,,Quo vadis,Domine?" - исторически роман на Хенрик Сенкевич,получил Нобелова награда за литература през 1905 г.

На 15 септември 1918 г. войските на Антантата успяват да пробият българските позиции при Добро поле в Македония главно поради некадърността на българските политици. Следва втора национална катастрофа.

Сега,на 12 май 2013 г., на изборите,отново ще има ,,пробив в държавността",както някога при Добро поле. Продажните политици успяха за съжаление да промият  мозъците на болшинството българи чрез лакейските им медии и страната ще бъде разделена на отделни партии така,както в годините непосредствено преди 1396 г.,когато османската сган успя да завладее България,неимоверно много улеснена от това разделение,а в днешно време на мястото на османските уроди са Монополите и Олигарсите - същите безчовечни хищници,които само това и чакат отново да бъде утвърдено статуквото им на безогледно грабене и експлоатация на държавата. Нито една от обещаните промени досега не е направена.

Изключително груба стратегическа грешка на политиците,а най-вече на така наречените ,,националисти",които пропуснаха шанса за образуване на обща коалиция със всички националистически политически формации. В бой се влиза със стиснати юмруци - всички пръсти,макар и различни,са заедно в стоманен юмрук,а не със разперени пръстчета като ,,мека китка".

Освен това след 12 май ще продължат и разузнавателните ,,вилазки" на отделни отреди от армията на ,,Конниците на Апокалипсиса",които през следващите месеци и години постепенно ще се усилват,а България въобще не е готова за такава война. Колко от хората могат да пробягат 2 км.,без да се уморят? А останалите спортове - владеете ли ги? А нивото на психическите системи - там как сте? А най-висшите психически системи,онези,чрез които можеш да влезеш във връзка с Вселената и наричани в ,,дебелите" книги  духовни?

Всеки по-голям кораб има вътрешни преградни стени,които се задействат в случай на авария,за да се предотврати нахлуването на вода в целия кораб или най-малкото да се даде достатъчно време на хората да напуснат спокойно потъващият кораб със спасителните лодки. За една държава тези преградни стени са всъщност 10-те Божии закона,които обаче веднага след 9 септември 1944 г. в името на ,,светлото бъдеще" започнаха да ги разрушават,и това беше продължено най-лицемерно и след 10 ноември 1989 г. ,,Мечта" на силите на злото винаги е била повсеместно унищожение не само на българският народ,а и въобще на цялата цивилизация,както се казваше в едно стихче от книгата на Толкин ,,Властелинът на Пръстените" - 

,,Ръка,сърце и кост да са студени,
под канарите спете вледенени,
не се будете в ложето от камък,
дорде изгасне слънчевият пламък.

Луна,звезди сред черен вихър ще умрат,
а те връз злато тука да лежат,
додето Мрачният Владетел вдигне длан
над свят пустинен с мъртъв океан."

Та днес,на разпети петък,българският народ би трябвало да попита Бога така,както някога Петър Го попита: ,,Къде отиваш,Господи?", защото иначе Бог ще си отиде от тази земя,където болшинството хора(а най-вече елитът), Го мразят и презират.


,,Quo vadis,Domine?"













=======================================================================


XXVI

Призори на другия ден два тъмни силуета се движеха по Апиевия път към равнините на Кампания.
  Единият от тях беше Назарий, другият апостол Петър, който напускаше Рим и своите подложени там на мъки едноверци.
  На изток небето вече добиваше бледозеленикав оттенък, който постепенно и все по-ясно се отделяше от хоризонта с шафранена ивица. Дърветата със сребристи листа, белият мрамор на вилите и арките на акведуктите, пробягващи през равнината към града, се открояваха в здрачевината. Зеленината на небето постепенно ставаше по-светла и се насищаше със злато. След това изтокът започваше да розовее и Албанските планини се появиха чудни, лилави, като че ли съставени само от сияния. Ранните лъчи се отразяваха в трептящите по листата на дърветата капки роса. Мъглата редееше, разкривайки все по-просторен изглед към равнината, към разположените в нея къщи, гробища, градчета и дървета, сред които се белееха колоните на храмовете.
  Пътят беше пуст. Селяните, които караха зеленчуци в града, още не бяха успели да впрегнат каручките си. По каменните плочи, с които беше настлан пътят чак до планините, се разнасяше в тишината отзвукът от дървените сандали на двамата пътници.
  Слънцето се показа иззад една седловина, а заедно с това някакво чудно видение порази очите на апостола. Стори му се, че златистият кръг, вместо да се издига по-високо и по-високо в небето, е слязъл от планината и се движи по пътя. Тогава Петър се спря и каза: — Виждаш ли тази светлина, която се приближава към нас? — Нищо не виждам — отговори Назарий. След малко обаче Петър отново се обади, прислонил очите си с ръка: — Някой иде към нас в слънчево сияние. До ушите им обаче не стигаше никакъв звук от стъпки. Наоколо беше съвсем тихо. Назарий видя само, че в далечината дърветата трептят, сякаш раздвижени от някого, а слънчевата светлина се разлива все по-широко в полето. И се вгледа учудено в апостола. — Рави, какво ти е? — извика той с безпокойство.
  А ръцете на апостола изтърваха тоягата на земята, очите му гледаха неподвижно напред, устата му бяха отворени, лицето му изразяваше изумление, радост, възторг. Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се изтръгна вик: — Христе!… Христе! И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.
Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова на стареца: — Quo vadis, Domine?
  Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше: — Щом ти напускаш моя народ, Аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.
  Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.
  Виждайки това, момчето повтори като ехо: — Quo vadis, Domine? — В Рим — отговори апостолът.
  И се завърна.
  Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички въпроси отговаряше само с радост и спокойствие: — Аз видях Господа!
  И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.
  И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.
  И намирайки Бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.
  А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият живата правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя започва да побеждава. Разбра също и защо господ го бе върнал от пътя: сега този град на надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.
=======================================================================

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций — Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия. Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.
 
„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

  Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата "Хляб и зрелища". На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.
  Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение — неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: "Quo vadis, Domine" ("Къде отиваш, Господи?"). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра. Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Недялка Димитрова

Малките ,неучавствали в разграбването на България са надеждата за България.Слабото място на тези малки формирования и партии е борбата за лидерство,което трябва да се превъзмогне,за да се получи пробив на това 24 годишно статукво.Винаги големите трябва да приобщят малките,а не обратното и тогава може да се очакват промени в политическото пространство в полза на страната ни.

Alex Res

Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина!

...Вижте още

Христо Ботев - Зададе се облак темен

www.slovo.bg

Българската виртуална библиотека Словото

Dancho Mateev

Изключително груба грешка на лидерите на националистическите политически формации,че не се коалираха в общ фронт за изборите на 12 май. В бой се влиза със свити всички заедно,макар и различни,пръсти,в един стоманен юмрук!; а не с разперени пръстчета като ,,мека китка" ...

Недялка Димитрова

Може ли да се прави армия от родоотстъпници ?

Dancho Mateev

Алекс много ясно го каза със стихотворението на Христо Ботев ,,Зададе се облак темен" - да,задават се страшни времена за България!!! В момента нито един от политиците на България не е годен да спре инвазията на Монополите и Олигарсите в България,както на времето царете и болярите на България непосредствено в годините преди 1396 г. не успяха да се организират за общ фронт срещу ислямистката сган и резултатът всички го знаем,и не само го знаем,а последиците се чувстват и до днес - само погледнете политиците - това ли са воините на България? ,,Меки китки" ...

Dancho Mateev

А е така защото нямат Бог в сърцата си - защото който има Божията благодат в сърцето си,той ще мисли освен за себе си и за другите около него и на тях да им е добре. Лъже-християни,езичници,ислямистка сган!!!

че направи българите освен родоотстъпници, но и Вероотстъпници.