В църквата, на която бях пастор преди няколко години, едно семейство осинови петгодишно момиченце. То бе родено от скитаща майка и вече бе видяло толкова грозни неща, колкото повечето хора не могат да видят за цял живот. Беше се научила да оцелява, но не знаеше как да живее. Знаеше да мрази, но не знаеше да обича. Случаят изглеждаше почти безнадежден.
Няколко семейства я бяха осиновявали. Постоянно споменаваше за майка Карен, мама Беки и мамчето Ани. Всички я бяха изоставили. Сега бе осиновена от християнско семейство и имаше надежда за постоянен дом, но за нея не съществуваше нищо постоянно. Всичко около нея е било временно и сега не искаше да допусне да бъде отново наранена.
Беше така сигурна, че ще я изоставят, че правеше всичко възможно да ускори това събитие. Успяваше по майсторски начин да внесе хаос в домакинството. Тъй като е била малтретира още от бебе, никакво наказание не можеше да я уплаши. Понякога новото й семейство просто загубваше вяра, че може да я промени.
Докато в нея имаше убеждение, че лошото й поведение ще доведе до отхвърлянето й, продължаваше да се бунтува. Обратът настъпи, когато разбра, че колкото и да е лоша, няма да бъде изоставена. Само когато новото й семейство показа, че я приема безусловно, тя започна да се променя. Тогава откри, че вече няма смисъл да проявява непослушание.
Едно от нещата, които й помогнаха, бе осъзнаването на последиците от някои действия. Проявяваше се справедливост, но не и грубост. Не й бе позволено да се бунтува безнаказано. В същото време започна да разбира, че последиците от непослушанието не бяха отхвърляне и изгонване от дома. Мястото й бе осигурено, стига да желае да остане.
Понякога търсим Бога по същия начин, по който това дете търсеше нови родители. Толкова сме сигурни, че ще ни отхвърли, защото сме такива, каквито сме, че продължаваме да сме такива, каквито сме! Продължаваме да грешим, защото не вярваме, че ни е простено. Оставаме победени, защото нямаме увереност, че Той ни приема в процеса на израстване.
Означава ли това, че в греха няма нищо лошо и че можем да нарушаваме закона Му и да останем ненаказани? Не, греховете имат последици. Но те не са отхвърляни от Бога - поне докато оставаме "в семейството" и продължаваме да отиваме при Него за изцеление, прощение и сила.
В "Пътят към Христа" тази идея е изразена по следния начин: "Някои изглежда чувстват, че трябва да преминат известен стаж, да изпълнят известни условия или да издържат някоя проба и така да докажат на Господа, че са се променили, преди да могат да претендират за Неговото благословение. Но те могат да претендират за Божието благословение дори и сега. Трябва да притежават Неговата благодат, Христовия Дух, Който да им помогне в техните слабости, иначе не могат да устоят на злото. Исус обича да отиваме при Него такива, каквито сме - грешни, безпомощни, зависими. Ние можем да отидем при Него с всичките си слабости, безразсъдство, с цялата си греховност и да паднем пред нозете Му в разкаяние. На Него Му е драго да ни прегърне и вземе в обятията на Своята любов и да превърже нашите рани, да ни очисти от всяка нечистота."
"Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както е" (1Йоаново 3:2).
Нашият дял е да се уверим, че сега продължаваме да общуваме с Него като Негови синове и дъщери. Божият дял е да ни увери, че ще бъде направено всичко необходимо, за да станем подобни Нему.
Исус се радва, когато отиваме при Него такива, каквито сме, защото това е единственият начин, по който можем да Го доближим. Той не поставя ограничения колко пъти да отидем при Него и пак да бъдем приети. Обича ни, защото сме Негови чада, а не защото в нас има нещо добро. Когато накрая започнем да разбираме, че сме обичани и приети от Него, настъпва духовното изцеление. Важно е да приемем Неговото приемане
