сметка винаги е катастрофа ...
------------------------------------------
"Цар Симеон Велики пред Цариград"
Картина на Димитър Гюдженов.
Войната с угрите
,,Византия е силна и коварна,
ти няма да превземеш Цариград!
Макар и силен и обвян от слава,
ти няма да превземеш Цариград!
Но копието във портите забий,
викни пред всички, че си неин враг!
Това ще те направи равен с нея
и ти ще имаш своя Цариград!!!"
Андрей Германов
... Боят при моста на Тунджа бе най-ожесточен, тук битката се водеше на живот и смърт, коне и хора газеха сред камари от трупове и реки от кръв. Кринит, върховния командващ на византийската армия, разбра, че битката е вече изгубена и даде знак за отстъпление. Самият той също препусна към моста,единственият все още свободен път за отстъпление. Кринит успя да стигне почти до самия мост и вече си правеше сметките да го мине, когато на пътя му се изпречи Ханко. Един-два мига двамата се измерваха с очи,после Кринит замахна с меча си и върху щита на Ханко като да се стовари гръм, но той успя да устои и на свой ред удари със секирата си Кринита. Кринит рухна,разсечен почти до кръста, и боят пред тунджанският мост секна.Слънцето се показа иззад облаците и огря потъналата в кръв и вода земя.
... След като направи набързо преглед на войската си след битката,Симеон се върна в шатрата си,където видя,че го чака пратеник с писмо от кавхана Петър.
Кавханът му пишеше,че неизброими орди от угри са се насочили към североизточната граница на държавата и всеки момент могат да я пресекат. Още докато четеше писмото, задоволството от трудно извоюваната победа започна да изстива, а когато привърши четенето, вече определено чувствуваше, че днешният му военен триумф се е превърнал в едно напразно кърваво усилие.
Неочакваната поява на маджарските пълчища разбиваше всичките му планове, лишаваше го от възможността да развие бързо успеха си на изток и юг, задалата се опасност от север го заставяше час по-скоро да слага край на една вече победоносна война. Да разчита на малобройните гарнизони около Тиса и Сингидунум беше глупост — угрите щяха да ги пометат още в първия бой. Мълвеше се, че Панония, която те бяха газили и натъпкали в дисагите си, сега приличала на една опустошена страна, сякаш чума и земетръси бяха свирепствували там месеци наред.
Тревожното писмо на кавхана Петър предизвика у княза противоречиви мисли и чувства. От една страна, той изцяло одобряваше кавхановите препоръки да се сложи край на военните действия срещу ромеите и в същото време кипеше от негодувание срещу Бога, Вседържеца, който беше възпрял ръката му точно в мига, когато се канеше да забие меча си дълбоко в хълбока на ромейския враг. Той се чувствуваше не само онеправдан от Бога, но измамен и подигран. Защото, както и да претегляше нещата, правдата стоеше безусловно на негова страна. Повод за войната бяха дали ромеите, не той ги беше предизвикал, а те го бяха предизвикали — той не беше изгонил търговците им от столицата си, а те бяха изгонили неговите търговци от своята столица. Така изглеждаха нещата в светлината на магнаурската логика. В действителност обаче той знаеше много добре, че търговската страна на конфликта е само едно прикритие както за византийците, така и за самия него.
И колкото повече мислеше за благородната цел на своята война, толкова повече сърцето му се ожесточаваше срещу Бога, задето го възпираше да се възползува от плодовете на голямата си победа. Негодуванието му се усилваше още от обстоятелството, че тая победа не му беше поднесена даром: повече от две хиляди негови войници бяха паднали в сражението, много командири на стотни напоиха земята с кръвта си, изургу-коловърът Йосиф, ранен тежко, береше душа. Сам той влезе в боя и при това, когато везните на успеха не бяха наклонени на негова страна — поведе гвардията си срещу лявото крило на византийския боен ред и въртя меча си в битката като обикновен войник. Неприятелски стрели излитаха на рояци насреща му, едно прицелено копие насмалко не прободе шията му. Как го беше отклонил с щита си в последния момент — не помнеше, сигурно случайно, но звънливият трясък от удара като че ли още кънтеше в ушите му. Беше ли съсякъл някого — и това не си спомняше, но когато в края на боя погледна окървения си меч и околокитника на десния си ръкав, лепкав и димящ от топла кръв — светът се завъртя пред очите му, писнаха гръмогласно тръби, някакво чудовищно коляно притисна стомаха му, догади му се и той повърна през главата на коня си, както седеше на седлото.
Победата не му беше поднесена даром, извоювал я беше честно, в жесток и открит бой, с много жертви, с рискуването на собствения си живот, затова никаква Сила, земна или Небесна, нямаше право да го лишава от плодовете й. А Лъв VI пък съвсем не заслужаваше Божието Милосърдие, и никакво милосърдие изобщо, не само поради ненавистта и презрението, които изпитваше спрямо българската държава, но и заради недостойното си поведение в тази война. Докато константинополската тагма гинеше под стените на Адрианопол и благородникът Кринит и толкова архонти намериха смъртта си в боя, както подобава на храбри мъже, тоя книжник според обичая си е разхлаждал гърлото си с изстудени сиропи, приготвени по негова рецепта, лигавил се е с ненаситната развратница Зоя или е убивал скуката си, като е съчинявал разни премъдрости върху стратегията на войната, макар и никога през живота си да не беше помирисвал истинска война.
Заради такъв жалък човек Божието Провидение превръщаше честната му и блестяща победа в една безсмислена и безполезна схватка. И като превръщаше блестящата му победа в нищо, Божието Провидение изтръгваше из ръцете му възможности, за каквито дори „железният“ му прадядо Крум не смееше да мечтае: отрязването на Солун от столицата на империята и установяването на български войски по крайбрежието на Егейско море,Версиникия и Проват. Областите по долното течение на Тунджа трябваше да станат негови на всяка цена. Сред тия земи живееха славянски племена, сродни по кръв и говор с племената, който населяваха нахълмената равнина по горното течение на Хеброс. Славяни при славяни, под покрива на българската държава, това беше справедливо и напълно в реда на нещата, при своите щяха да бъдат свои и нямаше вече да водят в търбуха на империята окаяно съществование, като натрапени чужденци. Пък стъпи ли веднъж на Егейския бряг, успее ли да отреже Южна Тракия от Константинопол… Но дотук свършваха плановете, които оная нощ беше разработил в Преслав.
Всичко това щеше да стане чудесна действителност, и при това за по-малко от един месец, а ето, писмото на кавхана Петър превърна тия трезво премислени планове в измамни и неуловими сенки на отлетели птици. Всъщност писмото не беше виновно — защо да ожесточава сърцето си срещу клетия кавхан, той беше изпълнил дълга си, дори трябваше да му отдаде възхвала за бързината и умните съвети. Петър, който не умееше да пести приказките си, но ленив в делата, този път беше надминал себе си. Защо да му се сърди!
Друг беше обърнал нещата в полза на ромеите и против него. И той осъзна намесата Му още докато дочиташе кавхановото писмо, осъзна я с горчивата мъка на осъдения и със свирепата ярост на вълка, попаднал безнадеждно в подъл капан, но нямаше време за губене. Той свика на съвещание командирите си,обясни им новото положение и заповяда войската да се готви още утре в ранни зори да потегля за Преслав.
Имаше наистина нещо орлово в него, някаква покоряваща неотразима сила, и затова, като се появи на входа, командирите до един мигом наскачаха на крака. Те бяха груби и смели мъже, със силно развито чувство на лично достойнство, не скланяха глава дори когато изпълняваха княжеските заповеди. Но тази вечер станаха несъзнателно, като да бяха повдигнати от магическа сила. Или кой знае, може би изведнъж бяха почувствували в него избраника Божи, човека на войната, който разбираше безпогрешно от работата си: без спасителната му намеса в днешния бой всички щяха да бъдат пленници на ромеите или в най-добрия случай — позорно разбити командири. Може би Божият знак беше в тия святкащи златни искрици в очите му? Надали имаше по света други подобни очи. Когото Бог иска да отличи, Той го бележи със свой знак. Бащите им бяха слушали от бащите си, че Крум бил белязан с полумесец между двете си вежди. А Симеон беше от едно коляно с него, в жилите и на двамата течеше една родова кръв.
Тъй или иначе сега командирите бяха готови да тръгнат подире му и да воюват с него, ако ще би и за оная земя, дето е на края на света.
На другия ден късно следобед след ускорен марш българската армия достигна Веригавският проход. Симеон се изкачи на един хълм,в чието подножие започваше планинската усойна част на прохода, и започна да наблюдава маршът на армията си. Един след друг преминаваха отредите на конницата и земята тътнеше под копитата на конете. В такива минути,когато князът отблизо наблюдаваше шествието на войските си,подредени в отреди и стотни,една многохилядна човешка маса,готова да тръгне на смърт само при една негова дума,когато усещаше земята да се тресе под копитата на конете и пред очите му блестяха островърхите копия - в такива минути той чувстваше сърцето си като обхванато от криле - щеше му се да литне и да се стрелне в далечините, в мъглявите простори на познати и непознати земи. Това беше чувство,което напираше да излезе извън гърдите му,това беше като някакъв огън в кръвта му,запален от блясъка на оръжията и от възбуденото дихание на галопиращите коне. И ако в тоя миг някой художник би започнал да го рисува, то тогава щеше непременно да вложи в образа му хищническата устременност на орел - устремен напред,готвещ се мигновенно да размаха криле и да се понесе с бързината на мълния към жертвата си.
След като преминаха Веригавският проход,Симеон пое право към Преслав.Никъде не се виждаха отреди на угрите и Симеон се досети, че поради наближаващата зима,която той беше усетил от студените дъждове от последните дни, угрите няма да пресекат границата чак до пролетта,понеже конницата им щеше да затъва в дълбоките снегове и нямаше да е боеспособна, а пък ромеите нямаше да рискуват да изпратят флотата си да пренесе ордите на угрите през пълноводния Иструм по време на свирепите зимни бури в Понтийско море. Така че той имаше на разположение само някакви си 3-4 месеца,за да подготви войските си за идващата нова война. Последвалите събития показаха, че Симеон беше предвидил развоя на събитията с непогрешима яснота; но същевременно негодуваше в сърцето си срещу Бога,че Му беше осуетил плановете за завладяването на Цариград,за да разбере едва в края на земния си път,
че със силите,в които виждаше ,,злата воля" на Бога,не е трябвало да воюва, а е било необходимо само да ги разбира и като се съобразява с тях - да ги използва така, КАКТО ВОДЕНИЧАРЯТ ИЗПОЛЗВА СИЛАТА НА ВОДАТА, ЗА ДА МЕЛИ С НЕЯ БРАШНО.
.......................................................
Година подир тия събития в притвора на осенянската църква — едничката сграда в Осеня, неопожарена от угрите, — като грееше ръцете си над жаравата, разпалена в една пръстена подница, и слагаше от време на време по някое ечемично зърно в устата си, Ханко разказваше на поп Матейко дългите си патила, за да чуе от него дали е грешил, като е търсил правдата по света:
... ,, И ето, една нощ духнаха топлите южни ветрове и снеговете захванаха да се топят. Изсини се небето и въздухът стана по-сладък, замириса на трева. И когато една нощ южният вятър беше запретнал ръкави и препускаше по покривите, чухме в стана на войската да тръбят стотици тръби.
Войската се дигаше по тревога!
Война!!!
И както беше обещал Севар, така и стана: с княжеска заповед ме взеха от Карач, облякоха ме във военни дрехи, дадоха ми и защитно въоръжение — ризница, шлем, щит. Намериха някъде Дванш и ми го доведоха, аз го прегърнах през шията, а той от обич ми духна в ухото. И ме насочиха към Първи конен отряд, същия, в който се числях по-рано, а когато пристигнах там, научих, че командир на отряда е станал багатурът Севар.
Два часа след като беше дадена тревогата, нашият отряд с бърз марш се понесе на североизток. По пътя се разнесе слух, че ромейският друнгарий Евстати прерязал веригата, която препречвала Иструм при Галац, и с корабите си пренесъл угрите на нашия бряг. „Ето какви кучета са ромеите, казвахме си ние, уж са християни, пък пренасят езичниците срещу нас.“ Други казваха, че от ромеите трябва всичко да се очаква и какво от това, че са християни, нали ги видяхме какво струват при Адрианопол: убиха посолите, а болярина Георги събуха бос и го поливаха с мръсотии. Като свършим с угрите, заканвахме се ние, ще си разчистим сметките и с ромеите, а може и друнгарият Евстати да ни падне в ръцете. Ние единодушно решихме, че непременно трябва да го хванем жив, но се разделихме по въпроса как да го накажем: едни предлагаха да го удавим в Иструм, а други настояваха да му вържем краката и ръцете и така свързан да го закачим за седлото на командира Севар.
По едно време покрай нас профуча една стотня от гвардията начело с княза. Аз бях деснофлангови и когато стотнята профуча, стори ми се, че князът ме забеляза и ми се усмихна с очи.
По пладне минахме покрай стария град Абрит, но в града не влязохме, а се изнесохме в околностите му, едни чудесни поляни, там ядохме и почивахме докъм три часа следобед. Сетне отново поехме на североизток и с малки почивки яздихме непрекъснато, до среднощ. Вятърът беше измел снеговете, но земята още влажнееше, тук и там беше дори мочурливо, та и хора, и коне, всичко живо преплиташе от умора крака. Както скочихме от седлата, така и заспахме, всеки на мястото си, никому не мина през ума да разпъва палатки.
Още не беше започнало да се зазорява, и тръбачите надуха тръбите. Нашият отряд трябваше веднага да потегли за Расова, да откъсне угрите от реката и да ги притисне към Констанца. Там Курт и Олцег щяха да ги ударят от север, а Станул от юг. За тоя план узнахме чак след няколко дена, когато най-сетне, смлени наполовина от угрите, успяхме да се закрепим на два часа път от Дръстър. Оня, който обърква кълчищата, беше решил да сложи пръст в сметките на нашия княз. И успя.
И тъй, насочихме се ние към Расова, в две колони, за да обхванем селището от изток и от запад. Пред нас, на един стадий, яздят съгледвачите. Ние с Тахтун, както винаги, и тоя път сме в първата десетка на първата стотня, напредваме с колоната, която се движи към източната страна. Начело на колоната язди Севар. И вече забелязваме къщите на селището, покривите, дима, който се стели от комините, синята лента на реката, когато небето откъм десния ни фланг някак изведнъж се срина от един ужасен хилядогласен рев, от тропота на безброй копита, от свистенето на вихрушка камънак и стрели. Развърната във фронт, срещу нас летеше конницата на угрите и ние виждахме как святкаха в първите лъчи на слънцето закривените ханджари на ездачите.
Угрите изскочиха иззад хълмовете, които ограждаха Расова откъм изток. Те не ни дочакаха пред селището или в самото селище, както очаквахме ние, а стаени зад хълмовете, са наблюдавали скришом нашето движение и се втурнаха срещу нас, преди ние да развърнем бойния си ред.
Те летяха срещу нас като някаква огромна и страшна река, която е разкъсала язовете си и вече няма такава сила на земята, която може да я възпре. Като ни наближиха на около петстотин крачки, те изведнъж се разделиха на три ръкава — северният ни обхвана откъм реката, южният сключи обръч около тила ни, а средният се заби като меч точно в хълбока ни.
Всичко това се разигра светкавично бързо, ние нямахме време дори да се опомним, камо ли да се развърнем в боен ред!
„Пробивайте си път за към Дръстър! — ревна Севар, колкото му глас държеше, а на нас с Тахтун извика: — Бягайте към Констанца да обадите на княза!“ Имахме късмет, че доближихме обръча, докато беше още тънък, та съсякохме неколцина от тия дяволи с бръснати глави, пробихме си път и се понесохме на изток по-бързи от вятъра. И се помолих Богу, за втори път през живота си: „Боже, само коня ми не препъвай, да стигна жив до княза, пък после прави каквото щеш!“ Препускахме като луди и не се обръщахме назад. А когато стигнахме до средата на пътя, видяхме на около два стадия вляво от нас други угри, които като скакалци напредваха в същата посока, която гонехме и ние с Тахтун. Мястото беше равно, нямаше къде да се скрием, мина малко време, колкото да изброиш няколко пъти по десет, и ония дяволи отляво ни забелязаха и веднага изпратиха една група да ни догони. Сега съдбата ни и като че ли съдбата на княза и на цялата останала войска зависеше само от краката на нашите коне.
Ето, Матейко, какви важни и съдбоносни неща се решават понякога от такива нищо и никакви конски крака!
Моят безподобен Дванш излезе по-бърз от Тахтуновия кон и аз взех преднина, но на два пъти трябваше да се връщам, защото на два пъти ония дяволи настигаха Тахтун. Не ми даваше сърцето да го изоставям сам на поганците! Щяха да го огризкат до кокал, като чакали.
Както и да е, когато настигнахме нашите тилови части, ние бяхме изпреварили угрите с по-малко от четвърт час. Какво можеше да направи князът за толкова малко време! Той нареди на Курт да се развърне, както може и доколко може, в боен ред и да спира угрите, докато има сила, а на останалата войска заповяда да се понесе към Дръстър.
В тила на войската остави Станул, а на нас с Тахтун заповяда да се присъединим към гвардейските части.
Така два дена и две нощи Курт и Станул задържаха напора на угрите и като не им даваха да пресекат пътя за Дръстър, по който отстъпвахме, спасиха от унищожение цялата войска. През тия два дни и две нощи князът като че ли не слизаше от коня си — препускаше от една страна на друга, от Курт към Станул и от Станул към Курт, и винаги биваше там, където се водеха най-отчаяните боеве.
Гледах го, Матейко, чудех му се и си казвах: „Да му е простено, дето обърка всичкия ми живот!“ И като мислех така, прекръстих се няколко пъти.
Най-после успяхме да се спрем пред Дръстър и тука князът реши да даде битка на угрите.
Развърнахме се криво-ляво в боен ред и отначало работата потръгна, но нали бяхме всички капнали от умора, пък и на брой бяхме два пъти по-малко от бръснатите дяволи, не можахме дълго да издържим — поганците ни пробиха през центъра. Добре, че Дръстър беше близо, та хукнахме да търсим спасение зад яките му стени.
В тази битка ние с Тахтун бяхме съвсем близо до княза. Помръкнал от мъка, той отстъпваше последен, а гвардията се топеше наоколо му като сняг — угрите я бяха обкръжили от всички страни. Така стигнахме на хвърлей стрела от стените — нито оттам можеха да ни помогнат, нито ние можехме да си пробием път. Тогава ме обхвана бяс, като че ли една стотня дяволи се вмъкнаха в душата ми! Изправих се на стремената, ревнах, колкото ми глас държеше, размахах секирата и като издъних търбуха на Дванш, юрнах го срещу поганците на смърт. Трябва да ти кажа, Матейко, че не виждах какво става наоколо ми, защото всичко се зачерви, само чувах храскането на секирата, хрущене и рев.
Знам ли колко съм сякъл, но по едно време обръчът се разреди пред очите ми, колкото да мине князът и шепата оцелели гвардейци с Ондуракс. Като препуснаха двадесетина крачки, нашите от стените ги закриха със стрелите си и те спокойно стигнаха до вратите. А на мен ми притъмня пред очите, удариха ли ме, или ми прилоша, кой знае, но изпуснах юздите и се строполих на земята като пън. Видях само, че Дванш препусна към крепостта, зарадвах се, викнах подире му: „Бягай, Дванш!“ — или ми се стори, че викам, а след това черен мрак заля целия свят и всичко потъна в тишина.
Така, Матейко, станах пленник на угрите. Не ме убиха, защото казаха, че такъв юнак не трябва да се убива, а ме изпратиха при своите, оттатък река Днестър, сред едни равни полета, които сякаш нямаха край. Нито ме затвориха в тъмница, нито ми сложиха пазачи, а ми дадоха да паса стадо от сто овце.
Трябва да ти кажа, Матейко, че сред тия хора заживях един много спокоен и тих живот. А техният живот беше прост и доволен. И като ги гледах как живеят, спомнях си разказите на нашите деди за някогашните добри времена. Пасбищата бяха общи, рибата в реките беше на всички, всеки обработваше толкова земя, колкото му стигаха силите и колкото му беше необходимо, за да има на трапезата си най-важната храна. Събрах се с една вдовица и заживях в шатрата й безгрижен живот.
След два месеца пристигна войската. Научих, че войната била свършила вече, че ромеите откупили от угрите българските пленници, а после Симеон на свой ред ги откупил от ромеите.
Макар че Днестър беше широк, а саловете бяха пазени от войници, можех да избягам някак, но все отлагах. Хареса ли ми тоя живот, привикнах ли с него — кой знае, — не се отказвах от бягство, но все отлагах.
Всякакви криволици има в човешкия живот, Матейко, но е мъчно да ги проумееш. Искаш едно например, а правиш съвсем друго и си мислиш, че нещата вървят, както трябва, а пък то всичко се объркало.
Така дойде краят на лятото, а в началото на есента пристигна вест, че български войски преминали Иструм и бързо се придвижвали към земята на угрите. После пристигна вест, че и печенежки отряди се присъединили към българските войски. Скочиха угрите, яхнаха конете си и тръгнаха да срещат българите.
А стражите, които останаха в селището, ми рекоха: „Опиташ ли се да избягаш и да идеш при своите, за да ги водиш по нашите пътища — ще те убием. Да си знаеш.“ „Няма — казах им. — Защо ще бягам? Имам шатра, имам жена, имам овце, имам всичко. Защо ще бягам?“ Така им казвам, а нещо стяга сърцето ми, сякаш с връв е превързано. И връвта се впива в месото, боли.
Гледам една вечер — небето от юг червенее. Питам стражите: „От какво е червено небето?“ А те ми отговарят: „От войната. Вашите войски напредват и палят всичко по пътя си.“ Гледам небето и си мисля: „По-хубаво небе не съм виждал през живота си!“
А през нощта откраднах един кон, убих двама пазачи и като препусках около един час, стигнах при своите. А когато стигнах, свлякох се на земята и започнах да целувам копитата на конете.
Иди, че ги разбери криволиците в човешкия живот!
Облякоха ме, дадоха ми оръжие и ме заведоха при княза. „Ще воюваш ли, Ханко?“ — попита ме князът. „Ще воювам!“ — отговорих. ,,Твоя воля - ми каза князът, - ,,но да знаеш, че вече не си роб, а свободен човек"!
Пак се събрахме с Тахтун, и пак Севар ни беше командир.
И тръгнахме из земята на угрите, биехме войската им, селищата им превръщахме в пепелища, сечахме дръвчетата, засипвахме кладенците. Така цялата земя на угрите се превърна в една мъртва пустиня.
Когато князът се насити на отмъщение и разбра, че вече не ще го грози опасност откъм тази страна на света, заповяда ни да се връщаме назад. Но той не мисли да спира войната: казват, че щял да продължи на юг, да си разчиства сметките с ромеите.
И ето, Матейко, пуснаха ме в отпуска за три дни, да видя семейството си и селото си. Селото го няма — опожарили го угрите. И Девора я няма — както бранела честта си, така я съсекли поганците. А детето, казваш, било при болярина Стефан. Слава Богу! Но ако си мисли, разбойникът, че ще ме примами с детето, той силно се лъже. Ако някога вляза в неговия дом, то ще бъде само с наръч съчки, за да паля. Вече се научих на това.
Като воювахме с угрите и палехме земята им, сприятелих се, Матейко, с едни хора от Кутмичевската област, където е градът Охрид и Климентовата епископия. Трябва да знаеш, Матейко, че тази войска от Кутмичевската област свърши много работа, мелеше угрите, както воденица мели ечемик. Та мъжете, с които се сприятелих, ми казаха: „Като свърши войната, Ханко, ела при нас. Нашата земя е хубава, но още не е обетована, както трябва. А ти си грамотен човек — ще учиш хората в истината.“ Нищо не отговорих на тия мъже. И как да им отговоря? Те искат от мен да уча хората в истината, а самият аз питам: къде е?
Преди войната всичко изглеждаше ясно и всичко беше на мястото си. Имаше една истина. А сега, накъдето и да се обърнеш, все истини ти смигат и всяка казва за себе си: Аз съм!
Е, добре, но коя си ти, единствената ИСТИНА, за да уча хората в твоето име?
......................................................................
... След като разгроми угрите и ги принуди да напуснат завинаги Триречието и цялата ателкузка земя предаде на грабеж и безмилостно унищожение, Симеон не скри меча в ножницата, както очакваха мнозина, а започна усилено да се готви за нова война. Едва преминал Иструм, той поиска от управителите на югозападните и южните области още войска, фураж и биволски впрягове; северните краища опрости от военни задължения, защото те бяха силно пострадали от нашествието на угрите. Своята войска, с която беше воювал край Днестър и Прут, той раздели на две части, като пет отряда насочи на юг, по приморския път, два — към Маркели, а с гвардията си и с леката конница на Курт тръгна за Преслав.
В началото на похода срещу угрите Курт командуваше един подсилен конен отряд, който Симеон поставяше ту на лявото, ту на дясното крило на бойния ред, в самия им фланг, та в даден момент да извърши обходно движение и да удари неприятеля в тил. Но характерът на тази война беше особен, нагаждаше се към степните условия на страната, като че ли нищо не ставаше по някакъв предварително установен ред. Угрите не се сражаваха на един фронт, а на много фронтове, те не събираха значителни сили на едно място, а водеха подвижни битки с малки ударни части, като се стараеха да изскочат там, където ги очакваха най-малко; хитро се мъчеха да разкъсат Симеоновата войска на части, и около всяка откъсната част да свият по един смъртоносен обръч. Извлякъл горчив урок от предишните си две сражения, Симеон на свой ред махна с ръка на установените правила за воюване и с голямо удоволствие се хвърли в рискованата игра на импровизации, с която угрите го подмамваха все по-навътре в страната си. Тя беше в кръвта му, тази игра, приазовските степни лисици още бяха в кръвта му, ателкузките степи не се различаваха бог знае колко от азовските равнини, сред които бяха воювали дълги години неговите деди. Освен че беше Авитохолов правнук той имаше богато и дръзко въображение и затова подвижната война допадаше на душата му като родна стихия. За да смила налитащите отгоре му угри и за да не им дава възможност да го обкръжават, а сам да ги обкръжава, той раздели войската си на три ветрилообразно действуващи колони, като насити пространството между тях с бързоповратлива печенежка и българска лека конница. Сега леката конница имаше отговорна задача, тя вардеше фланговете на колоните, вършеше разузнавателна работа, а за такава дейност по-добър командир от Курт не можеше да се намери. Така по време на ателкузкия поход Курт отново премина на старата си командирска длъжност, с тази разлика, че сега началствуваше и над печенежки съюзнически части. Печенегите бяха отлични войници, но към реда и дисциплината изпитваха отвращение, много неща вършеха на своя глава, дразнеха се лесно и избухваха в гняв още по-лесно, от постоянните си разправии с тях Курт побеля по слепоочията като възрастен човек.
Симеон тръгна за Преслав с гвардията си и с леката конница на Курт. Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано, още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха, златистата шума на дъбравите не сияеше, както биваше обикновено, а изглеждаше уморена и потисната, бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха разпарцаливени облаци, често ръмеше, изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.
Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънати ечемици, храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи, не се чуваше човешка глъч, не се мяркаше добитък, не звъняха хлопотари - по тоя път беше минала войната.
От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелища. Дори овошките бяха опожарени, обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете си мъртъвци. Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха на изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали на срещи със смъртта, пак се плашеха, извиваха шии и все гледаха да се сецнат встрани. Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите бяха щадени, угрите ги продаваха на византийците и взимаха за тях добри пари.
Като гледаше как угрите бяха съсипали тоя мирен край, изпълнен доскоро с живот и богатство, Симеон си казваше, че сега и ателкузката земя има същия вид, и дори по-лош, но не му ставаше по-добре, като мислеше така, защото онази земя беше чужда и нещастието й не можеше да изкупи по никакъв начин мъката, сполетяла неговата земя. Той си казваше, че е постъпил справедливо, като е превърнал ателкузката земя в пепелище, защото и в писанието е казано, че който сее ветрове, непременно ще пожъне бури. Но от това, че беше въздал справедливо възмездие, на душата му не ставаше по-леко, колкото и да ожесточаваше сърцето си против угрите, дълбоко в себе си съзнаваше, че те бяха в края на краищата изпълнители на чужда воля и че истинският причинител на мъката, сполетяла земята му, беше останал сух в кървавата игра, и сега доволно потриваше ръце зад високите и дебели константинополски стени.
Като мислеше за истинския причинител на войната, той несъзнателно впиваше сребърните остриета на шпорите си в търбуха на коня, отпускаше юздите и се накланяше над шията му, сякаш се готвеше да прескочи някакъв много широк ров. Животното се понасяше напред, свило уши и протегнало разпенена муцуна, а той все го пришпорваше и пищенето на вятъра и бесният тропот на копитата като че ли превръщаха душата му в една жилава тетива, опъната до краен предел.
Към залез-слънце, като препускаше пред свитата си, той пръв стигна до село Осеня. От това село нищо не беше останало, тук и там стърчеше по някой почернял каменен зид, само малката черквица се издигаше на площада, бяла и непокътната, сякаш току-що божиите ангели я бяха свалили от небето. Той позна това село по черквата, спомни си, че някога беше пресичал широкия площад пред дверите й, дори му се стори, че вижда някогашните спретнати осенянски къщурки, и един път, който водеше напреко през поляната към близката брестова гора. Но той не поиска да си припомни нищо повече, макар и да се досещаше смътно, че оттатък поляната и в тишината на гората беше прекарал един хубав час, сладък като глътка студена вода през зноен ден. Той нарочно не поиска да рови в спомените, защото в тоя миг миналите неща не го вълнуваха.
Той гледаше с широко разтворени очи пепелищата и почернелите зидове и — прости му, Господи! — не изпита в сърцето си нов прилив на жалост, а почувствува едно дълбоко удовлетворение от решението, което беше взел — да пренесе огъня на войната на юг. През целия път дотук беше се съмнявал дали трябва веднага да започне и дали тази нова война ще се приеме присърце от войската, уморена от битките с угрите и от хилядите стадии тежък път. Сега тия пепелища и опушени зидове сякаш сами сочеха на юг и зовяха за мъст, съсипаният живот действуваше върху сърцето на войника по-силно и от най-нажежената дума, страданието на своите го пришпорваше да върши чудеса.
Стоеше замислен пред черквата, благодарен на тъжните свидетели на разрушението, а когато на същото място пристигнаха Курт и Станул и почтително спряха конете си на една крачка от него, той им посочи с ръка съсипиите и попита: — Ще се намери ли сега такъв миротворец, който да ме упрекне, че възнамерявам да отворя война на юг? — И понеже двамата не бяха очаквали подобен въпрос и се чудеха защо именно тях пита, Симеон продължи: — Аз мисля така по този въпрос: ако не заставим ромееца да блъвне кръв заради стореното от угрите, той ще насъска утре други народи срещу нас, а и сам ще ни нападне, когато ни усети изтощени. Казвам ви: ще дойде ден, когато цялата ни страна може да заприлича на това унищожено село, ако ние не принудим ромееца да ни уважава и не внушим на душата му смъртен страх! — Той повдигна ръка, като да заплашваше някого, и повтори още по-натъртено:
— Страх!!!
С черното си кожено наметало и с черния си шлем, закичен с черно перо, с лицето си на аскет, огряно от студени зеленикави пламъци и понаведен над седлото си, сякаш настръхнал в пророческите си видения — той приличаше едновременно и на древен пророк - заклинател, и на езически жрец, и на митологически орел, превърнат от боговете в човек.
— Амин! — каза, без да ще, Станул, и се прекръсти, макар да не вярваше твърде в Бога.
А Симеон се извърна към озарената от залеза черква и с тих глас тържествено произнесе: — Нека ми бъде свидетел тази пощадена от пожарищата господня обител: аз няма да дам покой на душата си, докато не накарам ромееца да излезе пред Златната врата на престолния си град и да ми се поклони до пояс, като на свой господар!!!
Станул побледня от тия думи и някое време не знаеше накъде да погледне, беше му еднакво страшно и от кръста, който сияеше върху кубето на черквата, и от небето, откъдето гледаха старите божества, но най-страшен му изглеждаше зеленият огън в очите на княза. Този огън като че ли извираше от самият център на ада. Щеше му се да прошепне „Боже, помилуй“, както правеха поповете по време на литургия, но гласът му беше секнал, една невидима ръка сякаш го стискаше безмилостно за гърлото.
А Курт, като чу думите на княза, че ромеецът ще излезе пред Златната врата и ще му се поклони до пояс, извика диво „ай-яй!“, както бяха викали дедите му в мигове на опиянение, и слънцето изведнъж се затъркаля в краката му като златна паница, и той лудо разигра коня си на място, защото в живота на човека слънцето не се превръщаше в златна паница всеки ден.
В това време пред очите на Симеон се извършваше истинско чудо. Бялата скромна черквица изчезна, и на мястото "и се появиха две огромни четвъртити кули, те блестяха като сребърни, зъберите им се губеха в облаците. Между тия две кули светеха с позлатата си Златните врати, а пред тях беше смирено коленичил Лъв Шести. Той беше залепил поглед за земята и не смееше да повдигне глава.
— Ай-яй! — ревна за втори път Курт, като дърпаше юздите на коня си и го караше да се изправя на задните си крака.
Дали заради тоя вик, или защото чудесата са краткотрайни, но видението мигновено се стопи и в полегатите лъчи на залеза отново зае мястото си бялата осенянска черква.
— Дайте почивка на войската до полунощ! — заповяда сухо Симеон.
На поляните лумнаха големи огньове и въздухът бързо се насити с миризма на вряща овнешка чорба.
За велико изумление на адютантите си той забрани да му се опъва за през нощта шатра, каза, че ще спи под открито небе и на гола земя. Изсърба почти насила няколко лъжици от чорбата, която Кобхай му донесе, а до хляба не се докосна.
Наметна дългата си кожена пелерина, заповяда на телохранителите си да не го следват и тръгна към гората да се разхожда сам. Беше настъпило любимото му време, когато можеше да се усамоти, да се затвори в себе си и да мисли за неща, които даже Божието око и ухо не биваше да видят и чуят.
Сега той можеше да си даде сметка за истинските размери на нещастието, което беше сполетяло този край на страната. Разорението беше простряло крило от делтата на Иструм до стените на Нове и от Нове до северните склонове на стария Хемус. Но и да го нямаше това разорение, и да не бяха паднали толкова негови войници в битките, броят им надхвърляше три хиляди души, той пак щеше да насочи войските си на юг, нещастията оправдаваха похода, но не го бяха предизвикали, новата война беше отдавна предопределена още докато палеше селата на угрите между Днестър и Прут. Не ставаше дума всъщност за нова война, той просто продължаваше старата.
Така, като мислеше колко тази война срещу ромеите е неизбежна и необходима, той се разхождаше из поляната напред и назад, и не забелязваше нито гората, която тъмнееше насреща му, нито утъпкания път, по който беше някога вървял. Когато притъмня съвсем, той се завърна в стана, заповяда да му постелят за легло една волска кожа, да му стъкмят за възглавница седлото на коня, загърна се плътно в пелерината си и се просна на земята да спи.
Затвори очи, но сънят не идеше. Излезе вятър и над главата му започнаха тихо да шумолят долетели откъм гората обрулени листа. Тоя шепот, макар да беше едва чут и кротък, като молитва, отпъди по един магически начин суровите и тревожни мисли за войната. Той обърна очите му към минали и забравени неща и неусетно го понесе към ония спомени, които бяха се мярнали в създанието му одеве, като излинели рисунки от една отдавнашна мозайка. И сякаш отново тръгна по оня път, който пресичаше поляната и водеше за гората, а нощта светлееше от годежарските огньове и над целия свят се носеха весели песни и безгрижни смехове. До него вървеше девойка, той знаеше, че е дъщеря на старейшината, че стъпва леко, като сърна, но да си спомни лицето й не можеше, на това място мозайката беше съвсем похабена, мяркаха се доверчиви очи и плътни устни, като узрели ягоди, повече нищо не личеше. Не си спомняше името й, а може би и тогава не го е знаел и защо ли е било необходимо? Останал беше само в душата му незабравимият и сладък вкус на една мимолетна връзка; с толкова момичета се срещаше някога в Константинопол и всички до едно беше забравил, а това момиче още виждаше пред очите си, макар и като образ от изтъркана отколешна мозайка. И сребърното кръстче, което окачи после на шията й, и него си спомняше; подарък беше от леля му, благослови го с него, когато го изпращаха на учение в Константинопол, в блажените години на безгрижието.
Така си спомняше тази отдавнашна история. Много неща от нея бяха изчезнали във времето, само чудният й вкус носеше още в душата си.
През разкъсаните облаци се показа голяма, бяла луна. Той беше превърнал в пепелище земята на угрите, препускал беше през камарища от трупове, готвеше се за нова война и внушаваше на всички нейната неизбежност, но на голямата бяла луна той се усмихна чистосърдечно като малко момче.
До полунощ оставаха броени часове, а сънят не идеше. Трябваше да спи, да отпочине поне малко, защото утре го очакваше Преслав, очакваха го хиляди различни грижи.
Отново затвори очи и пак се помъчи да мисли за минали неща.
Ветрищата събраха облаците и бялата светлина угасна. Застудя. Зачукаха напористо дъждовни капки, откъм гората като че ли затопуркаха с копита стадо подгонени глигани. Нощта оплиташе земята в мократа си мрежа, равномерно потракваха хиляди ,,чекръци", свистяха ,,вретена". Студени камшичета докоснаха лицето му и той потръпна зиморничаво, издърпа пелерината над главата си, зави се и затвори очи.
Мъчно понасяше студа. Привикна с много от несгодите на войната, само срещу влагата и ветрищата и дъждовете, които квасеха до кости, не можа да се кали. Изтокът беше изнежил кожата му тъкмо в годините, когато юношата у него се превръщаше в мъж. Увиваше се в коженото наметало, като буба в пашкула си, и пак му беше студено, свиваше колене и духаше в шепите си, а по раменете и по гърба му танцуваха безброй студени иглици, сякаш една огромна и недружелюбна ледена длан го притискаше към овлажнелата земя.
В битки и походи той не се делеше от войниците си. Ядеше от спечения им хляб, в трудни часове воюваше с тях рамо до рамо; в знойни и ледени дни, в сухо и дъждовито време спеше като тях на гола земя и под открито небе.
Но те бяха овчари и копачи, пастири и земеделци, а той господаруваше над живота им и заместваше триединния християнски Бог на земята. Те и в мирно време, когато си бяха в къщи, спяха на гола земя върху няколко наръча слама, която само в заможните домове покриваха с кълчищени черги. За овчарите и орачите голата земя беше родна майчица, добра и милостива, а за него — зла мащеха, тя цяла нощ го глождеше, ръфаше, забиваше остри шипове в ставите му, наливаше отрова в мускулите му, за да се изправи заран схванат и неповратлив. Овчарите и копачите нямаха друг избор, а той можеше да разполага — дори и в походни условия с бели ленени постелки, и с меча кожа за завивка, и с топла шатра от кожа, подплатена с мека и лъскава коприна.
Неговите войни се знаят, достояние са на историята, и ако ние се спираме по-подробно върху тия първоначални военни събития, правим го, за да покажем особеното от характера му, защото силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена. Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако гръмне буря в планината, и водите й скочат, и се понесат като луди черди биволи, за тази река ще може да се разкажат много по-особени неща. Как е поваляла например вековни буки по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им, и ги е носела на гърба си като малки клечици; как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули на господарите; за такава разбесняла се река може да се разкажат най-особени истории, а иначе, когато си тече кротко, ще спомене човек за водениците или ще се сети за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!
В мирно време Симеон никога не би вкусил от хляба на войника, черен и твърд като спечена бучка кал, а през войните той ядеше тъкмо от тоя хляб, въпреки че Кобхай можеше да го нагости по всяко време с добре изпечени пшенични погачи, вкусни и дъхави като булчинска гръд. Помислеше ли, че може да убие човек със собствената си ръка — потърсваше се, сякаш гадно влечуго се мяркаше пред очите му, а по време на битките убиваше и не забелязваше как прави това. Ако някой му предложеше да спи на земята, щеше да го помисли за луд, а докато воюваше с угрите, пък и през целия ателкузки поход беше забранил на адютантите си да му разпъват шатра и на личната си прислуга да му стъкмяват каквото и да било легло. В мирно време никога не би се събирал за нощувка на едно място с овчарите и орачите, а във война той не се делеше от народа си и доброволно споделяше всичките кръстни мъки на горчивата му съдба.
И докато се доближаваше до живота на простия човек от народа и сливаше участта си с неговата, той оставаше дори и в мъчното и сурово време на войната благоговеещ почитател на духа и поклонник на безсмъртната красота. Курт например не се делеше от сирийската си кама и от заровете си, Станул — от килимчето си, а той и през двата похода, адрианополския и ателкузкия, носеше в седефеното си сандъче книгата на Цезар за Галската война и изящната статуетка на Изида от злато и слонова кост.
През първата война той се прояви като грижовен пълководец, който пресмята предварително ходовете си и само в случай на крайна необходимост прибягва до непредвидени мерки. Макар да беше сигурен в успеха си, настроението му не беше добро и все му се струваше, че преминава над дълбока река по тънък лед. През втората война той показа качества, които бяха по-присъщи и на темперамента, и на характера му, воюваше и се държеше така, както щеше отсега нататък да воюва и да действува до заника на последния си ден: самоуверено и дръзко, надменно, като езичник, съзнаващ превъзходството на своя ум над ума на другите, непоколебимо уверен, че е любимец на боговете. Той беше надигран от угрите в две решителни схватки, загуби много войска и за някое време изпусна положението от ръцете си, но и в тия тежки дни и седмици вярваше в крайната си победа така, както беше сигурен, че след нощта ще настъпи ден.
А дързостта му в тази война нямаше граници. Когато угрите го затвориха в Дръстърската крепост и над войската му надвисна угрозата от скорошен и неизбежен глад и нашествениците плъпнаха като скакалци из полетата, и небето почервеня от пожарища, и реките започнаха да текат кървави; когато отникъде не се задаваше никаква помощ, Симеон изпрати тайно писмо до Лъв VI и като че ли нищо особено не ставаше в държавата му, надменно го питаше дали има намерение да сключва с него някакъв мир, защото тъкмо сега той бил разположен да отдели малко внимание и на този въпрос… С такъв горделив и надменен тон пишеше той на Лъв VI, а положението му беше за окайване: в устието на Иструм чакаше заповед за десант огромна византийска флота, командувана от друнгария Евстати. На южната граница пък стоеше Никифор Фока с отбрана войска, а до северните подстъпи на Балкана всичко живо, незавардено от високи зидове, минаваше под ножа на угрите, а сам той гладуваше в Дръстърската крепост, отрязан от своите и по суша, и по вода.
Императорът изпрати при него нарочен пратеник, за да води преговорите, прочутия Лъв Хорисфакт, секретар на Сената и затова наречен Магистър, а Симеон го постави тутакси под домашен арест в една изолирана болярска къща, за да не гледа какво яде войската му и да не слуша плачовете на изгладнелия народ. На императора написа небрежно писмо, че щом като византийската страна желае толкова усърдно да преговаря за мир, нека да се състоят преговори, Бог му е свидетел, че и той няма нищо против, но че цялата тази работа зависела от две неща: първо, да заповяда на угрите да си идат незабавно в своя ателкузки край и, второ — да откупи българите, които бяха заробили.
Когато и тия две условия бяха изпълнени, Симеон освободи Лъв Магистър от домашния арест и междувременно заповяда на боруйския управител да изпрати на южната граница два пеши отряда. А на Лъв Магистър, комуто сега всеки ден изпращаше риба и дивеч, и вино от своята трапеза, любезно заяви, че никакъв мирен договор няма да подпише и изобщо никакви преговори няма да води, докато византийците не върнат в България откупените от угрите български пленници.
Като научи, че нова българска войска се придвижва към Адрианопол, Лъв VI заповяда на адрианополския стратег да освободи откупените пленници и да ги върне обратно в България. После той написа на Симеон писмо, в което заявяваше, че като добър християнин, милостиво е отпуснал поробените българи, макар че те били откупени от угрите с византийски пари. Сега, пишеше той, било ред на Симеон да прояви християнско милосърдие, като върне ромейското население, отвлечено от него по време на Адрианополската война.
Докато се водеше тази преписка, Симеон изпрати свои хора при печенезите, за да ги уговарят за общи действия срещу угрите, които от отдавнашни времена бяха и техни врагове. Когато пратениците се завърнаха с утвърдителен отговор, Симеон написа на Лъв VI писмо, с което му съобщаваше, че ще освободи на драго сърце отвлеченото византийско население, ако той, Лъв VI, който се занимава с астрономия и предрича слънчевите затъмнения, отгатне намеренията му по този въпрос.
Лъв VI, хванал се на уловката му, побърза да го увери, че не се съмнява в неговата добронамереност и в милосърдието му, на което Симеон цинично отговори: „Не позна!“
Той не прекъсна преговорите, а се втурна по посока на Триречието, в ателкузката земя, за да уреди сметките си с угрите.
Сега сметките с угрите бяха вече уредени и вместо да поднови прекъснатите преговори с византийците (от негова страна „преговорите“ бяха една добре обмислена демонстрация на нахалство, пренебрежение и надменност), той им отваряше нова война. Или продължаваше старата, което беше все едно. Обсаден в Дръстър, когато всички мислеха, че положението му е безнадеждно, той успя да избегне един втори фронт на юг, да се освободи от угрите, да спечели съюзници, да си възвърне отвлеченото население, без да плати една бакърена пара за него, и на края — решително да обърне войната в своя полза, като се освободи завинаги от един опасен съсед на север. Всичко това беше спечелено не само с меч, но и с добре пресметнати дипломатически ходове, с ловка игра, в която дързостта и цинизмът изиграха същата роля, каквато играеше леката конница на Курт при една редовна война. Да се каже, че през тия месеци Симеон беше в стихията си, е малко, през тия бурни месеци той приличаше на състезател, излязъл на хиподрума да защищава името и славата си срещу противник, десеторно по-силен от него, с възможности, стократно по-големи от неговите, печелил съкрушителни победи по всичките прочути арени на света. Но да се мисли, че поради силата и опита на противника си Симеон ще да е бил през цялото това мъчно време като човек, надвесен над пропаст — пак ще бъде погрешно и ще е далеч от истината. Напротив, князът беше спокоен и навремени като че ли весел, смееше се, но от тоя смях по кожата на човека полазваха тръпки, така весел бива ловецът, когато майстори смъртоносен капан за някакъв много страшен и опасен звяр.
Така цар Симеон,въпреки че не успя да превземе Цариград,превърна само за няколко години България в една могъща държава,напълно равностойна на Франкската империя на Карл Велики,с която граничеше на запад, и Византийската Империя,с която граничеше на югоизток; тоест по онова време в Европа е имало само три могъщи държави - три Империи - Българската,Византийската и Франкската.Останалите държави от днешния ЕС все още бяха само едни полудиви племена,а когато потомците на такива племена в днешно време управляват гражданите на една,макар и бивша,Империя,бъдещето показва разруха и гибел за такава държава,защото старите и опитни хора винаги са били водачите в което и да е човешко общество,семейство,род,племе,
държава; а когато на някое хлапе му се даде от глупост да ,,кара влака",резултатът в крайна сметка винаги е катастрофа ...
------------------------------------------
"Цар Симеон Велики пред Цариград"
Картина на Димитър Гюдженов.
Турският вътрешен министър: Целият свят ...
Намерих едно писмо....
© Дисидентът Глеб Павловски провалил дем...
Намерих едно писмо....
© Дисидентът Глеб Павловски провалил дем...
