Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2014 01:10 - ,,Уинипегският вълк" - Ърнест Томпсън Ситън
Автор: allvin Категория: Други   
Прочетен: 2339 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 27.03.2020 23:38


    Посвещава се на българските деца,
които ще тръгнат днес на училище - последното българско поколение ...

                     Предговор

Колко ли хора са успели да опознаят някога, което и да е диво животно? Нямам пред вид просто да са се срещали веднъж-дваж с него или да са го държали в клетка, а да го опознаят истински, за дълго време, както си живее на воля, да са надникнали в неговия вътрешен мир, в неговото минало.

Обикновено е трудно да се отличи едно животно от неговите събратя. Една лисица или гарван толкова много приличат на събратята си, че когато срещнем животното втори път, рядко сме сигурни дали е същото, което сме видели преди това.

Обаче от време на време се ражда някое животно, много по-силно и много по-умно от своите събратя, което става велик вожд сред своите себеподобни; то е, както бихме казали ние, гений и ако е по-голямо или притежава някакъв белег, по който да може да се отличава, скоро се прочува из цялата страна и ни показа, че съществуването на дивото животно може да е много по-интересно и по-вълнуващо от съществуването на много хора.
Такива са били Куртан, вълкът с късата опашка, който в началото на XIV в. е тероризирал цял Париж в продължение почти на десет години, Клабфут, куцата сива мечка, която е записала такива ужасни приключения в Сан Хоакин, Калифорнийската долина, Лобо, кралят на вълците в Ню Мексико, който в продължение на пет години е изтребвал ежедневно по една крава, и накрая пантерата Сене, която за по-малко от две години е изтребила почти триста души.

Такава знаменитост беше и Уинипегският вълк, чиято история, доколкото успях да я науча, ще разкажа накратко тук.                                                                                                                                                 ,,Уинипегският вълк"                                                            I

За пръв път срещнах уинипегския вълк по време на голямата снежна виелица през 1882 г. В средата на март тръгнах от Сент Пол, като се надявах за двадесет и четири часа да пресека прерията и да стигна в Уинипег, но царят на ветровете беше решил друго и изпрати леден източен вятър. Час след час снегът връхлиташе яростно и упорито върху земята. Никога през живота си не бях виждал такава виелица. Целият свят изчезна под снега — сняг, сняг, сняг, беснеещ, лют, хапещ, поривист сняг — и пухтящият, чудовищен локомотив беше принуден да спре по заповед на пухестите ефирни кристалчета с непорочна чистота.
С изящно надиплените снежни преспи, които препречваха пътя ни, се заеха много силни ръце и малко по малко локомотивът се придвижваше напред само за да се натъкне малко по-нататък на друга преспа. Работата беше ужасна, ден след ден, нощ след нощ ние ту затъвахме, ту се отривахме, а снегът продължаваше да се вие и да танцува около нас.
„Двадесет и два часа до Емерсън“ — беше казал кондукторът, но изминаха почти две седмици в непрестанно разриване, преди да стигнем Емерсън и областта с тополите, които спираха целия напор на снега. Оттам влакът тръгна по-бързо, тополовите гори ставаха все по-гъсти и после в продължение на цели мили се движехме през гъсти гори, тук-там пресечени от някое открито място. Когато наближихме Сент Бонифейс, източната покрайнина на Уинипег, пресякохме бързо малка полянка, широка около 50 ярда, и там станах свидетел на сцена, която ме потресе до дъното на душата.
Ясно се виждаше огромна сюрия кучета, големи и малки, черни, бели и рижави, които се въртяха неспокойно в кръг и подскачаха насам-натам; едно малко рижаво куче се беше проснало безжизнено на една страна върху снега; от външната страна на кръга се мяташе и лаеше огромно черно куче, което обаче през цялото време оставаше по-назад от останалите. А в средата стоеше грамаден, зловещ вълк, център и причина на всичко това.
Вълк ли? Та той приличаше на лъв! Стоеше сам-самичък, решителен, с настръхнала козина, стъпил здраво с разкрачени крака, и поглеждаше ту тук, ту там, готов да посрещне нападение от всички страни. Свитите му устни наподобяваха презрителна усмивка, но предполагам, че това идваше от войнственото ръмжене и озъбване. Водена от куче, което приличаше на вълк и което трябваше да се срамува от подобна постъпка, сюрията кучета се нахвърлиха върху него, без съмнение най-малко за двадесети път. Но огромното сиво тяло се метна насам-натам и ужасните челюсти затракаха: трак, трак, трак. Самотният вълк не издаваше никакъв звук, но от редиците на неприятелите му се разнасяше не един предсмъртен стон, незасегнатите кучета отскачаха назад и го оставяха както преди неукротим, невредим, изпълнен с презрение към всички тях.
Много ми се искаше в този момент влакът отново да се натъкне на снежна преспа, както често ни се беше случвало дотогава; цялото ми сърце остана при сивия вълк, копнеех да му се притека на помощ. Но засипаната от снега поляна отмина бързо край прозорците, стволовете на тополите закриха гледката и ние продължихме към крайната цел на нашето пътуване.
Това е всичко, което видях, и то е твърде малко. Само след няколко дни обаче разбрах, че съм имал честта да бъда свидетел на рядко зрелище; бил съм видял на дневна светлина едно необикновено и чудесно същество — самия уинипегски вълк.
Съдбата му е много странна — той предпочитал града пред гората, минавал равнодушно край овцете, за да избива кучетата, и винаги ловувал сам-самичък. Като разказвам историята на Гару-Гару, както го наричаха някои от местните жители, споменавам всичко, което е известно на местните жители, но твърде вероятно е много от гражданите и да не са чували за него. До ушите на самодоволния бакалин от главната улица например не беше стигнало нищо до деня на последната схватка край кланицата, когато пренесоха трупа на огромния вълк до магазина на Хайк за препариране на животни. Окачиха го там, а малко по-късно го показаха на световното изложение в Чикаго, за да бъде за съжаление унищожен по време на пожара, който превърна през 1896 г. училището на Малви в купчина пепел.                             
                            II

Един ден през юни 1880 г. Пол де Рош, по прякор Пол Свирчото, красивият безделник, който предпочиташе да ходи на лов, отколкото да се залови за някаква работа, бродеше с пушка из залесените брегове на Червената река, близо до Килдонан. Изведнъж той видя как от една дупка на брега изскочи сив вълк, гръмна наслуки и го уби. Пол изпрати кучето да разузнае и като се убеди, че в леговището няма друг голям вълк, пропълзя вътре и за свое най-голямо удивление и радост откри осем малки вълчета. Девет премии по десет долара! Колко ли прави всичко това? Навярно цяло състояние. Той заудря силно с една сопа и с помощта на своя рижав пес изби всички вълчета, освен едно. Съществува поверие, че убиването на последния член от животинска челяд носи нещастие. И така, Пол се упъти към града с кожите на старата вълчица и на седемте малки вълчета и с последното живо вълче.
Кръчмарят, в чийто джоб потънаха заменените срещу кожите долари, скоро получи и живото вълче. То израсна завързано за една верига, но гърдите и челюстите му се развиха толкова, че нито едно куче от града не можеше да се мери с него. Държаха го в двора, за да развлича посетителите, а развлечението обикновено се състоеше в това да насъскват кучетата да хапят затворника. Младият вълк биваше изпохапван и изподраскван до смърт, но винаги се оправяше, а с всеки месец броят на кучетата, които се осмеляваха да излизат насреща му, намаляваше. Животът му беше ужасно труден. В него проблясваше само едно-единствено пламъче на доброта и това беше растящата дружба между него и малкия Джими, сина на кръчмаря.
Своенравен малък пакостник, Джим държеше винаги на своето. Той обикна вълка, понеже уби едно куче, което го беше ухапало. Оттогава започна да храни вълка и да го гали, а вълкът отговори на всичко това, като му разрешаваше някои волности, които никой не дръзваше да прави спрямо него.
Бащата на Джим не беше образцов родител. Обикновено глезеше сина си, но понякога изпадаше в ярост и го биеше жестоко за най-малкото нещо. Детето бързо научи, че го бият не защото е направило беля, а защото е ядосало баща си. Ако следователно не му се мяркаше пред очите, докато му минеше гневът, нямаше от какво да се страхува. Един ден, когато бягаше пред баща си и търсеше къде да се скрие, Джим се втурна в колибата на вълка и неговият сив приятел, събуден най-безцеремонно, се обърна към вратата, показа два реда белоснежни зъби и съвсем ясно каза на бащата: „Да не смееш да го докоснеш!“
Хоган беше в състояние да застреля вълка и щеше да го стори, но имаше опасност да убие и сина си, затова ги остави на мира и след половин час вече се заливаше от смях.

Оттогава, изпаднеше ли в опасност, малкият Джим се втурваше в колибата на вълка и като го видеха скрит зад гърба на свирепия пленник, хората разбираха, че е направил някоя пакост.
Първият принцип на Хоган беше: „По-голяма икономия в помощната работа.“ Ето защо имаше за „бюфетчик“ китаец. Той беше кротък и безобиден човечец, затова Пол де Рош го тормозеше без ни най-малко угризение на съвестта. Един ден, когато Хоган беше излязъл някъде, и китаецът работеше сам, пийналият вече Пол поиска да глътне нещо на кредит, но Тунг Линг, спазвайки нарежданията на господаря си, отказа да му даде. Неговото добродушно обяснение: „Не хубаво, кога не плаща“, вместо да изглади положението, накара Пол да се отдръпне с несигурни крачки от бара, за да отмъсти за нанесената му обида. Китаецът положително щеше да си изпати здравата, ако застаналият наблизо малък Джим не спъна изкусно Свирчото с една дълга сопа и не го просна на земята. Пол се изправи с мъка на крака, като се кълнеше, че Джим ще заплати за това с живота си. Детето се намираше близо до задната врата и веднага потърси убежище в колибата на вълка.
Като видя, че момчето има защитник, Пол взе дългата сопа и започна да дразни с нея вълка от почтително разстояние. Сивият звяр беснееше на края на желязната верига и макар че избягваше доста от жестоките удари, като улавяше сопата със зъби, много от тях попадаха отгоре му. Изведнъж Пол забеляза, че Джим, чийто език не преставаше нито за минутка да бърбори, опитва с неспокойни пръсти да отвърже вълка; той щеше скоро да успее, но му пречеше силата, с която вълкът опъваше веригата, инак да го бе развързал досега.
Мисълта, че може да се окаже сам в двора с огромното животно, което беше раздразнил толкова много, накара храбрия Пол да изтръпне от ужас.
До ушите му долетя гальовният глас на Джим: — Потърпи, вълчо, дръпни се само мъничко назад и ще го получиш за обед. Само мъничко, добро вълче си ти!
Това беше напълно достатъчно. Свирчото изхвръкна моментално навън и затвори внимателно след себе си всички врати.
Така дружбата между Джим и неговия любимец укрепваше и колкото по-голям ставаше вълкът и усъвършенствуваше чудесните си природни качества, толкова по-често даваше доказателства за смъртната си омраза към дъхащите на уиски мъже и към всички кучета, причина за страданията му. Тази особеност, съчетана с голямата му любов към детето, а, изглежда, и към всички останали деца, растеше заедно с него и се превръщаше в характерна черта на неговия живот.                                                                                                                                                                               IV
В начелото на зимата Джим се разболя. Вълкът виеше жално в двора — липсваше му малкият приятел, и накрая по настояване на момчето го пуснаха в стаята. И тук огромното диво куче, защото вълкът не е нищо друго, освен диво куче, продължи да дежури вярно край постелята на своя приятел.
В началото болестта изглеждаше невинна, затова всички останаха поразени от внезапно настъпилото усложнение. Три дни преди Коледа Джим почина. Никой друг не го оплака по-искрено от неговия Вълчо. Огромното сиво животно отвръщаше с жален вой на църковните камбани, когато на Бъдни вечер вървеше след погребалната процесия до гробището в Сент Бонифейс. Скоро се върна в двора зад кръчмата, но когато се опитаха да го завържат отново за веригата, прескочи дървената ограда и изчезна.
Към края на същата зима в една малка дървена къщичка на брега на реката се пресели старият ловец Рено заедно със своята красива дъщеря Нинет. Той не знаеше нищо за Джим Хоган и затова остана много учуден, когато от двете страни на реката между Сент Бонифейс и Форт Гери откри всички следи. Той слушаше с любопитство и съмнение разказите на служителите от компанията на залива Хъдсън за заселилия се наоколо огромен сив вълк, който вечер влизал даже в самия град и особено обичал горичката около църквата на Сент Бонифейс.
Следващата година на Бъдни вечер, когато се разнесе камбанен звън както на погребението на Джим, от гората долетя самотен и печален вой, който почти убеди Рено в правотата на всички разкази. Той познаваше добре вълчите стонове: призива за помощ, любовната песен, самотния вой и рязкото предизвикателство за борба. Сега се носеше самотният вой.
Ловецът отиде до самия бряг на реката и отвърна със същия вой. Една тъмна сянка се отдели от отсрещната гора, прекоси заледената река и се насочи към седналия неподвижно на едно повалено дърво човек, сякаш сам превърнат сега в дърво. Сянката се доближи, започна да се върти около него и да го души, после в очите й блеснаха пламъчета, тя изръмжа като разсърдено куче и потъна отново в мрака.
Така Рено, а не след дълго и много други жители на града узнаха, че из улиците броди огромен сив вълк „три пъти по-голям от онзи, който държаха вързан за верига в двора на кръчмата на Хоган“. Същинска напаст за кучетата, той ги изтребваше при всеки възможен случай; говореше се даже, макар и никога да не беше доказано, че бил изял и не един пияница.
Ето какъв бил уинипегският вълк, който бях видял през онзи ден в заснежената гора. Тогава много ми се искаше да му се притека на помощ, като смятах, че всички шансове са против него, но онова, което научих впоследствие, промени становището ми. Не зная как е завършила тогава схватката, но зная добре, че след това са го виждали много пъти, докато от някои от кучетата не е останала и следа.
Нито един вълк не е имал такъв странен живот. Свободен да избере гората или прерията, той беше избрал пълния с ежедневни опасности живот в града — поне веднъж всяка седмица се намираше на косъм от смъртта, а смели дела извършваше всеки ден и отдъхваше от време на време само за минутка. Изпълнен с омраза към хората и с презрение към кучетата, той всеки ден гонеше кучетата и ги убиваше, независимо от това, дали бяха много, или сами, тормозеше пияниците, избягваше въоръжените хора, изучи капаните, а така също и отровите, по какъв начин, не може да се каже, но безспорно ги изучи, защото винаги успешно ги отбягваше и се отнасяше с презрение към тях.
Нямаше улица в Уинипег, която не познаваше; нямаше полицай в Уинипег, който да не беше виждал неговата бързо движеща се и подобна на сянка фигура в сивия утринен полумрак; нямаше куче в Уинипег, на което козината да не беше щръквала от ужас, когато предателският вятър носеше доказателства, че старият Гару-Гару се навърта някъде наблизо. Той водеше сякаш една безкрайна война, а неприятел му беше целият свят. Но в тази потресаваща и полумистична хроника имаше едно нещо, което в разговорите помежду си хората неизменно си повтаряха: „Гару-Гару никога не се държи зле с децата.“                                                                                                                                           V
Нинет се роди в пустинята също като своята майка индианка, а сивите си очи наследи от баща си, който беше нормандец. Сега беше прелестна шестнадесетгодишна девойка, първа красавица в цялата околност. Само да искаше, можеше да се омъжи за най-богатия и най-улегнал мъж, но своенравна като всички жени, тя направи избраник на сърцето си онзи нехранимайко Пол де Рош. Голям красавец, добър танцьор и нелош цигулар, Пол Свирчото получаваше покани за всички веселия, но си беше непоправим пияница, а даже се говореше, че надолу из Канада имал жена. Ето защо Рено постъпи правилно, като го прогони, когато поиска ръката на дъщеря му, макар и да не постигна нищо с това.

Покорна във всичко друго, Нинет не искаше лесно да се откаже от своя любим. В същия ден, в който баща й го прогони, тя обеща на Пол да се срещнат в гората, на отсрещния бряг на реката. Като добра католичка тя лесно уреди срещата, защото пътят до църквата през леда беше много по-къс от обиколния през моста. Докато прекосяваше заснежената гора за мястото на срещата, тя забеляза, че зад нея се движи огромно сиво куче. То й се стори съвсем дружелюбно и детето (защото тя все още беше дете) не се уплаши, но когато пристигна до мястото, където я чакаше Пол, сивото куче заръмжа и се хвърли напред. Пол хвърли бърз поглед и разбра, че това е огромен сив вълк, а после побягна като последен страхливец, какъвто в същност си и беше. По-късно обясняваше, че бил изтичал да си вземе пушката. Изглежда, не си спомняше къде е, тъй като се покатери на най-близкото дърво да я търси.

Междувременно Нинет изтича обратно през леда да съобщи на приятелите на Пол за надвисналата над него опасност. Като не откри никакво огнестрелно оръжие горе на дървото, храбрият любовник измайстори копие, като привърза ножа си към един клон, и така успя да нанесе болезнена рана върху главата на вълка. Сивият звяр изрева ужасно, но се отдръпна на почтително разстояние, като не скриваше намеренията си да чака, докато мъжът не слезе от дървото. Приближаващата тълпа обаче промени решението му и той си отиде.
За Пол беше по-лесно да обясни своето поведение на Нинет, отколкото, на когото и да е друг. Той все още беше неин любим, но така безвъзвратно развали отношенията си с баща й, че решиха да се оженят тайно веднага след като той се върне от Форт Александър, където го пращаше с шейна и с кучета компанията. Собственикът се гордееше много със своите тренирани кучета — три впрегатни кучета с рунтави и завити опашки, големи и силни като телета, но жестоки и необуздани като пирати. Пол трябваше да превози с тях от Форт Гери до Форт Александър няколко важни пакета. Беше опитен в каране на шейна с кучета.

Рано сутринта той се спусна радостен надолу по реката, като изпи обичайните си няколко чаши уиски. Пол смяташе да се забави една седмица и после със спечелените двадесет долара да извърши замислената тайна сватба. Той се носеше бързо по замръзналата река. Едрите кучета теглеха бързо, но с нежелание шейната, а Пол размахваше дългия бич и викаше: — Allez, allez, marchez! (,,хайде,хайде,припкайте"!)
Те профучаха край колибата на Рено и като плющеше с бича и бягаше зад шейната, Пол махна с ръка на застаналата до вратата Нинет. Шейната с намусените кучета и с пияния водач се скри зад завоя и повече никой не видя Пол Свирчото.
Едно по едно кучетата се завърнаха още същата вечер във Форт Гери. Бяха опръскани със замръзнали капки кръв и ранени на няколко места. Странно наистина, но никак не бяха гладни.
По следите се отправиха хора и скоро откриха пакетите, разхвърляни непокътнати върху леда. Останките от шейната се пилееха на около миля и повече нагоре по реката; недалеч от пакетите се намериха части от дрехите на Свирчото.
Стана съвсем ясно, че кучетата бяха убили и изяли своя водач.
Собственикът им се развълнува ужасно от произшествието, което можеше да му струва всичките кучета. Той не повярва на това, което се говореше, и реши сам да провери обстоятелствата. Избраха Рено да го придружава и само след три мили Рено посочи големи следи, които пресичаха реката от източния към западния бряг и вървяха непосредствено след шейната. Рено ги проследи по източния бряг, на около една миля назад, и забеляза, че животното се е движило бавно, когато кучетата са се движели бавно, и е бягало, когато кучетата са бягали. После се обърна към собственика на кучетата и каза на ужасен развален английски език: — Голямо вълк, цялото време ходело след шейна!
Тогава тръгнаха по следата към западния бряг на реката. На две мили над Килдонанските гори вълкът беше спрял да тича и с по-бавни крачки беше изминал няколко ярда по оставените от плазовете на шейната следи, след което беше поел към гората. — Пол изпуснал тук нещо, може би пакет, и вълкът подушило. Той разбрало, че в шейна седи Пол, който разцепил му главата.
На една миля по-нататък вълкът вече беше бягал непосредствено зад шейната. Тук следата на човека изчезваше, защото се е метнал на шейната и е подгонил кучетата с бича. Точно тук е изхвърлил и пакетите, за да облекчи шейната. Ето защо всичко беше пръснато върху леда. Как само са подскачали кучетата под ударите на бича! Ето и ножа на Свирчото в снега. Сигурно го е изпуснал, когато се е опитвал да се защити от вълка. А тук, какво е това! Вълчите следи се губеха, макар и шейната да беше продължила лудешкия си бяг напред. Вълкът е скочил върху шейната. Обзети от ужас, кучетата са се понесли още по-бързо напред, но в шейната зад тях се е извършвало едно възмездие.

Всичко е свършило за миг; двамата са се претърколили в снега; следите на вълка отново се появяваха откъм източната страна и този път водеха към гората. Шейната се е отклонила към западния бряг, където след половин миля се е закачила на един корен и се е разбила.
Снегът разказа също така на Рено как кучетата, заплетени в тегличите, са се спречкали помежду си, после са разкъсали тегличите, пръснали са се на различни страни по замръзналата река, събрали са се отново при тялото на своя бивш тиранин и без много да му мислят, са го изяли.
Това говореше твърде лошо за кучетата, но все пак свалиха от тях обвинението за убийство. Явно, че всичко беше дело на вълка. Като се поокопити от обзелия го ужас, Рено въздъхна с облекчение и каза на своя ужасен английски:
— Това Гару-Гару. Той спасило моя малка дъщеричка от този Пол. Гару-Гару винаги бил добро към деца.                                                                                                                                                VI
Това именно беше причината за последната голяма хайка, която организираха на Коледа, точно две години след смъртта на малкия Джим. Като че бяха събрали кучетата от цялата околност. Там бяха и трите впрегатни кучета (собственикът им смяташе тяхното участие за съществено), имаше догове, ловджийски кучета и цяла сюрия овчарски кучета и кучета без определена порода. Цяла сутрин претърсваха безуспешно гората на изток от Сент Бонифейс. По телефона обаче се получи известие, че следата, която търсеха, била забелязана близо до Асинибоинските гори, западно от града, затова след един час кучетата джавкаха по пресните следи на уинипегския вълк.
Всички се носеха устремно напред: сюрията кучета, пъстрата тълпа конници, сбирщината от пешаци — мъже и момчета. Гару не се страхуваше от кучетата, но знаеше, че хората имат пушки и са опасни. Той се отправи към тъмната линия на Асинибоинските гори, но конниците се разгърнаха из равнината и го принудиха да се върне назад. Той тръгна по дола на Колони Крийк и успя да избегне свистящите вече край него куршуми. После се упъти към една ограда от бодлива тел и като я премина се отърва за момент от конниците, но трябваше отново да следва дола, за да се пази от куршумите. Кучетата го наближиха. Всичко, което може би желаеше в момента, беше да го оставят насаме с тях — четиридесет или петдесет срещу един, както бяха сега, той не отказваше да се заеме с тях. Една източена като върлина хрътка, разчитайки на своята бързина, бягаше сега край него, но Гару я захапа отстрани и тя се търкулна върху снега. Конниците се принудиха да заобиколят доста, но сега гонеха вълка към града, затова към хайката непрестанно се присъединяваха нови хора и кучета.
Вълкът се насочи към кланицата, добре познато му място, и стрелбата престана, понеже къщите и хората се намираха много наблизо. Кучетата оградиха вълка така плътно, че вече не можеше да избяга. Той се огледа наоколо, търсейки прикритие на тила си за последната схватка, и като забеляза едно дървено мостче през някаква яма, скочи върху него, готов да посрещне кучетата.

Мъжете донесоха лостове и разрушиха моста.

Вълкът скочи долу, уверен, че краят му вече е настъпил, готов да го посрещне, изпълнен единствено с желание да умре достойно. Той стоеше за пръв път на дневна светлина пред всички свои неприятели — загадъчният палач на кучетата, безплътният глас на горите на Сент Бонифейс, легендарният уинипегски вълк.                                                                        
                             VII
Най-сетне, след цели три дълги години на битки, той стоеше пред тях, сам срещу повече от четиридесет кучета, подпомогнати и от въоръжени мъже. Гледаше ги обаче безстрашно както в деня, когато го видях за пръв път в заснежената гора. Същата презрителна гримаса на устата, мускулестите му страни едва-едва се повдигаха, само жълто-зеленикавите му очи сякаш изпускаха искри. Кучетата наближиха, предвождани не от огромните впрегатни кучета, те явно помнеха старата среща, а от един градски булдог. Чу се тропот от много крака; глухо ръмжене замени джавкането на кучетата; светкавично движение на розово-сивите челюсти и кучетата отстъпиха мигновено назад, а мрачният стар разбойник отново остана сам и готов за отбрана.

Три пъти връхлитаха и три пъти отстъпваха.

Най-смелите се валяха в снега около него.

Пръв падна булдогът. Това поохлади желанието на останалите и обезкуражени, те се държаха настрани; здравото тяло на вълка не проявяваше никакви белези на умора. Като почака малко, той пристъпи нетърпеливо няколко крачки напред и така, уви, даде дългоочакваната възможност на стрелците. Проехтяха три изстрела и Гару падна на снега, завършил своя боен път.
Той направи сам своя избор. Животът му беше кратък, но изпълнен с остри схватки. Гару избра нов, стръмен и кратък път. Той изпи чашата на живота на един дъх, после я захвърли и тя се пръсна на хиляди парченца, но направи името си безсмъртно.
Кой може да надникне в душата на вълка? Кой може да обясни мотивите на неговото поведение? Защо настояваше да живее на място, където беше изпитал толкова много страдания? Едва ли затова, че не познаваше други райони; областта е огромна, храна има навсякъде, а славата му се носеше далеч отвъд Селкирк. Не го задържаше и отмъщението. Нито едно животно няма да посвети целия си живот на отмъщението; това чувство се среща само у хората. Животните търсят спокойствието.
Тогава остава само една връзка, която би могла да го държи прикован за града, и тази връзка е най-силната, която притежава човекът, най-властната от всички сили на света — Любовта.
Вълкът загина. Последните му останки изчезнаха завинаги в пепелищата на изгорялото училище, но и до ден-днешен клисарят на църквата в Сент Бонифейс твърди, че в отговор на една от коледните камбани винаги се носел неземен и тъжен вълчи вой откъм гробището, където бяха заровили малкия Джим, единственото същество на света, което научи вълка на истинска любов.                                                                                       Край



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: allvin
Категория: Други
Прочетен: 1457280
Постинги: 356
Коментари: 1447
Гласове: 2968
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031