Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.10.2014 17:02 - ,,Висша финансова политика"
Автор: allvin Категория: Други   
Прочетен: 1738 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 26.10.2016 20:02


,,Висша финансова политика" или 2-ра част на ,,България - индиански резерват - да или не?"

(използвани са съкратени и на места леко видоизменени части от книгата на Джек Лондон ,,Сияйна Зора")

                     Пролог

Елам Харниш,наричан още от приятелите си и Бърнинг Дейлайт(,,Сияйна Зора", защото сутрин измъквал успалите се златотърсачи със натякването -,,Ставайте, сънливци! Зората вече сияе!"), е златотърсач по Юкон. Един ден щастието му се усмихва, той намира много злато и  се връща в Сан Франциско, за да играе на още по- големи залози, без да се усеща, че новият му живот постепенно започва да го разяжда - бавно и незабележимо.

            Първа част: ,,Ад""

    Дейлайт не се занимаваше с обикновени капиталовложения. Те обвързваха капиталите и намаляваха риска в играта. Него го увличаше хазарта в спекулациите, а за да може да води играта по пиратски, парите трябваше да му бъдат под ръка. Никога не ги замразяваше за по-дълго време, защото правеше непрекъснати обороти с тях, налитайки ту тук, ту там, сред финансовия океан, като истински пират. Сигурните капиталовложения, които даваха сигурен пет процентов доход, не го привличаха; за него сладостта на живота се състоеше в това да рискува милиони в някоя ожесточена схватка и ако загуби, да загуби всичко, а ако спечели, да спечели петдесет или сто процента! Играеше съобразно правилата, но беше безмилостен. Когато успееше да притисне някой финансист или група до стената, воплите им не го спираха. Молбите за финансова милост го оставяха безчувствен. Той беше свободен стрелец и нямаше приятелски връзки с никого сред кръга на спекулантите и финансистите. Няколкото съюза, които бе сключвал от време на време, бяха просто средство за по-бързо постигане на целта и той гледаше на съдружниците си като на хора, които биха го измамили или дори разорили, стига да им падне удобен случай. Въпреки това негово мнение той оставаше верен на съдружниците си. Но им беше верен само докато те му бяха верни. Изменяха ли му — тежко и горко им.
    Търговците и финансистите по крайбрежието на Тихия океан никога нямаше да забравят урока, даден на Чарлз Клинкнър и компанията „Калифорния енд Алтамонт тръст“. Клинкнър беше председател на компанията. В съдружие с Дейлайт те атакуваха корпорацията „Сан Хосе интърюрбан“. Мощната корпорация „Лейк пауър енд електрик лайтнинг“ й се притече на помощ и сред разгара на битката Клинкнър, мислейки, че е настъпил удобният момент, се прехвърли на страната на неприятеля. Преди да приключи битката, Дейлайт загуби три милиона, но се погрижи компанията „Калифорния енд Алтамонт тръст“ да бъде окончателно погубена, а Чарлз Клинкнър арестуван за измама. Клинкнър се самоуби в килията си. Дейлайт не само загуби от „Сан Хосе интърюрбан“, но при поражението си претърпя тежки загуби и в други операции. Специалистите твърдяха, че би могъл да води преговори и да си спести голяма част от загубите. Но вместо да направи това, той напусна борбата със „Сан Хосе интърюрбан“ и „Лейк пауър“ с вид на победен и веднага след това неочаквано, като Наполеон, удари Клинкнър. Това беше последното нещо, което би минало през ума на Клинкнър, и Дейлайт го знаеше. Той знаеше също, че компанията „Калифорния енд Алтамонт тръст“ е твърде стабилна, но в момента е в затруднено положение поради спекулациите, които Клинкнър бе правил с капитала й. Знаеше също така, че благодарение на същите тези спекулации след няколко месена компанията щеше да е по-стабилна от когато и да било и че ако искаше да нанесе удар, трябваше да го нанесе незабавно и точно това направи Дейлайт. „Тези пари не отидоха на вятъра“ — бе казал той по повод тежките си загуби. — Те представляват осигуровка за в бъдеще. Отсега нататък хората, които се сдружават с мене, ще премислят три пъти, преди да се опитат да ме измамят"!
    Причина за жестокостта му бе презрението, което изпитваше към другите участници в играта. Той беше убеден, че сред тях не можеше да се намери един на стоте напълно честен, а що се отнася до честните, те бяха обречени на загуба и фалит, защото играеха в нечестна игра — така смяташе той. Случката в Ню Йорк беше отворила очите му. Той разкъса измамните завеси на бизнеса и го видя в цялата му голота. Ето как разсъждаваше Дейлайт по отношение на обществото, индустрията и търговията: Организираното общество е огромна, мошеническа игра. В него имаше много нещастници по наследство — мъже и жени, които не са достатъчно безпомощни, за да бъдат затворени в приюти, но и силите им едва стигат, за да секат дърва и носят вода. После идват глупаците, които се отнасят към мошеническата игра сериозно, с респект и уважение. Те са лесна плячка за другите, които ясно виждат и съзнават, че това е огромна мошеническа игра. Полезният труд е източник на всички богатства. Все едно дали продуктът е чувал картофи, роял или седем местен автомобил, той се появява на бял свят в резултат на извършен труд. Мошеническата игра започва при разпределението на благата, след като трудът ги е вече произвел. Никога не бе виждал мазолестите чеда на труда да притежават автомобили или рояли. Това се обяснява с мошеническата игра. Десетки хиляди, стотици хиляди хора не спяха по цели нощи, за да измислят как да се наврат между работниците и благата, които те произвеждат. Тези хора бяха бизнесмените. Като се вмъкват между работника и създадените от него произведения, те извличат облаги за себе си( по-точно казано крадат - крадци, паразити!). Размерът на облагите не се определя от някакво правило за равенство, а от силата и подлостта на тези хора. Във всеки отделен случай те „товарят колата до краен предел“. Дейлайт виждаше, че всички участници в играта постъпват по същия начин. Но в играта съществуваха и други фази. Търговците на дребно, бакалите и техните подобни, откъсваха, каквото могат от продукта на работника; но всъщност търговците на едро и спекулантите обираха работниците чрез търговците на дребно и бакалите. В последна сметка самите търговци на дребно и бакалите получаваха от печалбата само обикновени надници. Те бяха само надничари на търговците на едро. Още по-нагоре се намираха финансовите магнати. Те използваха огромна и сложно разработена система, за да могат да се вмъкват в голям мащаб между стотици хиляди работници и произвежданите от тях материални блага. Тези хора не бяха обикновени крадци, а по-скоро комарджии. И понеже не се задоволяваха с преките си печалби, пък и по природа си бяха комарджии, те се нахвърляха понякога един срещу друг. Тази особеност на играта те най-лицемерно наричаха ,,висша финансова политика". Основното им занимание бе да грабят работниците, но от време на време правеха различни комбинации и грабеха един от друг насъбраната плячка(например случаят с банка ,,КТБ"- допълнението е мое - б. р.).
     Така, без да е учил философия, Дейлайт си присвои предварително положението и призванието на свръхчовек от двадесети век. Той откри, че с редки, почти невероятни изключения принципът „благородството задължава“ съвсем не се спазва в кръга на финансовите свръхчовеци. Един интелигентен пътешественик много сполучливо бе казал по време на речта, която държа след вечерята, дадена в негова чест в „Алтапасифик“. „Сред крадците съществува почтеност и това ги различава от почтените хора.“ Точно така беше. Тези съвременни свръхчовеци бяха просто група преуспели бандити, които имаха нахалството да проповядват на собствените си жертви една система от етични правила, която самите те не спазваха. За тях честната дума имаше стойност само когато е придружена с принуда. ,,Не кради!" беше принцип, който се отнасяше само за честния работник. Те, свръхчовеците, бяха над подобни принципи. Те крадяха свободно и събратята им измерваха уважението си към тях с величината на кражбата.       Колкото повече навлизаше в играта Дейлайт, толкова по-ясно му ставаше положението. Въпреки че всеки от крадците изпитваше силно желание да окраде всеки друг крадец, самата банда бе добре организирана. На практика тя контролираше цялата политическа машина на обществото — от местните политикани до Сената на Съединените Американски Щати. Тя издаваше закони, които "и даваха право да краде. Насила прилагаше тези закони с помощта на полицията, шерифите, местните власти, редовната армия и съда. И всичко вървеше по ,,мед и масло". Главната опасност за свръхчовека идваше от неговите събратя свръхчовеци… Огромната, глупава маса народ не влизаше в сметката. Хората от народа бяха създадени от толкова лошокачествена глина, че и най-простата измама ги заблуждаваше. Свръхчовеците дърпаха конците, а когато им омръзваше да обират работниците, започваха да се крадат един друг.
... и да имаше някои останали надежди, те изчезнаха напълно в напрегнатата и ожесточена битка, в която се бе впуснал с параходните компании „Коустуайз Стийм Навигейшън“ и ,,Хавайско-Никарагуанско-Мексиканско-Тихоокеанската компания". Беше забъркал много по-голяма каша, отколкото бе предполагал, и сам беше учуден от бързото разпространение на битката и от неочакваните и съвсем чужди интереси, които се бяха намесили в нея. Всички вестници в Сан Франциско се нахвърлиха върху него. Вярно, че една-две редакции бяха намекнали преди това за нуждите си от субсидии, но Дейлайт реши, че положението оправдава подобни разходи. До това време пресата бе била винаги приятно снизходителна към него и го използваше добродушно за създаване на сензации, но сега той трябваше да научи на какво е способна коварната и нагла, враждебно настроена преса. И най-малката подробност от живота му бе възкресена, за да послужи като основа на злобни измислици. Дейлайт бе искрено смаян от новото тълкуване на всичко, което бе сторил някога. От „героя на Аляска“ той бе превърнат в „звяра от Аляска“, лъжец, главорез и изобщо „покварена личност“. Понеже това не ги задоволи, те започнаха да съчиняват най-гадни лъжи по негов адрес. Той никога не отговаряше на клеветите, но веднъж си каза, каквото мислеше, пред няколко репортери. — Правете, каквото щете! — им каза той. — Бърнинг Дейлайт е виждал по-страшни работи от вашите мръсни, лъжливи хартийки! Вас, момчета, не ви обвинявам… поне не за всичко! Нищо не можете да направите. Трябва да си печелите хляба. Има твърде много жени по този свят, които си вадят хляба по начин, подобен на вашия, защото не могат да правят нищо друго. Все някой трябва да върши и мръсната работа, защо пък да не я вършите вие? За това ви плащат, а гръбнакът ви е твърде мек за по-честни служби! — Не ми говорете за морал и граждански дълг! — отговори той на един настойчив репортер. — Ако утре напуснете службата си и отидете да работите в друг вестник, ще пишете, каквото ви наредят да пишете. Това ще бъде вашият морал и граждански дълг; на новата си работа ще поддържате някоя крадлива железопътна компания с … ,,морал и граждански дълг", предполагам! Вашата цена, моето момче, е тридесет долара на седмица. За толкова се продавате. Но вестникът ви би се продал за малко повече. Платете цената му днеска и още утре ще замени подлата си политика с друга подла политика; но никога няма да се откаже да призовава към морал и изпълнение на гражданския дълг! И всичко това е възможно, защото всяка минута се ражда по един глупак. Докато търпят, хората ще бъдат мамени, моето момче! А за акционерите и спекулантите е по-добре да не пискат, че са ги обрали. Когато смъкнат някого и го разкъсват на части, те не пискат. Този път тях ги повалиха и разкъсаха, и това е всичко. Правят се на божи кравички! Момчето ми, тези същите юнаци са готови да откраднат троха хляб от гладуващите и да извадят златните пломби на мъртвец, да! И ако случайно някой труп ги удари, надават вик до Бога! От най-дребните до най-едрите - всички са от един ,,дол дренки"!!! Вижте Захарния тръст — натъпкан с милиони, а като обикновен джебчия краде вода от Нюйоркската община и мами властите с фалшивите си кантари. Морал и граждански дълг ли? Забравете за тях!      Цивилизацията не подейства на Дейлайт в положителен смисъл. Вярно, че започна да носи по-хубави дрехи, обноските му станаха малко по-добри и се научи да говори по-литературен английски. Беше постигнал забележително умение в спекулациите и в унищожаването на противниците си. Привикна също така на по-удобен живот, а в свирепите сложни битки умът му се изостри като бръснач. Но започна да закоравява, и то за сметка на едновремешната си искрена сърдечност. Не знаеше нищо за основните културни ценности на цивилизацията. Не знаеше, че изобщо съществуват. Беше станал злобен, груб и циничен. Могъществото му подейства, както действува на всички. Подозираше големите експлоататори, презираше стадото експлоатирани глупци и вярваше само на себе си. Това доведе до прекомерно и неестествено възвеличаване на собственото му „аз“ и унищожи уважението, дори на най-обикновеното уважение към другите, докато накрая не му остана нищо друго, освен да боготвори и се покланя само на това свое „аз“(като Луцифер,Демонът на мрака). Физически той вече не беше човекът със стоманени мускули, който бе дошъл от Арктика. Не правеше достатъчно физически усилия, ядеше повече от необходимото и пиеше твърде много. Мускулите му започнаха да се отпускат, а неговият шивач намекна, че талията му расте. Всъщност Дейлайт пускаше корем. Физическата промяна се отрази и на лицето му. Тънкото индианско лице се превърна в лице на градски обитател. Слабите хлътнатини под изпъкналите скули се запълниха. Под очите му се забелязваха наченки на подпухнали торбички. Вратът му надебеля и ясно се виждаха първите гънки на двойната гуша. Предишният аскетичен образ, изваян от страхотните несгоди и труд, бе изчезнал, чертите му станаха по-разлети и тежки и издаваха неговия невъздържан начин на живот, грубост и жестокост.      Започна да губи дори обикновените си връзки с хората. Понеже играеше играта си самотно и презираше по-голямата част от другите хора, които участваха в играта, той не ги разбираше, не им съчувстваше и не можеше да намери нищо общо с тези, които срещаше в „Алтапасифик“. Всъщност, когато битката с параходните компании бе в разгара си и пиратското му нападение причиняваше неизчислими вреди на цялото стопанство, той бе помолен да напусне „Алтапасифик“. Това съвсем не го огорчи, защото той и без това се бе прехвърлил в клубовете от рода на „Ривърсайд“, организирани и поддържани от господарите на града.

               Втора част - ,,Чистилище"

    Една събота Дейлайт се почувствува потиснат и уморен от градския живот и се поддаде на внезапната си прищявка да го напусне за малко — нещо, което по-късно щеше да се окаже твърде важно за бъдещето му. Причината беше желанието му да подиша малко чист въздух и да промени заобикалящата го обстановка. Той прекара нощта в малкия провинциален хотел и в неделя сутринта напусна селото, възседнал един кон, който нае от месаря на Глен Елен.Дейлайт погледна вляво и съзря в полите на планината Сонома, на половин миля от него, цяла редица обрасли с дървета хълмове. Самата планина също бе цялата обрасла с гори и се възправяше високо над тях. Дърветата по хълмовете сякаш го канеха. Напоеният със слънчева светлина сух въздух на ранното лято му действаше като вино. Съвсем несъзнателно той го вдишваше жадно. Беше на кон — добър кон според него, конят му напомни за индианските кончета, които бе яздил през детството си в Източен Орегон. На времето си беше добър ездач и сега го радваше звънтенето на железния мундщук в устата на коня и скърцането на коженото седло. Дейлайт реши най-напред да поязди за удоволствие. Той изкачи хълма и се огледа за пряк път до полите на планината. При първата възможност се отби от селския път и навлезе в една ливада. От двете страни на коларския път се извиваше трева, висока до кръста, и той възхитено вдишваше топлото й благоухание. Пред него летяха чучулиги и отвсякъде наоколо долитаха звънливи птичи гласове.Не се виждаше никакво жилище и промяната след градската обстановка го изпълваше със задоволство. Сега яздеше през рядка гора, прошарена с малки, изпъстрени с цветя полянки. Стигна до един извор. Легнал по корем на земята, той пи от бистрата вода, а когато се огледа наоколо, изведнъж усети красотата на света. Беше като някакво откритие; реши, че никога по-рано не я е съзнавал и че е забравил твърде много. Не можеше да се занимава със спекулации и в същото време да поддържа допир с подобни неща. Когато пое дълбоко въздух, огледа всичко наоколо и се вслуша в далечната песен на чучулигите, той се почувствува като покерджия, станал от масата, на която е прекарал цяла нощ в игра, и излязъл от задушната атмосфера, за да се наслади на свежото утро.
    В подножието на хълмовете Дейлайт навлезе в гъста гора, но тук  нямаше никакви храсталаци; небето беше закрито от клоните, но под тях можеше да се язди. Намираше се в глух лес от няколко акра, където дъбовете, манцанитата и мадроните отстъпваха на места на величествените секвои. В подножието на един стръмен хълм той се натъкна на група гигантски секвои, събрани сякаш нарочно около малко, бълбукащо изворче. Той спря коня, защото до изворчето се издигаше една дива калифорнийска лилия. Приказното цвете растеше под сянката на дърветата като под величествения свод на някоя катедрала. Растението беше най-малко осем фута на височина и стеблото му стигаше до две трети от тази височина, стройно, тънко, зелено и без листа, а след това избухваше в ,,дъжд" от снежнобели, восъчни камбанки. От едно — единствено стъбло бяха разцъфнали стотици такива ефирно нежни цветове. Дейлайт никога през живота си не бе виждал нещо подобно. Погледът му бавно се откъсна от цветето и огледа всичко наоколо. Той свали шапка с почти религиозно преклонение. Тук беше съвсем различно. Тук нямаше място за презрение и злина. Тук всичко беше чисто, свежо и красиво, заслужаващо неговото уважение. Приличаше на черква. Царуваше атмосфера на свято спокойствие. Благородни пориви се събуждаха в душата. Докато се оглеждаше наоколо, всичко това изпълни сърцето му. Но то не бе дело на разума му.Просто почувствува нещата, без изобщо да размисли.

    По стръмния склон над изворчето растеше нискостеблена, девствена папрат, а по-нагоре се виждаше висока папрат. Тук-таме се срещаха паднали дървета, обрасли с мъх, които бавно потъваха в горската почва и се смесваха с нея. По-нататък, при едно разреждане на гората, имаше стари, възловати дъбове, от които с безредие висяха диво грозде и орлови нокти. Една сива катеричка подскочи по клона над Дейлайт и го загледа. Отнякъде се разнесе отчетливото чукане на кълвача. Но този звук не наруши тържествената тишина на гората. Тихите горски шумове тук бяха естествени и не нарушаваха пълната самота. Кроткото бълбукане на изворчето и стрелкането на сивите катерички само подчертаваха тишината и безбурния покой. — Като че на милиони мили от хората! — прошепна Дейлайт. Но погледът му постоянно се връщаше към прекрасната лилия до бълбукащото изворче.
    Дейлайт беше изпълнен с безгранично задоволство. Струваше му се, че никога не е бил толкова щастлив. Той се върна и се отдалечи към още по-дивите каньони и още по-стръмните склонове. Празничното му чувство не можеше да бъде задоволено, ако не изкачеше планината Сонома. След три часа той изскочи на билото уморен и запотен, с разкъсани дрехи и издрани от храстите ръце и лице, но с искрящи очи, пълни с възторг. Усещаше скритата радост на ученик, избягал от клас. Голямата игрална маса на Сан Франциско изглеждаше безкрайно далече. Но това, което изпитваше, не беше само скрита радост. Имаше чувството, че се потапя в пречистваща баня. Тука нямаше място за гадостта, низостта и порока, които изпълваха мръсното блато на градския живот. Без да размисля дълбоко върху всичко това, той просто усещаше някакво пречистване и нова жизненост. Ако го бяха попитали как се чувствува, щеше да отговори, че просто се забавлява; защото той сам не схващаше могъщото очарование на природата, което се разливаше из тялото и мозъка му, сковани от градския живот — могъщо, защото идваше от далечното минало на прадедите му, живели сред природата.       По билото на планината Сонома нямаше къщи и когато спря на южния край на върха, той се намери съвсем сам под яркосиньото небе на Калифорния. Под краката си на юг и запад той видя да се спускат, стъпало след стъпало, гънка след гънка, все по-надолу и по-надолу, открити пасбища, пресечени от гористи каньони. Накрая те преливаха в равната като билярдна маса долина Петалума, нашарена с геометрично правилните фигури на обработваната богата земя. По-нататък на запад те бяха изпълнени с виолетова мъгла; а още по-нататък, зад последната планинска верига, се виждаше сребристият блясък на Тихият океан. Обърнал коня си, Дейлайт се огледа на запад и север, от Санта Роза до връх Санта Хелина, и на изток през долината Сонома към обраслия с дъбрава хълм, който закриваше долината Напа. На юг се виждаше планината Тамалпаис и да, той не се лъжеше, петдесетина мили по-нататък, там, където непрестанните ветрове на Тихия океан духаха през ,,Златната врата", ниско над хоризонта се стелеше димът на Сан Франциско.       — Отдавна не бях виждал толкова много природни прелести наведнъж — изказа гласно мисълта си Дейлайт. Не му се искаше да си тръгне и трябваше да мине цял час, за да може да се откъсне и да започне слизането.
     Безводният каньон отстъпи място на друг, сред който течеше съвсем мъничко ручейче. Обаче манцанитовите дървета и дъбаците се чувстваха тук добре и пътят беше гъсто обрасъл с тях от двете страни. И от един изход на този жив плет също като заек, ненадейно изскочи човек. Човекът беше нисък, с кърпени работни дрехи, без шапка, с памучна риза, разкопчана отпред чак до кръста. Лицето му беше покрито със златисто кафяв загар, а слънцето бе изрусило съвсем косата му. Той направи знак на Дейлайт да спре и му подаде едно писмо. — Ако отивате в града, ще ви бъда много признателен да пуснете това писмо — каза той. — Разбира се. — Дейлайт сложи писмото в джоба си. — Вие тук някъде ли живеете? Но нисичкият човек не отвърна. Той беше зяпнал изненадано и вторачено Дейлайт. — Познавам ви — каза нисичкият човек. — Вие сте Елам Харниш, вестниците ви наричат Бърнинг Дейлайт. Прав ли съм? Дейлайт кимна. — Но какво, за бога, търсите тука из дъбравата? Дейлайт се захили и му отговори: — Правя реклама за безплатен превоз по селските пътища. — Радвам се, че написах писмото днес следобед — продължи нисичкият човек, — иначе нямаше да ви видя. Често съм виждал снимката ви във вестниците, а съм добър физиономист. Веднага ви познах. Казвам се Фъргюсън. — Тука някъде ли живеете? — повтори въпроса си Дейлайт. — О, да. Имам една къщурка там в гората, на стотина ярда. Има хубаво изворче и малинови храсти. Елате да хвърлите един поглед. А изворчето е чудесно. Никога не сте пили такава вода! Елате да я опитате.      Дейлайт последва пеша нетърпеливия нисък човечец. Той преведе коня си през зеления тунел и излезе на едно обработено място, ако можеше да се нарече така невъобразимата смесица между работата на човека и на природата. Това беше малко кътче сред хълмовете, защитено от отвесните стени при отвора на един каньон. Тук растяха няколко високи дъба — свидетелство за по-богата почва. Това парче тлъста почва се бе образувало бавно, в течение на векове, от ерозията па склоновете. Под дъбовете, почти скрита сред тях, се намираше грубата, небоядисана дървена къща. Широката "и веранда със столове и хамаци приличаше на спалня под открито небе. Зорките очи на Дейлайт огледаха всичко. Обработеното място беше с неправилни граници, които следваха краищата на богатата почва и до всяко дърво, до всеки малинов храст, дори до всяко зеленчуково растение водеше вадичка вода. Напоителни вади се виждаха навсякъде, а по някои от тях течеше вода. Фъргюсън нетърпеливо поглеждаше лицето на посетителя, за да открие признаци на одобрение. — Какво ще кажете, а? — Всяко от тия дяволски дървета сте го гледали като дете, пък и ,,маникюр" сте им правили! — Дейлайт се засмя, но радостта и задоволството, които светнаха в очите му, удовлетвориха нисичкия човечец. — Какво да ви кажа, познавам всяко дърво като мой собствен син. Садил съм ги, баял съм им, хранил съм ги и ги отгледах. Елате да хвърлите един поглед на извора! — Наистина е чудесен! — отсъди Дейлайт, когато тръгнаха обратно към къщата. Той вече бе опитал водата. Вътрешността на къщата изненадваше. Готвеше се в малка пристроена кухня, та цялата къща представляваше просторна всекидневна. На голяма маса сред стаята, за да бъдат под ръка, бяха разхвърляни книги и списания. Всички свободни стени, от пода до тавана, бяха заети от лавици с книги. На Дейлайт му се струваше, че никога не е виждал толкова много книги, събрани на едно място. По чамовия под бяха разхвърляни кожи от диви котки, еноти, и елени. — Сам съм ги убил и ощавил! — гордо заяви Фъргюсън. Най-голямото украшение на стаята обаче беше една огромна камина от камъни и скали. — И нея самичък съм я иззидал — заяви Фъргюсън — и, дявол да го вземе, добре тегли! Никога не пуска дим другаде освен в комина дори по време на силните югоизточни ветрове!      Дейлайт беше очарован от нисичкия човечец и любопитството му бе възбудено. Защо се криеше с книгите си тук в гората? Всеки можеше лесно да разбере, че не е глупак. Защо тогава? В цялата работа имаше нещо необикновено и Дейлайт прие поканата за вечеря. Той почти очакваше домакинът да е маниак по отношение на яденето и да се храни само със сурови плодове и орехи. Но на масата, докато ядяха ориз и заек, приготвен с къри (заекът бе убит от Фъргюсън), те си поговориха на тази тема и Дейлайт откри, че ниският човечец няма особени предпочитания. Той ядеше до насита всичко, което му харесва, като избягваше само такива яденета, които затрудняваха храносмилането му.      След това Дейлайт предположи, че той е ,,побъркан" на религиозна тема, но колкото и да го подпитваше в дългия разговор, който водиха за най-различни неща, не откри нищо странно или необикновено у събеседника си. Така че, след като двамата заедно измиха и избърсаха чиниите и седнаха да изпушат по цигара на спокойствие, Дейлайт го запита направо: — Слушайте, Фъргюсън, откакто се срещнахме, все се мъча да разбера какво не ви е наред и да ви открия някоя ,,разхлопана дъска", но да пукна, ако съм успял! Какво търсите тука? Какво ви е накарало да дойдете? С какво сте си изкарвали прехраната, преди да заживеете тука? Хайде, обяснете ми! Фъргюсън с явно удоволствие изслуша въпросите. — Най-напред — започна той — докторите загубиха всяка надежда за мене. Предрекоха ми най-много няколко месеца живот още, и то след като прекарах доста време в санаториуми и направих две пътешествия, едното до Европа, другото до Хавай. Лекуваха ме с електричество, с най-силна храна, с пости и какво ли още не! Опитаха почти всичко върху мене. От техните сметки не можах да се видя с пари, а пък здравето ми непрекъснато се влошаваше. Имаше две причини за това: първо — родил съм се слабоват, и, второ, животът, който водех, беше неестествен — твърде много работа, отговорности и напрежение. Бях отговорен редактор на „Таймс трибюн“ … Дейлайт ахна на ум, защото от много години насам „Таймс трибюн“ беше най-големият и най-влиятелен вестник в Сан Франциско. — …а не бях достатъчно силен за напрежението. Разбира се, тялото и умът ми не можеха да издържат. Трябваше да ги поддържам с уиски, което не беше никак полезно. Животът по клубове и хотели също не беше полезен за стомаха ми, пък и за здравето ми изобщо. Това ме подяждаше непрекъснато. Живеех не както трябва. — Фъргюсън повдигна рамене и дръпна от лулата си. — Когато докторите ме отписаха, аз си подредих работите и отписах докторите. Това беше преди петнадесет години. Като ученик в колежа през ваканциите идвах по тези места на лов и когато загазих съвсем, хвана ме носталгия да се върна сред природата. Така зарязах всичко, съвсем всичко и дойдох да живея в ,,Лунната долина" — това, знаете, е индианското име на долината Сонома. Първата година живях в бараката, след това построих къщата и писах да ми пратят книгите. Преди да дойда тук, не бях разбрал какво е щастие и какво значи да си здрав! Погледнете ме сега и посмейте да кажете, че изглеждам на четиридесет и седем години. — Не бих ви дал повече от четиридесет — призна Дейлайт. — А когато дойдох тук, изглеждах шейсетгодишен и това беше преди петнайсет години! Продължиха да говорят и Дейлайт разбра, че на живота можеше да се гледа и по по-друг начин. Ето този човек, който не беше нито озлобен, нито циник, а се надсмиваше над градските жители и ги наричаше лунатици; човек, който не придаваше никаква стойност на парите и у когото страстта към власт и мощ отдавна бе умряла. А за ,,приятелството" между градските жители той говореше съвсем недвусмислено:    — Какво направиха приятелите, с които се познавах, приятелите от разните клубове, с които от години бях близък? Никой от тях не можеше да се оплаче от мен, а когато ги напуснах, един поне не се сети да ми драсне два реда и да попита: „Как си бе, човече? Мога ли да ти помогна с нещо?“ Няколко седмици са се питали: „Какво стана с Фъргюсън?“, а след това съм се превърнал в спомен. А всички знаеха, че разчитах само на заплатата си и че живеех винаги с аванси. — Но какво работите сега? — попита Дейлайт. Все ви трябва малко ,,суха пара" да си купувате дрехи и списания? — Поработвам за седмица или месец от време на време. През зимата ора, есента бера грозде, а лете винаги се намира работа при фермерите. Нямам нужда от много, така че не се налага и да работя много. Повечето от времето си посвещавам на моето място. Бих могъл да пиша по нещо из списанията и вестниците, но предпочитам да ора и да бера грозде. Погледнете ме и ще разберете защо! Як съм като скала. Пък и обичам тази работа. Но трябва откровено да ви кажа, че трудно "и се свиква. Чудесно е, когато си навикнал да береш грозде през целия ден и вечерта се прибираш, без да си грохнал от изтощение, поуморен, но щастлив. Тази камина — с големите камъни, — когато я правих, бях още слаб, анемичен, алкохолизиран дегенерат, имах силата и храбростта на заек и някои от тези камъни едва-що не спукаха сърцето ми и не ми счупиха гръбнака. Но аз бях упорит и заставих тялото си да работи, както му е определено от природата, а не наведено над бюрото и налято с уиски… и ето че станах по-здрав, а и камината си я бива, нали? А сега вие ми разкажете за Клондайк и как сте преобърнали Сан Франциско с главата надолу при последните си спекулации. Страшен борец сте, знаете ли, и разпалвате въображението ми, но здравият разум ми подсказва, че и вие сте лунатик като другите. Жажда за власт! Това е страшна болест!!! Защо не си останахте в Клондайк? Или защо не си разчистите сметките и не заживеете сред природата като мене? Виждате, че и аз мога да задавам въпроси. Сега вие говорете, а мене оставете да послушам малко!
    Дейлайт се раздели с Фъргюсън чак в десет часа вечерта. Докато яздеше под светлината на звездите, дойде му на ум да купи ранчото от другата страна на долината. Не че беше помислил да живее там. Играта му беше в Сан Франциско. Но той си бе харесал ранчото.
   
      Пролетта на същата година се разрази голямата криза. Първото предупреждение дойде, когато банките започнаха да си прибират необезпечените заеми. Дейлайт незабавно плати първите лични полици, които му бяха представени; после отгатна, че това показва накъде ,,духа вятърът" и че над Съединените Американски Щати скоро ще избухне една от онези страшни финансови бури, за които дотогава беше само слушал. Но той не можеше да предвиди колко страшна щеше да бъде. Въпреки това той взе всички предпазни мерки, които зависеха от него, и беше сигурен, че ще я издържи.       Пари започнаха да се намират все по-трудно. След фалита на няколко от най-големите източни банки положението така се затегна, че всяка банка в страната започна да прибира заемите си. Дейлайт бе хванат в клопка, хванат, защото за първи път играеше на законната игра. По-рано подобна паника, придружена с крайно спадане на ценните книжа, щеше да бъде време на златна жетва за него. А сега само наблюдаваше как спекулантите, които бяха плували върху вълната на благоденствието, се подготвяха за кризата, криеха се в безопасност или пък събираха двойна реколта. На него не му оставаше нищо друго, освен да застане здраво и да издържи напора на бурята. Той виждаше съвсем ясно положението. Щом банките искаха да си изплати заемите, той разбираше, че банките се нуждаят страшно много от пари. Но той се нуждаеше повече от тях. А пък знаеше също, че банките не искаха за гаранция ценните му книжа, които държаха, защото не можеха да им свършат никаква работа. При такова спадане на ценните книжа не беше време да ги продава. Ценните му книжа, които служеха за гаранция, бяха съвършено стабилни и си струваха стойността: но в такъв момент, когато всички викаха непрекъснато за пари, пари и пак пари, те нямаха никаква стойност. Понеже видяха, че е упорит, банките поискаха нови гаранции и когато търсенето на пари стана още по-тежко, те поискаха двойни и тройни гаранции. Дейлайт понякога отстъпваше на исканията им, а по-често не, но винаги водеше упорити битки.
    Накрая, в началото на лятото, нещата започнаха да се оправят. Дойде ден, когато Дейлайт направи нещо, което не бе правил преди. Напусна кантората един час по-рано от обикновено, защото за пръв път от започването на кризата беше приключил преждевременно работата си. Преди да си тръгне, той се отби в частния кабинет на Хегън, за да си побъбрят, и когато тръгна да си отива, му каза: — Хегън, ние сме в чудесно състояние! Измъкваме се от заложната къща в добра форма и ще си отидем, без да оставим нито един залог неоткупен! Най-лошото мина и вече му се вижда краят! Ще ,,постегнем юздите" още някоя и друга седмица, може да ни попритиснат още малко, но след това ще се отпуснем и ще си плюем на ръцете!      Този път той промени програмата си. Вместо да отиде направо в хотела, започна да обикаля баровете и кафенетата, пиеше тук един коктейл, там един коктейл, а където срещнеше някой познат, и по два-три. След около един час влезе в бар „Партенон“, за да изпие последния коктейл преди вечеря. Цялото му същество беше приятно затоплено от алкохола и той бе изпаднал в прекрасно настроение. В единия ъгъл на бара няколко млади мъже мереха силите си по стария известен начин,наричан ,,канадска борба",като опираха лакти върху тезгяха и се мъчеха да наведат ръцете си надолу. Един широкоплещест млад гигант, без да мръдне лакът, сваляше ръцете на всички, които му се противопоставяха. Дейлайт се заинтересува. — Това е Слосън — отговори барманът. — Хвъргач на чук от университетския отбор! Тази година счупи всички рекорди, дори и световния! Юначага! Дейлайт кимна, отиде при Слосън и намести ръката си. — Бих искал да си опитам късмета в тази игра, синко! — каза той. Младият мъж се засмя и вкопчи ръка в неговата; и за голямо учудване на Дейлайт ръката му бе наведена и опряна на бара. — Чакайте малко! — измърмори той. — Нека опитаме още веднъж! Първият път сигурно не съм бил готов! Ръцете им се вкопчиха отново. Всичко стана много бързо. Атаката на мускулите му веднага се превърна в защита и след напразна съпротива, ръката на Дейлайт бе наведена и опряна на бара. Дейлайт беше удивен. Нямаше никакъв трик. Умението им беше еднакво, дори неговото бе по-голямо. Той поръча по нещо за пиене и все още с удивление гледаше ръката си като някаква нова, чужда вещ. Той не познаваше тази ръка. Не беше същата ръка, с която си бе служил толкова години, това беше сигурно. Старата му ръка? Та за нея да наведе ръката на този млад юначага щеше да е играчка. Но тази ръка? — той продължаваше да я гледа с такова съмнение и объркване, че предизвика шумния смях на младите хора. Този смях го отрезви. Отначало и той се присъедини към него, но лицето му постепенно стана сериозно. Той се наведе към хвъргача на чук. — Синко — каза той, — позволи ми да ти пошепна една тайна! Махни се оттук и престани да пиеш, преди да си започнал! Младежът се изчерви гневно, но Дейлайт продължи твърдо: — Слушай баща си и му позволи да ти каже това-онова! Аз самият съм млад човек, но не се чувствам така. Нека ти кажа, че преди няколко години да наведа ръката ти, би било все едно да набия дете от забавачницата! Слосън го погледна с недоверие, а другите се хилеха и се трупаха около Дейлайт, за да го накарат да продължи. — Синко, не обичам да държа проповеди! За пръв път се разкайвам, и то ти ме накара! Видял съм туй-онуй на времето си и както можеш да забележиш, не съм от меко тесто. Но позволи ми да ти кажа: само дяволът знае колко милиона имам и бих ги дал всичките, още сега, на този бар, ако мога да надвия ръката ти! А това значи, че бих се отказал от цялата ,,престрелка", само да се върна там, където бях, преди да прекъсна спането си под открито небе, преди да дойда в градските кокошарници да пия коктейли и да се возя на автомобил! Ето какво ми е, синко, това чувствам! Играта не си струва трудът. Погрижи се за себе си и от време на време си спомняй съвета ми! Лека нощ!      Той се обърна и излезе, залитайки. Понеже беше явно пиян, изказването му не бе взето сериозно. Все още замаян, Дейлайт се върна в хотела, вечеря и се приготви да ляга. — Проклетото хлапе! — измърмори той. — Наведе ръката ми без никакво усилие! Моята ръка! Той повдигна виновната ръка и с глупаво учудване се загледа в нея. Ръката, която никога не е била побеждавана! Ръката, от която се плашеха гигантите в Съркъл Сити! И някакво си там хлапе от университета, смеейки се в лицето му, я беше победило — и то два пъти!!! Диди беше права. Той не беше вече същият човек. Положението изискваше повече внимание, отколкото той му отделяше. Но не му беше сега времето.
На сутринта, след като се наспеше добре, щеше да се занимае с тая работа.
    Дейлайт се събуди с пресъхнали уста, пи доста вода от шишето до кревата и подхвана нишката на разсъжденията си, където я бе изоставил предната вечер. Той направи преглед на подобрението във финансовата криза. Накрая нещата бяха почнали да се оправят. Още беше трудно, но нямаше вече големи опасности. Както беше казал на Хегън, засега беше достатъчно да се сложат юздите и да се играе внимателно. Щеше да има още неизбежни безредици и опасности, но те не бяха толкова големи, както тези, през които бяха вече минали успешно. И той беше здравата ударен, но се измъкваше без счупени кости, а това беше нещо, с което Саймън Даливър и много други не можеха да се похвалят. И нито един от приятелите му в работата не беше разорен. Беше ги заставил да стоят в редиците, за да го спасят, и по този начин и те самите се бяха спасили.     После мислите му се прехвърлиха върху случката в бар „Партенон“, където младият атлет бе навел ръката му. Той вече не беше поразен от това, но бе натъжен, както само един силен човек би могъл да се натъжи, когато види, че силата му го е напуснала. Изводите бяха твърде ясни, за да мами дори и самият себе си. Той знаеше защо ръката му бе победена. Не защото беше стар. Сега беше в разцвета на годините си и всъщност той трябваше да наведе ръката на атлета. Дейлайт знаеше, че си бе позволил прекалено много неща. Винаги беше гледал на силата си като на нещо постоянно, а ето че в течение на години тя бе изтичала равномерно от него,без той да обърне внимание на това. Както сам бе поставил диагнозата, той бе дошъл от живота на открито, за да хване ръжда из градските ,,кокошарници". Беше почти забравил да ходи пеша. Беше се отпуснал и се возеше в автомобили, файтони и трамваи. Не правеше никакви упражнения, а мускулите му бяха разядени от алкохола.     А струваше ли си трудът? Какво значеха в крайна сметка всичките му пари? Диди беше права.Парите правеха от него най-презрения роб! Здраво го обвързваха. Ето че и сега беше обвързан от тях! Дори и да искаше, днес не можеше да остане да лежи в кревата. Парите го викаха. Скоро щеше да свирне сирената на кантората му и той щеше да й се подчини. Ранната слънчева светлина нахлуваше през прозореца му — прекрасен ден за езда из хълмовете с Боб, Диди и Маб. А всичките му милиони не можеха да купят този ден. Можеше да дойде някоя внезапна финансова бъркотия и той трябваше да е там, за да я посрещне. Тридесет милиона! Какво представляваха тридесет милиона, когато не можеха да купят и една разходка с момичето, което обичаше? Тридесет милиона! Караха го да идва тука, да отива там, висяха на шията му като воденични камъни, растяха и го погубваха, забраняваха му и му пречеха да спечели това момиче, което работеше само за някакви си деветдесет долара на месец! Кое е по-добро? — се питаше той. Точно това беше мисълта на Диди. Това беше смисълът на молитвата й да се разори. Той вдигна провинилата се дясна ръка… Разбира се, че тя не можеше да обича тази ръка и това тяло, както би ги обичала — силни и здрави преди години. Той самият не харесваше тялото и ръката си. Някакво младо хлапе си позволяваше да си играе с тях. Тялото му бе изневерило. Той изведнъж се надигна. Не, дявол да го вземе, той му беше изневерил! Той бе изневерил сам на себе си! Той бе изневерил на Диди. Тя беше права, хиляди пъти права и имаше достатъчно здрав разум, щом отказваше да се омъжи за един роб на парите с изгнил от уиски скелет. Той стана от кревата и се огледа в дългото огледало на вратата на гардероба. Не беше никак красив. Едновремешните му слаби бузи ги нямаше. Сегашните бяха дебели и като че ли от собствената си тежест увисваха надолу. Той потърси жестоките черти, за които му беше говорила Диди, и ги откри, а в очите откри грубост, в очите, помътнели от снощните коктейли и от коктейлите на много месеци и години. Погледна ясно очертаните торбички под тях и се стресна. Нави ръкава на пижамата си. Нищо чудно, че хвъргачът на чук бе надвил ръката му. Та това не бяха мускули! Те бяха изчезнали в пласт тлъстини! Свали горнището на пижамата си. Отново се ужаси, този път от дебелината на тялото си. Не беше приятна гледка. Стройният му корем се бе превърнал в търбух. Изпъкналите мускули на гърдите, рамената и стомаха се бяха превърнали в гънки от тлъстини. Той седна на кревата и през мисълта му минаха картини от младежкото му превъзходно тяло, картини на лишенията, които бе понасял по-добре от другите, по-добре дори от кучетата и индианците, чиито нозе бе изтощавал сред невъобразимите дни и нощи по пътищата на Аляска, картини на подвизите и мощта, които го бяха направили цар сред онази здрава пионерска раса. Това е старостта. Тогава пред мисления му взор мина старецът, когото бе срещнал в Глен Елен, който се качваше по хълма сред огньовете на слънчевия залез, с побеляла глава и брада, осемдесет и четири годишен, понесъл в ръка ведрото с пенливо мляко, а на лицето с израз на доволство от изминатия летен ден. Това се казва старост. „Да, господине, осемдесет и четири и по-пъргав от много други! — беше чул той да казва старецът. — И никога не съм стоял без работа. Минах през равнините с чифт волове и се бих срещу индианците в петдесет и първа, а по това време бях вече женен и имах седем деца!“ След това си спомни за старата жена, която правеше вино сред дъбравите, които ограждаха разчистеното и парче земя в планината; и за Фъргюсън, малкия човечец, който бе изскочил като заек на пътя, някогашния отговорен редактор на голям вестник, доволен сега да живее сред гората край своето изворче и отгледаните като деца плодни дървета. Фъргюсън беше разрешил задачата. Болнав и алкохолизиран, той бе избягал от докторите и от градските ,,кокошарници", и целият бе попил здраве като гъба. Щом такъв болник, който докторите са били отписали, може да се превърне в здрав физически работник, какво ли не можеше да стори при подобни условия един човек като него, който беше само понапълнял? Той се видя пак с тяло, което си е възвърнало всички младежки качества, помисли за Диди и внезапно седна на кревата, стреснат от великата идея, която му хрумна. Дейлайт не седя дълго. Мозъкът му както винаги работеше като стоманена пружина и мигновено обмисли идеята от всички страни. Това беше нещо голямо, по-голямо от всичко, което бе правил досега. Но той не се смути, взе идеята в двете си ръце, обърна я и я разгледа. Простотата й го очарова. Той се захили радостно, взе решение и започна да се облича. Облечен наполовина, спря, за да говори по телефона. Най-напред се обади на Диди. — Тази сутрин недей идва в кантората! — каза той. — Ще дойда да те видя за малко!                                                                                   Трета част: ,,Рай"        Два дена по-късно Дейлайт чакаше пред хотела в Глен Елен. Церемонията бе завършила и той бе оставил Диди да влезе в хотела и да се преоблече за езда, а сам бе отишъл да доведе конете. И сега държеше Боб и Маб, а Уолф лежеше в сянката на коритото за водопой и го поглеждаше. Двата дена под калифорнийското слънце бяха вече оставили нов, лек загар върху стария бронзов цвят на лицето му. Но когато видя Диди да излиза от вратата с камшик в ръка, облечена в пола от кадифе и кожените ботушки, познати му от дните из Пиемонтските хълмове, бузите на Дейлайт се оцветиха още по-силно, а очите му загоряха. Тя го погледна и нейното лице също се зачерви. След това погледна към конете и видя Маб. Но погледът "и отскочи обратно към него.       — О, Елам! — въздъхна тя. Въздишката й беше почти като молитва, но молитва, изпълнена с хиляди скрити значения. Дейлайт се опита да даде вид, че нищо не разбира, но сърцето му пееше твърде възторжено, за да превърне всичко в обикновена закачка. В името му, което бе произнесла, се съдържаше упрек, подсладен с благодарност, смесица на любов и щастие. Тя пристъпи, поглади кобилата, отново се обърна да го погледне и пак въздъхна: — О, Елам! Всичко, което прозвуча в гласа й, се отрази и в очите й, и Дейлайт надзърна в бездна, толкова дълбока, че не би могла да я опише човешката реч — цялата необятна тайнственост, цялото чудо на любовта и жената. Той отново потърси шеговити думи, но мигът беше прекалено тържествен, за да има място дори за любовни закачки. И двамата мълчаха. Тя пое юздите и той й подаде ръка. Диди подскочи, когато той я повдигна, и се намести на седлото. В следващия миг и той се беше качил на коня и застана до нея. Уолф поведе с обичайния си вълчи тръс и те се заизкачваха по хълма, който извеждаше от градчето — двама влюбени върху два кафяво-червени коня, тръгнали на езда сред топлия летен ден към медения си месец. Дейлайт се чувстваше опиянен, сякаш бе пил вино. Намираше се на най-високия връх в живота си. Никой не можеше и не беше се изкачвал по-високо. Това беше Денят на дните му, денят на неговата любов, времето, когато се намира съпругата, и всичко е увенчано от девственото притежание на онази, която бе казала „О, Елам!“, и от гласа, с който го бе казала, и от погледа, с който го бе погледнала от дъното на душата си.
   Много хора, родени и отрасли в града, бяха избягали сред природата и бяха успели да постигнат щастие. Но го постигаха само с цената на големи разочарования. А случаят на Диди и Дейлайт беше различен. Те се бяха родили сред природата, познаваха голата й простота и грубите й страни. Приличаха на двама души, които след дълго лутане се връщаха в къщи. За тях нямаше нищо неочаквано в отношенията им с природата, а в същото време изпитваха удоволствието от спомените си. Това, което на един човек, възпитан в градски лукс, може да се стори мрачно и мръсно, за тях беше естествено и чисто. Те познаваха и бяха опитали живота сред природата. Вече познаваха всичко и с радост си припомняха, каквото бяха забравили. Научиха и още нещо, а именно, че този, който е живял в доволство, по-лесно се задоволява с коричка хляб от този, който е живял само с коричка хляб. Животът им съвсем не беше беден. Но те намираха по-дълбоко задоволство и повече радост и в малките неща. Дейлайт, който бе играл най-високата и фантастична игра, откри, че и тука, по склоновете на планината Сонома, пак се водеше същата стара игра. Пред човека имаше работа за вършене, сили, срещу които да се пребори, и пречки, които да превъзмогне. Когато се опита да развъди няколко гълъба, за да ги продава, откри, че да си брои гълъбите, беше също така занимателно, както по-рано да си брои милионите. Постижението не беше по-малко, а пък това му занимание беше по-смислено и здравият му разум го одобряваше. Той откри, че в намаления мащаб на сегашната му работа подивялата котка, която дебнеше гълъбите му, представлява същата заплаха, каквато бе представлявал Чарлз Клинкнър, който искаше да му ограби няколко милиона. Ястребите, невестулките и енотите, които тайничко го нападаха, бяха като Даусетовци, Летъновци и Гугънхемъровци. Дивата растителност, която напираше по границите на разчистените места и понякога само за една седмица ги изпълваше, не беше от най-слабите неприятели, с които трябваше да се бори и да побеждава. Зеленчуковата му градина в заградената с хълмове полянка не даваше най-добрите добиви, които можеха да се очакват от плодородната и почва, и тя се превърна в проблем, изцяло заел вниманието му; а когато направи дренаж и разреши проблема, той изпита голяма радост. Винаги, когато работеше в нея и виждаше чистата, рохкава пръст, изпитваше радост от постижението си. Макар че цели месеци след фалита си Дейлайт не бе пил нито капка, той не се беше заклел да не пие изобщо. Скоро той доказа, че е достатъчно силен, за да изпие една чаша и да спре. От друга страна, откакто започна живота си сред природата, жаждата към алкохола и нуждата от него бяха изчезнали. Той не изпитваше влечение към него и дори забрави за съществуването му. Но не се страхуваше и понякога, когато продавачът в града го канеше, отговаряше: — Добре, приятелю! Щом това ти доставя удоволствие, ще изпия едно уиски! Но едната чаша не пораждаше желание за втора. Беше твърде закрепнал и една чаша не можеше да му подейства. Както бе предсказал на Диди, Бърнинг Дейлайт, градският финансист,милионерът,бе умрял скоропостижно в ранчото и по-младият му брат, Дейлайт от Аляска, бе заел мястото му. Излишната тлъстина изчезна и той си възвърна старата индианска стройност и гъвкавост на мускулите. Възвърна си и някогашните леко хлътнали бузи. С розовия си цвят те свидетелстваха за добро здраве. Всички го признаваха за най-силен в долината Сонома, човекът, който можеше да дигне най-много и който издържаше най-много от всички здравеняци-фермери из долината. А веднъж в годината той празнуваше рождения си ден по стария начин, както някога сред северната пустош, и предизвикваше всички мъже от долината да се изкачат в ранчото, за да ги свали на земята. Голяма част от тях отвръщаха на предизвикателството, довеждаха жените и децата и този ден си устройваха празненство. В началото, когато му трябваха пари, той бе последвал примера на Фъргюсън да работи като надничар, но скоро се насочи към друг вид работа, по-доходна и добра. Тя му оставяше повече свободно време за Диди, ранчото и за езда по хълмовете. Веднъж ковачът го бе предизвикал да обязди един неукротим жребец и той така добре се справи, че си спечели славата на укротител на коне. И скоро той можеше да припечелва необходимите си пари чрез тази приятна за него работа. Един богаташ, производител на захар, който имаше конезавод и конюшни в Калиенте, на три мили от ранчото, изпращаше да го викат, когато имаше нужда, и преди края на годината му предложи да ръководи конюшните. Но Дейлайт се засмя и поклати глава. Освен това той отказа да укротява всички животни, които му предлагаха. — Не ща да пукна от умора! — увери той Диди и се съгласяваше да укротява коне само когато имаше нужда от пари. По-късно Дейлайт загради едно място сред пасбището и там от време на време приемаше малък брой неукротими коне. — Имаме си ранчото, имаме и нас си — каза той на жена си — и предпочитам да яздя с тебе всеки ден до планината Худ, вместо да печеля по четиридесет долара. С четиридесет долара, мила, не можеш да купиш слънчеви залези, студена изворна вода и други такива работи! Четиридесет милиона долара не могат ми върна един-единствен ден, в който не съм яздил с тебе до планината Худ!     Животът, който водеше, беше напълно здрав и естествен. Лягаше си рано, спеше като младенец и ставаше със зората. Винаги имаше нещо за вършене, а хилядите дребни задължения, които привличаха вниманието му, но не бяха спешни, не го уморяваха. Въпреки това понякога и той, и Диди, след като бяха минавали по седемдесет-осемдесет мили на седлото, преди да си легнат, признаваха, че са уморени. А понякога, когато бяха събрали малко пари и времето беше подходящо, те се качваха на конете си, слагаха зад седлата торби, преминаваха отвъд хребета и навлизаха в другите долини. Вечерта се подслоняваха в най-близката ферма или село, а на сутринта тръгваха отново, без определен план — просто продължаваха да яздят ден след ден, докато им се свършеха парите и биваха принудени да се върнат. Такива разходки обикновено траеха една седмица, десет дена или две седмици, а веднъж успяха да изкарат дори цели три седмици. Те дори крояха амбициозни планове как някой ден, когато забогатеят повече, ще стигнат на коне чак до ония места в Източен Орегон, където Дейлайт бе прекарал детството си, а по пътя щяха да спрат и в Сискиу, дома на нейното детство. И когато за хиляден път разискваха подробностите в тази голяма авантюра, те предвкусваха очакваните радости.     Един ден, когато спряха пред пощата в Глен Елен, за да пуснат едно писмо, ковачът ги повика. — Слушай, Дейлайт! — каза той. — Един младеж, казва се Слосън, ти праща много здраве. Мина с автомобил на път за Санта Роза. Искаше да знае къде живееш, но хората, с които беше, бързаха. Така че той ти праща много здраве и каза да ти кажа, че е послушал съвета ти и продължава да чупи собствените си рекорди. Дейлайт отдавна бе разправил за случката на Диди. — Слосън? — замисли се той. — Слосън? Трябва да е хвъргачът на чук! Проклетото хлапе, дето два пъти наведе ръката ми! — Той внезапно се обърна към Диди: — Слушай, до Санта Роза има само дванадесет мили и конете не са изморени! Тя отгатна какво е наумил, защото блестящите му очи и глупавата момчешка усмивка го издаваха достатъчно, и кимна в знак на съгласие. — Ще пресечем през долината Бенет — каза той. — Оттам е по-близо! Веднъж стигнали Санта Роза, да намерят Слосън, не беше никак трудно. Той и компанията му бяха отседнали в хотел „Оберлин“ и Дейлайт срещна самия спортист в канцеларията. — Слушай, моето момче! — каза Дейлайт веднага, след като представи Диди. — Дошъл съм при теб още веднъж да си опитам щастието в онази игра с ръцете! Тука мястото е подходящо! Слосън се усмихна и прие. Двамата мъже застанаха един срещу друг, опряха лактите на десните си ръце на масата и вкопчиха пръсти. Ръката на Слосън бързо бе наведена и опряна долу. — Вие сте първият човек, който е успял да направи това нещо! — каза удивено той. — Хайде да опитаме отново! — Дадено! — отговори Дейлайт. — И не забравяй, момчето ми, че ти беше първият, който наведе моята ръка. Затова се втурнах след теб днеска! Те вкопчиха отново ръце и отново ръката на Слосън бе наведена до долу. Той беше широкоплещест, мускулест млад гигант, поне с една глава по-висок от Дейлайт. Той искрено изказа мъката си и помоли да опитат и трети път. Този път той напрегна всички сили и за миг изходът беше съмнителен. Той посрещна натиска на противника си със стиснати зъби и зачервено лице, но пукащите му мускули не издържаха. Изпусна шумно въздуха от напрегнатите си дробове, ръката му меко се отпусна и той се предаде. — Твърде силен сте вие за мене! — призна той. — Ще се надявам само, че няма да се заемете с хвърляне на чук. Дейлайт се засмя и поклати глава: — Нека всеки си остане в собствената категория! Ти ще си хвърляш чук, а аз ще продължа да навеждам ръцете на хората! Но Слосън не приемаше поражението си. — Слушайте! — извика той, когато Дейлайт и Диди, възседнали конете, се готвеха да тръгнат. — Слушайте, ще имате ли нещо против догодина да ви потърся? Бих искал пак да се опитам. — Разбира се, моето момче! Винаги си добре дошъл! Но те предупреждавам, че няма да е лесна работа. Ще трябва здравата да тренираш, защото от години вече аз ора, цепя дърва и обуздавам жребци! По пътя за в къщи Диди можеше да чуе как весело се подсмива нейното голямо момче-съпруг. Когато спряха конете на билото, което заграждаше долината Бенет, за да наблюдават залеза, той застана до нея и я прегърна през кръста. — Мъничката ми! — каза той. — Ти си причината за всичко това. И ти ще решиш дали всичките пари на света струват колкото тази ръка, щом тя може да прегърне такава сладка, мъничка женичка! Защото от всички радости на новото му съществуване Диди беше най-голямата. Както и бе казвал неведнъж, през целия си живот беше наплашен от любовта, и накрая откри, че това е най-великото нещо на света. Те двамата бяха напълно подходящи един за друг, а отивайки да живеят в ранчото, бяха избрали и най-добрата почва, върху която да се развива любовта им. Въпреки книгите и музиката, у нея имаше природна естественост и любов към природата, а пък Дейлайт по начало беше създаден само за живот сред природата. Така всичко вървеше добре за тази добре подхождаща си двойка. Времето никога не течеше мудно за тях. Винаги имаше нови, чудни сутрини, а хладният здрач в края на деня все още ги възхищаваше; той винаги се интересуваше от хиляди неща и тя винаги споделяше интересите му. Той бе разбрал относителността на нещата много по-пълно, отколкото предполагаше. В новата игра той откри, че в дребните неща човек може да вложи същата страст и да изпита същата радост и удовлетворение, каквито изпитваше и от чудовищно големите неща някога, когато представляваше голяма сила и раздрусваше с яростни удари половин континент. Да укроти с разум и твърда ръка някой див жребец, да рискува живота си или здравето си в услуга на човек и да сполучи, за него беше също голямо постижение. А тази нова маса, на която играеше сега, беше чиста. Там нямаше нито мошеничества, нито лъжи, нито подлости. В другата игра се залагаше на разложението и смъртта, а в новата се залагаше на чистата сила и на живота. И той беше доволен да живее в кацналата при устието на каньона къща с Диди до себе си, да наблюдава шествието на дните и годишните времена, да язди през мразовитите утрини или под палещото слънце на лятото.
      
                              Край



Гласувай:
1
0



1. allvin - от фейса
05.01.2015 20:15
Розета Заркова сподели снимка на Купувайте повече български стоки.
9 часа ·

В Холандия- 2.69 евро. В България- 4 евро (дадената цена 7.99 е в лева). Стадото,обаче, си трайка.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: allvin
Категория: Други
Прочетен: 899063
Постинги: 318
Коментари: 1350
Гласове: 2727
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930