Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2012 22:20 - 162 години от рождението на Иван Вазов
Автор: allvin Категория: Други   
Прочетен: 5062 Коментари: 5 Гласове:
11

Последна промяна: 08.12.2012 13:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image



Днес се навършват 162 години от рождението на Иван Вазов - ,,патриарха" на българската литература. По този случай съм избрал два откъса от два негови разказа - ,,Дядо Йоцо гледа" и ,,Иде ли?"; както и едно негово стихотворение - ,,Ангиста".


 ==============================


 ... И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.

Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.

Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.



* * *

Това се случи обаче.

Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат - нахалост е. . .

- Как? Българска железница?! . . .

Той не искаше да повярва.

Железница?! . . . Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?. . .

- Една голяма царщина не се нае, та ние ли?

Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му - по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.

Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.

Удиви се старецът.

- Види се, намериха се някъде още по-учени инженери - свят голям . . . Френци ли са пак?

Казаха му, че са българи.

Смая се старецът!

- Как, наши?! Български инженери?!  Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?. . . Ами милионите и хилядите милиони, дето казваше чорбаджи Мано? . . .

- И милионите си имаме. . . Който си има брада, има си и гребен! . . .

Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!!!

Сега "българското" му се предстaви като нещо велико, могъществено, необятно. . .

Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на "българското" се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му - българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!!!

Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?

Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.



* * *



Оттогава неговото любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от ,,държавата му", надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.

От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.

Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.

Пищеше и трещеше "българската железница"!

Той сякаш оживя, възроди се!

Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да ,,погледа" българската железница как фучи из устието.

Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за "българското" време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само "свирката" му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да ,,гледа" . . .

Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по този начин нова България.

Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:
- Дядо Йоцо ,,гледа" . . .

Този умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.

Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите . . .

Честит слепец!

...................................................


Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.

Но той го завари умрял там с шапка в ръка.

Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България. . .



===============================



 ......  Двете деца останаха като приковани.

Часовете минуват. Планинският вятър се усили, брули по лицата, развява им дрехите, снегът хвърчи и се върти на кълбета, но те не бягат. Вперили очи все към завоя и гледат да се зачернее нещо живо. Изведнаж Кининото сърце трепна. Подаде се конница и затопурка насам. Толкова войници! Навярно бачо й е там. Тя чака, без да мигне. Конницата навали, после се изкачи шумно при тях - и мина. Кина махна с ръка на двамата офицери, които яхаха малко отзад.

- Капитане, бачо иде ли? - попита тя просълзено.

Офицерите спряха и погледаха учудено.

- Кой ти е бачо? - попита единият.

- Бачо Стоян! Наш бачо Стоян! - изкрещя нетърпеливо Радулчо, учуден как може тоя пременен капитанин да не знае, че Стоян им е бачо.

- Кой Стоян ? - повтори офицеринът слисан.

- Стоянчо из Ветрен! - отговори убедително Кина.

Офицеринът погълча нещо с другаря си и попита пак с участие:

- Бачо ви кавалерист ли е?

- Той, той - отговори бедното момиче, което не разбра.

- Няма го при нас, момиче.

- Хай върнете се в село, че ще измръзнете - каза другият.

И офицерите тупнаха конете и последваха ескадрона си.

Кина плачеше и Радулчо се разплака. Ръцете им и краката им се вкочанясаха, бузите посиняха. Цялото шосе до селото се видеше пред тях - то беше пусто вече. Посрещачите се бяха прибрали, защото наближаваше да мръкне, а вятърът режеше все по-остро. Само конницата все още се чернееше и отдалечаваше и вятърът донесе до слуха на децата веселата песен на войниците. Тогава и Кина, и Радулчо потеглиха към село.

Нощта падаше. С ръце, мушнати в пазви, те вървяха и хленчеха тихо и мислеха за майка си, която ги чака на вратнята. Един нов файтон с три коня изгърмя зад тях из стръмнината.

- Господине, войска иде ли още?

Файтонът се стрелна край тях и ни се чу, ни се видя повече из мрачината.

......................................................................


А снежната веявица страшно виеше и фучеше.

Като че само тя отговаряше на децата.


Тя идеше от запад,откъм бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.


image



===============================






Ангиста


Ние вярваме в доброто,
в правото върховно тука,
вярваме и в тържеството
на куража и юмрука.

Правдата велика мощ е,
чупи иго и тъмница –
но затуй е нужна още
и желязната десница.

Милост чакаш ли? – надвит си,
злото жалиш ли? – ти страдаш,
бягаш ли от боя? – бит си,
силен си, ако нападаш.

Меча грубо е оръжье,
но е страж на правдината
и съюзник, кой не лъже,
чупи хищнику ръката.

Във успехите на века
силата най-много важи:
ней се кланя человека,
кланя й се съдбата даже!

В старини и днес е млада
тая истина лучиста –
от троянската обсада
до урата при Ангиста.

Ние вярваме в доброто,
в правото върховно тука,
вярваме и в тържеството
на куража и юмрука.



15 май 1918














Гласувай:
11



1. tota - Поздрави за отбелязването на годишнината на Иван Вазов!
09.07.2012 22:33
Заслужена почит!! Какво би била българската литература без него? Ами историята ни? Тя се оглежда в творчеството му.
цитирай
2. sparotok - Вазов
10.07.2012 00:29
Вазов - един от най-великите българи... разни глупаци искаха да не бъде изучаван повече...но неговите песни все ще се четат!
цитирай
3. nbrakalova - Поздравления за идеята и постинга!
11.07.2012 10:19
"...Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите..."

Какво ли да кажем днес за броните...?

цитирай
4. анонимен - Жидов гроб /еврейски гроб/ ...
16.07.2012 12:10
Жидов гроб
/еврейски гроб/

Иван Вазов

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта

Бранители храбри паднаха
под турския кръвнишки нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас.
Аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твоя е власт

Паша милостиви: Награда?
А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

И ВИКНА НА ДВАМА ВОЙНИКА:
"УБИЙТЕ ТУЙ КУЧЕ СЕГА!"
ИЗВИ СЕ ХАНДЖАР НАД МРЪСНИКА,
ОТФРЪКНА ГЛАВА ОТ СНАГА.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан със камъни хладни,
със храчки, проклятия, срам.

цитирай
5. zvezdichka - Страхотен разказвач е Вазов!
26.07.2012 16:29
Поздравления за постинга!

Как само се променя състоянието на един човек...

"... И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.
Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.
Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране."

и

"Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. "
"Той сякаш оживя, възроди се!"
"Сега "българското" му се предстaви като нещо велико, могъществено, необятно. . ."
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: allvin
Категория: Други
Прочетен: 1457643
Постинги: 356
Коментари: 1447
Гласове: 2968
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031